0
462

Привидно неподвижни думи

„Отново сме поети“, Богдан Тетовски, Издателство за поезия ДА, 2017 г.

Много е хубаво, че читателите могат да се срещнат с поезията на Богдан Тетовски. Издателството заслужава уважение, че се връща към този поет, който е от поколение (Константин Павлов, Владимир Башев, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Христо Фотев, Радой Ралин и др.), което отдавна е започнало творческия си път, а доста от емблематичните му представители вече не са между живите. Разбира се, тук „поколение“ споменаваме най-вече в чисто времеви план, а не като идеология, творчески търсения и реализация.

За непознаващите името на Тетовски – поетическите му изяви започват през втората половина на 50-те на миналия век с публикации в тогавашната литературна периодика. Но първата му стихосбирка – „Човекът зад вестника“, излиза точно преди смъртта му през 1998 г. След нея са издадени още две. Богдан Тетовски е първият носител на Националната награда за лирика „Иван Пейчев“.

Струва ми се, че подборът на стихотворенията в „Отново сме поети“ дава една по-цялостна представа за поезията на Тетовски, за важните теми в нея, за поетическия му език и стил, „удостоверява“ защо той има място в историята на литературата ни, от една страна, и от друга – защо може да е знаков пример за намерен свой език, личен почерк в българската поезия.

Тъй като контекстът, в който тези стихотворения възникват, има значение за открояване на мястото на Тетовски сред останалите от неговото поколение, ще отправя към есето на Иван Карадочев в края на книгата – „Спасението като език“. Там той отбелязва с какво тази поезия се противопоставя на патоса и дидактиката, към кои други творчески търсения може да бъде приближена. Аз бих искала да я прочета „безпаметно“ (доколкото това е възможно) днес. От гледната точка на един днешен читател на поезия.

Това, което можем да кажем веднага за стиховете на Тетовски, е, че те ценят „човешките неща“. Онези всекидневните, повтарящите се, онези, за които не е нужно да шумим, за които най-подхождащ е и всекидневният език. Но именно те са плътта на живота. Понякога поетът ги отбелязва мимоходом, деликатно ни насочва към тях – „човекът зад вестника“, на пейката, чието лице дори не можем да видим, понякога се спира не за друго, а за размисъл. Мисленето, въпросите, често без отговор, са същностни за поезията на Богдан Тетовски, но то е без излишно философстване, без потъване в умозрителност. Дори и размислянето е някак деликатно, тихо и спокойно. Мъдростта на човека, достигнал до зрелост, не натежава тук. Дори и на самия него не тежи. Тя просто е част от логиката на живота, от изясняването. Миналото е преживяно, то не се стоварва върху днешното, в паметта е, но не връща човека назад. Светът в тази поезия има своите вещни очертания. Нещо повече – стаята, часовникът и времето, вещите правят живота на човека, те го създават. „Те странно ни владеят/в покоя си лъжлив.“… „Но всеки миг отново/без тях сме нищо ний…“. В рефлексията си върху вещното, времето, предметите, върху лирическото Аз, поезията на Тетовски ми се струва близка до тази на Атанас Далчев.

Самотата е основно състояние на лирическия герой в тази поезия. Осъзната и дори избрана е тази самота. Несъвпадането със себе си, прозрението, че си се измислил, че се измисляш непрестанно, е колкото важно за способността на ума да не закърнява, толкова и за осъзнаването на собствената ни неяснота, нееднозначност.

Има и любов в тази поезия. Любовта тук е и споделеност, и несподеленост. Но поетът винаги има вяра в нея. Вяра, „че могат двама под чадъра да се съберат“. Има вяра и в неизживяната докрай любов, уповава се на нея, дори когато тя се отдалечава.

Днес поезията на Богдан Тетовски стои мъдро и спокойно. Нейният език, простотата ѝ подхождат на една непатетична съвременност. Тази поезия е разговорна, без да е бъбрива, тиха е, но думите ѝ тежат със смисъл. Деликатна и внимателна е, но твърда в мнението си. Не е особено доверчива, съмнява се, но може да ни даде неподозирани основания за вяра. Поезия, която можем да четем колкото с емоция, толкова и с мисъл.

*** 

Нощ, сезонът – есенен. Мъгла обикновено.
Ала освен мъглата, есента, нощта,
конкретни, много ясни поотделно,
е нереално аз да съм един и ясен.
Приятелите ми вървят по стълбището
на стиха,
страхувайки се да не ме загубят,
такъв един неясен, неедин…
Човешките неща се връщат уморено
към най-високия етаж,
където чака старата мечта
за миналото, книгите и виното.
И дъжд вали – ноември, нощ е.
Тъмнината
не може никога да има геометрия.
Сега и недействителното оживява,
то няма точни граници и ето:
човешките неща по стълбите се връщат,
приятелите ми вървят по стълбището на стиха
и с бъдещата зима в своите джобове
изкачват се до ниското небе,
допират го с ръце като жреци и някой казва:
„Нощ, улица, фенер, аптека…“

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияТи си Петър
Следваща статияКогато убият дявол