0
1287

Путин и Ердоган в сирийското огледало

Dani-Smilov-F

Свалянето на руския самолет в Сирия накара Путин и Ердоган да се погледнат втренчено в очите и – както мнозина вече забелязаха – всеки един от тях видя себе си в другия. Безспорните прилики в типа лидерство – харизматично, авторитарно, конфронтационно – с което те успяха да се наложат, не бива да замъглява и сериозните разлики в политическите им проекти, обаче.

Бивши империи или изгряващи световни сили?

Русия и Турция са в сходно положение – те са разположени между имперското величие на миналото и обещанията за модерен икономически възход. Затова те ту се държат като изгряващи световни икономики, ту като обидени и непризнати имперски сили. Руската икономика в 2015 г. е под 2 трн. долара в номинални стойности (сравнима с Италия) и около 3,4 трн. долара по паритет на покупателна способност (сравнима с Германия). Турската икономика е с обем около половината на руската. В този смисъл и двете държави имат ресурсите да претендират да бъдат регионални, а по определени въпроси и глобални сили. Претенциите на Русия за „енергийна и военна свръхдържава“ – явно реминисценция на статута й на „суперсила“ от времето на Студената война – са по-скоро неоправдани обаче, тъй като тя далеч не е в една икономическа лига с преките си конкуренти – САЩ, ЕС и Китай (с БВП от 17-19 трн. долара всяка по паритет на покупателна способност).

Зависимостта на Русия от цената на енергийните източници е пословична: поради нейната волатилност руската икономика се свива и разширява драматично в абсолютни стойности. Например в най-добрата година (2013) бяха достигнати нива на номинален БВП от над 2 трн. долара, докато към 2015 г. ниските цени на петрола смъкнаха тези стойности на около 1,175 трн. (Всички данни са от МВФ.)

И Турция и Русия отбелязаха огромно икономическо развитие през последното десетилетие и в крайна сметка удвоиха своите икономики. И Путин, и Ердоган могат да се гордеят с този резултат и да си приписват заслуги за него. Но перспективите пред двете държави – в чисто икономическо отношение – са по-скоро различни. Турция е изключително млада нация, която бързо нараства – това, а не цените на енергоносителите, е основата на потенциала й за растеж.

Диктатори или демократи?

И Русия, а още повече Турция, не могат еднозначно да бъдат определени като авторитарни режими. В Турция политическият плурализъм и значението на изборите за състава на властта като цяло са запазени. Последният парламентарен вот показа, че въпреки проблемите гражданите имат реален избор, когато се явяват пред урните. Нещо повече, Ердоган не успя да спечели конституционно мнозинство, което би му позволило да прекрои Турция по свой, президентски тертип. Срещу Ердоган има и реална политическа опозиция, която е сериозно представена в парламента. Всичко това не извинява склонността му към авторитаризъм, натискът, който упражнява върху медии (ситуацията със свободата на словото се воши значително през последните години), гражданското общество, малцинствата.

Русия е все повече само номинална демокрация – хибрид между авторитарно и демократично управление. Изборите от много години нямат потенциала да променят властта, а приличат по-скоро на военно учение, в което президентът проверява боеготовността на подчинените си (по Иван Кръстев). Политическата опозиция е маргинализирана, като в Думата присъстват партии, които по-скоро дискредитират идеята за опозиционност – комунистите и Жириновски. Гражданското общество е под държавен контрол – повечето водещи организации бяха затворени. Свободата на медиите е декоративна – ограничена до бутикови издания.

Вождове или политически лидери?

За Путин и в някаква степен за Ердоган стои въпросът доколко изобщо могат да бъдат интерпретирани като нормални политици. И двамата изглеждат по-скоро като вождове на своите нации: по модела на Сталин и Ататюрк.

Путиновата легитимност – разбрана като одобрение на населението, като акламация – вече гони рекордни стойности. Трябва добре да се разбира, обаче, че това не е одобрение в сравнение с някой друг, а е отказ от сравнение, отказ да се търси и дори да се допуска алтернатива на управлението. Как Русия успя да стигне до това състояние и да се сдобие с вожд?

Отговорът е в намирането на външен враг и мобилизацията на населението на военновременен принцип. Путин успя да вкара Русия във война – в казуса с Украйна – и оттогава той добре разбира, че статусът му на вожд зависи не толкова от успеха или неуспеха на военните действия, а от тяхното продължаване. Ако те приключат и хората се върнат към нормалността, рейтингът на Путин би започнал да се движи като нормалните рейтинги на политиците. А преди украинските събития този рейтинг не беше особено висок – протестите от 2012 г. в Москва и големите градове показаха, че в едно нормално политическо състезание Путин може да срещне реалната опозиция на градската средна класа (поне). Всичко това беше забравено с издигането му в ранг на военновремен вожд. Сирийската кампания може поне частично да бъде обяснена с тази вождистка логика.

Ердоган направи същото в една по-плуралистична и конкурентна политическа среда. И за двамата случаят със сваления самолет е добре дошъл – вождовете ще премерят сили, но какъвто и да е резултатът, нациите им ще са убедени, че имат нужда от вожд.

Идеолози или прагматици?

Ердоган е по-идеологизираният лидер от двамата. Той наследи политическия ислям от водачи като Ербакан и го превърна в доминираща политическа сила в Турция. С това всъщност бе сменена водещата идеология на републиката – войнственият секуларизъм на Ататюрк. Тази смяна на идеологията бе съчетана и с възхода на нео-османизма като обяснителна схема и валидизация на определени имперски амбиции. Проектът на Ердоган, в този смисъл, променя лицето на Турция не само заради женските забрадки. Чрез политическия ислям Турция се опитва да стане лидер в ключов за света регион, да наложи модел, който и други биха могли да последват. Този модел е противоречив, доколкото опитва да съчетава елементи на западната либерална-демокрация с използването на религията за политически цели. Този модел може да бъде привидян като решение: доколкото може да стане инструмент за де-радикализация на определени ислямистки групи. Но той може да бъде и проблем, доколкото обезсилва имунитета на турската република срещу точно подобни радикали: те инфилтрират институциите и в един момент може и да ги превземат. В този смисъл проектът Ердоган е високо рисков, както за самата Турция, така и за региона като цяло.

Путинова Русия не е всъщност силно идеологизиран проект, въпреки привидностите. Вярно е, че Путин говори срещу Запада и неговите ценности, но без да предлага явна тяхна алтернатива. В крайна сметка Русия винаги се е мерила и равнявала точно по този Запад, вземала е основните си политически идеи и послания от него. От национализма до комунизма.

Да вземем например православния фундаментализъм. Путин – какъвто и да е – трудно може да бъде описан като православен фундаменталист. КГБ миналото очевидно помага в това отношение – за него църквата е инструмент за постигане на определени цели, но не тя или нейната вяра и идеология са целта на упражняването на властта. Затова идеолози на фундаментализма като Дугин са като цяло за еднократна употреба в режима на Путин.

Шиити или сунити?

Путин застана еднозначно зад каузата на шиитите в Близкия изток – по геостратегически причини. В лицето на Иран и Асад той вижда партньори, с които би могъл дългосрочно да сътрудничи. Ердоган и Турция стоят зад каузата на сунитите далеч не по ситуационни причини – тя е част от идентичността им. Това е най-дъбокото противоречие между двамата лидери и то може да доведе до значително влошаване на отношенията помежду им. Зад инцидента със сваления самолет стои точно тази заявка – че има принципи, които Турция не желае да жертва, дори с цената на икономически, а може би и военни несгоди. Посланието е ясно – Турция ще се противопоставя по всякакъв начин на опит да се наложи шиитска доминация в региона чрез оста Москва-Багдад-Иран-Дамаск.

Путин трудно може да обясни и на своето население, а и на световната общност, еднозначното си заставане зад една от страните в конфликтите в Близкия изток. Ислямската държава може да даде моментна подкрепа за тезата му, но самата ИДИЛ е всъщност продукт на липсата на работещ и устойчив баланс между шиити и сунити в региона. Само при такъв баланс държавността в него би могла да се възстанови трайно и той да се върне към някаква нормалност. Между плановете на Русия и Турция в това отношение има сериозни, засега непреодолими противоречия.

Корумпирани тирани или национално отговорни суверени?

И Турция, и Русия имат претенциите да водят суверенна, национално отговорна политика. И за двете държави обаче съществуват съмнения, че са „превзети“ (в смисъл на state capture) от определени политически елити, които използват огромните им ресурси, за да се окопаят на власт. Корупционните скандали, които разтърсиха Турция в последните години, сериозно подкопаха доверието в Ердоган. Беше необходима ескалацията на войната в Сирия, за да възстанови той своите позиции по пътя на вождистката логика.

Путинова Русия няма достатъчна свобода на словото, за да произведе истински корупционен скандал на най-високо равнище. Но и най-бегъл поглед на структурата на икономиката прави ясна нейната държавно-регламентирана олигархична структура, постигната чрез раздаването на монополи върху пубични ресурси на частни лица. Разправата с неудобните олигарси (тези, които имат политически проекти), толерирането на послушните бе ключът към Путиновия успех в началото на новото столетие. Вождиската му легитимация чрез война – било то в Чечения, Украйна или Сирия – му е необходима, за да гарантира позицията си на арбитър от последна инстанция и гарант на олигархичните интереси.

Какво от това, ако и населението на двете държави печели? Още Аристотел е твърдял, че политическото отношенение на власт трябва да е в интерес и на управляващи, и на управлявани. Това, че управляващите печелят, не ги делегитимира по дефиниция. Но все пак и Аристотел е смятал, че олигархията е режим, при който печелят основно управлящите. А останалите си мислят, че печелят, или че няма друга алтернатива (бихме добавили днес).

Лицемери или откровени егоисти?

Основно възражение на Путин срещу Запада е, че е лицемерен: твърди, че стои зад универсални ценности, а се намесва на международната сцена, само когато има изгода, а често и в противоречие с тези универални ценности. Аргументът на Путин е, че и Русия има право да действа по същия начин. Този аргумент може да бъде облечен и в „реалистки“ доспехи – нациите имат интереси и право егоистично да бранят тези интереси в международните си отношения.

Същевременно обаче Путин настоява, че е твърд защитник на ценността на държавния суверенитет – и то не само на руския, което би било разбираемо от гледна точка на един реалистки егоизъм, но и на този на всички други държави. Тук Путин публично заявява, че водещо трябва да е международното право, което изключва агресията и вмешателството в границите на суверенни държави.

В крайна сметка, с критиката на „лицемерието на Запада“, Путин иска да добие „право“ и той да бъде по подобен начин лицемерен по отношение на суверенитета на някои държави: Украйна, Грузия, Молдова…

Ердоган също се оплаква от лицемерие по отношение на Турция – например в разликата на изблика на солидарност по отношение на атентатите в Париж и тези в самата Турция. По-фундаментално, той упреква ЕС в лицемерие, заради нежеланието да бъде придвижен напред въпроса с турското членство. Но и турската позиция е дълбоко двузначна по отношение на битката срещу ИДИЛ, кюрдите, бъдещето на региона на Близкия изток… А всъщност основният въпрос е какво е отношението на Ердоган към светската демокрация като цяло – голяма част дори от собствената му страна го подозира в лицемерна нелоялност към нея.

Огледалото ли е криво, или образът не е приятен

Сирийският конфликт подчертава и приликите, и разликите в политическите проекти на Путин и Ердоган. И двата не са идеологическа или икономическа алтернатива на Запада, а са по-скоро заявки да седнат на една маса с него. Те имат своите силни страни, но и двата са високо рискови. Особено опасен е вождизмът им, който предполага наличието на извънредни, военни обстоятелства за оставане на власт. Друга, свързана опасност е склонността им да емоционализират политически и икономически въпроси, да мобилизират големи маси от хора на базата на религиозни чувства или културна идентичност. Тук е много силен паралелът с „емоционализма“ на 30-те години в Европа, който според Карл Льовенщайн е бил в основата на свирепата атака срещу либералната демокрация от политически екстремисти.

И Путин, и Ердоган „емоционализират“ политиката инструментално, но не трябва да се забравя, че идентичността и лоялността на хората се изграждат и променят във времето. Ако те свикнат да живеят в извънредни обсоятелства, много от това, което сега изглежда като ситуационно изхвърляне на личности с комплекс за превъзходство, може да започне да бъде приемано като нормално.                  

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияЗа дивите пчели и… питомните хора
Следваща статияПето измерение