Не преставам да се удивлявам на обръщането от неверие към вяра. При всеки един човек преходът е труден и разтърсващ, освен когато не си получил вярата още в детството си като най-естествено състояние. Преходът обхваща цялостно личността на човека и преобръща съдбата му. Понякога става внезапно, в един миг, пронизва човека като мълния и го озарява. Както е станало с единия разбойник на кръста – в най-критичния и решаващ момент от живота му, в последния му възможен миг. Но тази благодатна мълния не е дадена на всеки човек, така, както другият разбойник издъхва с ругатни, хули и клетви на устата.

Катарзисът на прехода от неверие към вяра може да се случи и постепенно. Бях свидетел на такава промяна в съзнанието на близък човек в предсмъртните му дни. Постепенно осъзнаваше, че смъртта е преход, а не край, осъзнаваше, че му предстои среща с Бога, осъзнаваше, че през целия си живот не се е подготвил за тази среща, осъзнаваше, че тя е най-съдбоносната в живота му и съсредоточи отпадащите си сили, за да се подготви за нея.

Ние си мислим, че истинската вяра е тази, която цял живот е наставлявала човека към тучните пасбища и го е извеждала на тихи води, ръководила го е през всичкото време в пътя към Бога, помагала му е да живее по Божия закон, да преодолява изкушенията, страданията и лишенията и забравяме или не искаме да приемем, че нерядко вярата е и озарение в един миг и проглеждане в един миг. Както различни са човешките съдби и характери, така различен е пътят на човека към Бога и прелома в съзнанието му от неверие към вяра.

Иисус попитал Своите ученици за кого Го мислят хората, какво говорят за Него, как го възприемат, какви мнения са чували сред народа за Него. И учениците започнали да изброяват кой каквото е чул, нямало никакво единомислие и яснота, както казваме – колкото хора, толкова мнения. Чутото и видяното бродело и се разпространявало от човек на човек, от уста на уста, хората повтаряли, украсявали, доизмисляли всеки според своите разбирания, всеки според своето отношение, представи, възможности. След като разказали кой какво е чул сред народа, Иисус ги попитал и за тяхното лично мнение, поискал да Му кажат те самите за кого Го мислят. Те може би са се умълчали, за да не кажат нещо погрешно, а може пък веднага след въпроса най-бързорекият и най-спонтанният от тях да е изстрелял отговора – „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“

Този отговор е смайващ със своята краткост, яснота и точност. Този отговор е непреходно вероопределение и непоколебима вероизповед. Този отговор е поразителен със своята богословска точност в противовес на обърканите, неясни и неверни мнения, които другите ученици изброявали до преди малко. Смайващо е откъде ученикът знае този отговор, от кого го е чул, как е стигнал до него – може би като плод на дълги размишления или като резултат от задълбочена подготовка? Иисус не оставя другите ученици да се чудят, а веднага дава отговор, че тази вероизповед не е плод на човешки ум или човешка прозорливост, не е плод на плът и кръв, а е богооткровение.

Ученикът, направил богооткровената изповед е рибарят Симон, син на Йона от град Витсаида на северното крайбрежие на Галилейското езеро. Веднага след като изрича вероопределението, Иисус му казва, че той вече не е Симон, а камък, скала, канара – Петър. Иисус му дава ново име, за да покаже на самия него, на другите ученици и на нас, че след като е изповядал тази богооткровена вяра, той вече е нов човек, нова личност. Името съдържа и изразява личността. Личността се разкрива на света чрез името. Бог се яви на човеците със Своето име и всяка личност е записана на небесата със своето име.

Симон получи точно това име – Камък, защото вярата, която изповяда, е несъкрушима канара. Всеки, който изповядва същата вяра, също става Петър, превръща се в несъкрушима канара. Това означават следващите думи на Христос: „на тоя камък ще съградя църквата Си“. Църквата на Христос е съградена от хиляди и милиони такива камъни – Петровци, изповядващи, че Иисус е „Христос, Синът на Живия Бог“.

По-късно апостол Петър в едно от своите послания ще обясни подробно тайната на живите камъни – живият камък, „от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен“ е Самият Христос. Но живи камъни са също така и всички пристъпващи към Него. Някогашният Симон, който стана Петър, призовава всички като живи камъни да съграждат от себе си духовен дом.

Това свето съграждане е възможно единствено чрез катарзиса на обръщането и изповядването на вярата с яснотата и непоколебимостта на Симон.

 А ние колко често сме колебливи, неустойчиви, аморфни, лениви дори. Всеки от нас върви по своя си път – понякога той е дълъг и лъкатушен, понякога е мигновено озарение. Но веднъж обърнали се, веднъж вече минали през катарзиса, ние сме призовани да се превърнем в живи камъни. Всеки, който изповяда: „Ти си Христос“, получава отговор: „ти си Петър“. Изповядването на вярата е дълбоко личен и съкровен акт, но в същото време се извършва пред цялата вселена и всеки като Симон става Петър и новото му име се записва на небесата