Серотонин

Откъс от новия роман на френския автор. Българското издание на романа е в превод на Александра Велева и с марката на „Факел експрес“.

„Серотонин“ е историята на един обезсърчен човек, който се стреми напразно да си възвърне отминалото щастие. Романът е и разказ за тежката криза във френското земеделие и в мирогледа на съвременния човек. Главният герой Флоран-Клод Лабруст е експерт в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите  и истеричните в обществения и политически живот до всекидневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието….
И така: добре дошли в света на Мишел Уелбек!
Като в повечето му романи и тук разказът се води от първо лице: от името на г-н Лабруст. Когато го срещаме за първи път, той дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония  в Париж. Отвратен от заснетите на видео сцени, на които се натъква случайно в компютъра ѝ, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29-ия етаж на високия блок, в който живеят? По-разумно се оказва обаче да изчезне, както правят съвсем безнаказано 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актрисата алкохоличка, аристократът, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германецът орнитолог и таен педофил, държавният служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“, лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм  са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен…
„Серотонин“ е едновременно химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия.

Мишел Уелбек (1956) е автор на сборници със стихове и есета и на седем романа: „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), за чийто превод на английски му е присъдена Международната дъблинска литературна награда IMPAC, „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), получил наградата „Интералие“, „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“,  „Подчинение“ (2015),  за който, както и за цялостното му творчество, през 2018 г. авторът получава наградата „Освалд-Шпенглер“. Същата година Уелбек е отличен с новосъздадената голяма литературна награда „Шато Ла Тур Карне“, чийто първи носител за 2017 г. е Милан Кундера. През 2019 г. Уелбек е удостоен със званието Кавалер на Ордена на Почетния легион, а Австрия му присъжда  международната „Австрийска държавна награда за европейска литература“, която се дава веднъж годишно на европейски писатели. 
„Серотонин“ е седмият роман на Уелбек. Публикуван във Франция през януари 2019 г., той се появява почти едновременно в превод в Германия, Испания и Италия и за броени дни превръща в световен бестселър. Българското издание на романа в превод на Александра Велева с марката на „Факел експрес“ излиза преди публикацията му във Великобритания и Русия.

Мишел Уелбек, „Серотонин“, издателство „Факел експрес“, 2019 г., превод от френски и послеслов Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков

Историята започва в Испания, в провинцията Алме­рия, точно пет километра на север от Ал Алкиан, на републикански път номер 340. Бяхме в началото на лятото, сигурно някъде към средата на юли, някъде в края на първите десет години на века – струва ми се, че президент на Републиката беше Еманюел Макрон. Времето беше хубаво и изключително горещо, какво­то е винаги в испанския Юг през този сезон. Беше в началото на следобеда и мерцедесът ми 4х4 G 350 TD беше паркиран до бензиностанцията „Репсол“. То­ку-що бях напълнил догоре резервоара с дизел и пиех кока-кола зиро, облегнат на каросерията, обхванат от нарастващо мрачно настроение при мисълта, че Юзу пристига на следващия ден, когато един фолксваген костенурка спря пред компресора за гуми.

Две момичета на около двайсет години слязоха от него, дори отдалече се виждаше, че са прелестни, в последно време бях забравил колко прелестни могат да бъдат младите момичета, това ми подейства като шок, като свръхпреувеличена неочаквана развръзка, аб­солютно фалшива. Въздухът беше толкова горещ, че трепереше, трепереше и асфалтът на паркинга, нали­це бяха всички условия за появата на мираж. И все пак момичетата бяха реални и аз бях обзет от лека пани­ка, когато едното от тях се приближи до мен. Беше с дълга светлокестенява коса, леко чуплива, на челото си препасало тънка кожена лента с цветни геометрич­ни мотиви. Бяла памучна лента покриваше криво-ляво гърдите ѝ и късата ѝ разкроена поличка, също от бял памук, можеше да литне нагоре при най-лекия повей на вятъра – но трябва да призная, че от повей на вятъра нямаше и следа. Бог е милостив и състрадателен.

Тя беше спокойна, усмихната и изглежда, изобщо не се страхуваше – страхът, нека го кажем ясно, беше от моя страна. В погледа ѝ имаше доброта и щастие – още от пръв поглед разбрах, че в живота си бе имала само радостни преживявания с животните, хората и дори с работодателите си. Защо се беше запътила към мен, млада и привлекателна, в този летен следо­бед? Тя и приятелката ѝ искаха да проверят докол­ко са напомпани гумите им (така де, налягането на гумите на автомобила им, лошо се изразявам). Това е предпазна мярка, препоръчвана от органите за пътна безопасност почти във всички цивилизовани държа­ви, а дори и в някои други. Тъй че тази млада девойка беше не само привлекателна и добра, но и предпазли­ва и послушна, възхищението ми към нея нарастваше с всяка секунда. Можех ли да ѝ откажа помощта си? Очевидно не.

Спътничката ѝ отговаряше повече на очаквания тип на испанката – много черна коса, тъмнокафяви очи, матова кожа. Видът ѝ беше малко по-малко готи­но хипарски, всъщност изглеждаше готино момиче, но по-малко хипарка, с лек намек на мръсница, на лявата ѝ ноздра висеше сребърна халка, лентата на гърдите ѝ беше многоцветна, с агресивен графизъм, обточена с лозунги, които можеха да бъдат определени като пънк или рок, забравил съм разликата, та да кажем за по-просто, лозунги пънк-рок. За разлика от спътнич­ката си тя носеше шорти и това беше още по-лошо, не знам защо произвеждат толкова прилепнали шор­ти, не беше възможно да не те хипнотизира задникът ѝ. Беше невъзможно и аз не успях, но все пак се ориен­тирах доста бързо в обстановката. Първото нещо, което трябва да се разбере, е какво налягане се препо­ръчва, обясних аз, имайки предвид модела на въпросния автомобил, то фигурира обикновено върху метална плочка, запоена в долния край на лявата предна врата.

Плочката беше точно на това място и аз усетих как нараства тяхното уважение към мъжката ми ве­щина. Тъй като колата им не беше много натоварена – носеха дори учудващо малко багаж, две леки чанти, в които имаше вероятно няколко стринга и обичайна­та козметика, – налягане от 2,2 атмосфери беше на­пълно достатъчно.

Оставаше да пристъпим към самата операция помпане. Налягането на предната лява гума, както установих веднага, беше само 1,0 атмосфери. Съоб­щих им малко строго и с авторитета, който ми поз­воляваше възрастта: добре са направили да се обър­нат към мен, било е крайно време, грозяла ги е, без да знаят, истинска опасност: ниското налягане може да предизвика загуба на сцепление, автомобилът може да поднесе, катастрофата като краен резултат е почти неизбежна. Те реагираха развълнувано и невинно, кесте­нявата докосна с длан ръката ми.

Трябва да признаем, че употребата на тези уреди е доста вбесяваща, трябва да следиш свистенето на въздуха в механизма и да улучиш с накрайника вентила, по-лесно е да чукаш, там действа повече интуицията, сигурен съм, че щяха да се съгласят с мен по този въпрос, но не виждах как да пристъпя към темата, на­кратко, напомпах предната лява гума, после набързо задната лява, те бяха клекнали край мен, следяха дви­женията ми с изключително внимание и чуруликаха на своя си език ту Chulo, ту Claro que si, след което им предадох щафетата, нареждайки им да се погрижат за останалите гуми под бащинския ми надзор.

Чернокосата, усещах я като по-импулсивна, атаку­ва моментално предната дясна гума и тогава стана много мъчително, на колене задничето ѝ изпъкна под плътно прилепналите ѝ минишорти, идеално закръг­лено и в движение, докато се опитваше да надене на­крайника върху вентила; кестенявата, стори ми се, съчувстваше на вълнението ми, дори обви за кратко с ръка кръста ми, съвсем сестрински.

Дойде време, най-сетне, и за дясната задна гума, с нея се зае кестенявата. Еротичното напрежение не бе толкова голямо, но върху него леко се наслагваше любовно напрежение, защото и тримата знаехме, че това беше последната гума и на тях не им оставаше нищо друго, освен да продължат пътя си.

И все пак останаха с мен няколко минути, редувай­ки благодарности с мили жестове, и поведението им не беше изцяло на теория, поне това си казвам сега, от няколко години разстояние, когато ми се случва да си спомня, че в миналото съм имал еротичен живот. Разговориха ме за националността ми – френска, не мисля, че го бях споменал, – за удоволствията, които предлага този край – и особено за това дали познавам някои симпатични кътчета. Да, донякъде, знам един тапас бар, където сутрин сервират обилни закуски, намира се точно срещу жилището ми. Знам също така и едно нощно заведение, малко по-надалеч, за кое­то би могло да се каже с известно великодушие, че е симпатично. Както и у дома, където бих могъл да ги приютя, поне за една нощ, и това, имах чувството (но сега, от разстоянието на годините, явно съм си въобразявал), би могло да бъде наистина симпатично. Но не им казах нито едно от тези неща, прибягнах към синтез и им обясних, че регионът е общо взето приятен (което беше вярно) и че аз бях тук щастлив (нещо, което беше невярно, а и предстоящото идване на Юзу съвсем нямаше да оправи положението).

Най-после тръгнаха, размахвайки ръце, костенурката обърна на паркинга и пое към изхода за републиканския път.

От тук нататък можеха да се случат няколко неща. Ако бяхме в романтична комедия, щях след ня­колко секунди драматично колебание (играта на актьо­ра е много важна в този момент, струва ми се, че Кев Адамз щеше да го изиграе добре), та щях да скоча на волана на моя мерцедес, да настигна бързо костенурка­та на магистралата, да я надмина, махайки енергично и малко глупаво с ръка (както правят актьорите в романтичните комедии), тя щеше да спре в аварийната лента (всъщност в класическата романтична комедия вероятно щеше да има само едно момиче, със сигур­ност кестенявата) и най-различни вълнуващи човеш­ки действия щяха да последват сред свистенето на камионите, профучаващи само на няколко метра край нас. Не би било зле авторът на диалозите за тази сце­на доста да се постарае върху текста.

Ако бяхме в порнофилм, продължението би било още по-предвидимо, затова пък диалозите – от по-малко значение. Всички мъже желаят свежи момичета, еко­логични и готови за тройка – е, поне повечето мъже, аз – със сигурност.

Но тъй като се намирахме в реалния свят, се прибрах вкъщи. Бях връхлетян от ерекция, което не беше ни­каква изненада, като се има предвид как протече следо­бедът. Третирах я по обичайния начин.

Тези девойки, или само кестенявата, можеха да осмис­лят пребиваването ми в Испания и баналното и обез­куражително заключение относно моя следобед само подчерта по жесток начин нещо очевидно: нямаше аб­солютно никаква причина да бъда тук. Бях купил този апартамент с Камий и за нея. Това беше по времето, когато имахме планове като двойка: семейни корени, романтична мелница в Крьоз и какво ли не още, само дето не бяхме предвидили все още правенето на деца – в един момент за малко и това да стане. Беше първа­та ми покупка на недвижим имот, така и си остана последната.

Мястото ѝ беше харесало веднага. Малък нудист­ки курорт, тих, далеч от огромните туристически комплекси, нижещи се един след друг от Андалусия до Левант, населението му се състоеше предимно от пенсионери от Северна Европа – германци, холандци, понякога скандинавци и естествено, неизбежните ан­гличани, любопитно беше, че нямаше белгийци, при положение че всичко в курорта – архитектурата на бунгалата, разположението на търговските центро­ве, мебелировката на баровете – сякаш настояваше за тяхното присъствие, всъщност всичко представля­ваше едно белгийско кътче. Професионалната кариера на повечето от обитателите беше в сферата на об­разованието, администрацията в широкия смисъл на думата и така наречените междинни длъжности: меж­ду висшите ръководни кадри и редовите чиновници. Сега те прекарваха края на живота си на спокойствие и съвсем не бяха последни в часа за аперитива, разхож­даха най-благодушно увисналите си задници, ненужни­те си гърди и бездейните си членове от бара до плажа и от плажа до бара. Не създаваха неприятности, не бяха причина за нито един междусъседски конфликт, разстилаха, проявявайки гражданско съзнание, пешки­ра си върху пластмасовите столове на No Problemo, преди да потънат с преувеличено внимание в изуча­ването на менюто, въпреки неговата краткост (в курорта се считаше за възпитано да се избягва посредством поставянето на пешкир контактът между ме­бел за общо ползване и интимните части, вероятно влажни, на ползващите се).

Имаше и друга клиентела, по-малобройна, но по-активна, състояща се от испански хипари (те бяха добре представени, дадох си сметка с болка аз, от двете девойки, поискали помощта ми, за да на­помпат гумите си). Малко отклонение по посока на неотдавнашната история на Испания не би било безполезно. Когато генерал Франко умира през 1975 година, Испания (по-точно испанската младеж) е из­правена пред две противоречиви тенденции. Пър­вата, пряко следствие от 60-те години, цени ви­соко свободната любов, голотата, еманципацията на работниците и неща от този род. Втората се налага окончателно през 80-те години и цени точно обратното: конкуренцията, хардпорното, цинизма, опциите върху акциите, е, може би опростявам, но трябва да се опростява, иначе няма да стигнем дони­къде. Представителите на първата тенденция, чие­то поражение беше предварително програмирано, се оттеглиха малко по малко в природните резервати, какъвто беше този скромен нудистки курорт, в кой­то бях купил апартамент. Всъщност това програ­мирано поражение беше ли действително станало? Някои явления, доста след смъртта на генерал Фран­ко, като например движението Indignados*, биха мог­ли да означават точно обратното. Както, съвсем наскоро, присъствието на двете девойки на бензи­ностанцията „Репсол“ при Ал Алкиан, в този вълну­ващ и гибелен следобед – дали женската на indignado е indignadа? не се ли бях оказал в присъствието на две прелестни indignadas? така и никога няма да го узная, не успях да свържа живота си с техния, а можех да им предложа да посетят нудисткия ми курорт, тук щяха да бъдат в естествената си среда, може би чернокосата щеше да си отиде и аз щях да бъда щастлив с кестенявата, не беше много ясно, на мо­ята възраст обещанията за щастие не са особено ясни, но в продължение на няколко нощи след тази среща сънувах, че кестенявата звъни на вратата ми. Беше дошла да ме потърси, скиталчеството ми на този свят бе приключило, беше се върнала, за да спа­си с един-единствен замах члена ми, съществото ми и душата ми. „И в дома ми, свободно и смело, влез като господарка.“ В някои сънища тя уточняваше, че приятелката ѝ, чернокосата, чака в колата да ѝ каже дали може да дойде при нас, но този вариант в съня ми ставаше все по-малко чест, сценарият се опростяваше и накрая нямаше вече дори сценарий, веднага след като отворех вратата, ние навлизахме в едно светло пространство, за което не може да се разказва. Тези бълнувания продължиха малко повече от две години – но нека не избързваме.

Какво предстоеше сега: още на следващия следобед трябваше да посрещна Юзу на летището в Алмерия. Не беше идвала никога тук, но аз бях сигурен, че никак нямаше да хареса мястото. Към пенсионерите север­няци щеше да изпита единствено отвращение, към испанските хипари – нищо повече от презрение, нито една от тези две категории (които съжителстваха без особено затруднение) не отговаряше на елитното ѝ схващане за социален живот и за света изобщо, всич­ки тези хора нямаха решително никаква „класа“, а меж­ду другото и аз самият нямах никаква „класа“, имах само пари, и то немалко пари все пак, по стечение на обстоятелствата, за което може би ще разкажа, кога­то имам време, и с това се изчерпва всъщност всичко, което има да се каже за връзката ми с Юзу, естестве­но, трябваше да я напусна, беше очебийно, дори не е трябвало никога да заживяваме заедно, само дето ми беше необходимо дълго време, много дълго време да се взема в ръце, както вече споменах, но повечето време не успявах.

Намерих лесно място на летището, паркингът беше прекалено голям, между другото, всичко в района беше прекалено голямо, предвидено с оглед на колосален туристически бум, който така и не се бе случил.

От месеци не бях спал с Юзу и най-вече не възна­мерявах да започна отново, в никой случай, поради различни причини, които сигурно ще обясня по-късно, всъщност не разбирах защо съм организирал тази ва­канция, и вече възнамерявах, чакайки на една пластма­сова пейка в залата за пристигане, да ѝ сложа по-бързо край – бях предвидил две седмици, една щеше да бъде напълно достатъчна, щях да излъжа за професионални­те си задължения, не можеше да възрази нищо по този въпрос, мръсницата му с мръсница, зависеше изцяло от парите ми, това все пак ми даваше известни пра­ва.

Самолетът от Париж-Орли беше навреме, а за­лата за пристигащи – приятно климатизирана, поч­ти изцяло пуста – туризмът намаляваше все повече и повече в провинция Алмерия. В мига, когато елек­тронното информационно табло съобщи, че самоле­тът е кацнал, аз за малко да стана и да се отправя към паркинга – тя нямаше никаква представа от адреса, не можеше да ме открие по никакъв начин. Бързо се вразумих: рано или късно ще се наложи да се върна в Париж, най-малкото поради професионални причини, от работата си в министерството на земеделието бях точно толкова отвратен, колкото и от япон­ската си приятелка, минавах през един наистина лош период, някои хора се самоубиват и за по-малко.

Обикновено беше безпощадно гримирана, почти боядисана, яркочервеното червило и виолетовите сенки под очите подчертаваха бледия ѝ тен, „порце­лановата“ ѝ кожа, както пише в романите си Ив Си­мон, спомних си в този момент, че никога не се излага на слънце – заради белезникавата кожа (тъй де, порцелановата кожа, за да го кажем като Ив Симон), която е според японките върхът на изтънчеността – какво ще правиш тогава в испански морски курорт, когато отказваш да се излагаш на слънце; този ваканционен план беше абсолютен абсурд, щях още същата вечер да се погрижа да променя хотелските резервации по пътя на връщане, даже една седмица беше много, защо да не запазим няколко дни за пролетта и за цъфналите череши в Киото?

* Негодуващи (исп.) – миролюбиво движение, започнало през 2011 г. в Испания и разпространило се по-късно в много европейски страни, намиращо главно израз в мирни манифестации, често изключително многобройни с най-разнообразни искания. – Б.пр.

Превод от френски Александра Велева