2
2608

Страната на Мунчо

 

Посвещавам тази кратичка, но поучителна и в крайна сметка оптимистична история на паметта на журналиста Генчо Бъчваров. Той почина миналата година на 83-годишна възраст. Имах щастието да работя известно време под негово ръководство в редакцията на възстановения за половин година от Петьо Блъсков в средата на деветдесетте години на миналия век в. „Отечествен фронт”. Бай Генчо беше голям оптимист и светъл човек. Той беше бързорек, чист като дете и с много точен журналистически усет. Тъкмо той, между другото, произнесе думите, които, мисля, днес трябва да бъдат заковани на входа на всяка редакция:

 “Ние, поколението, което работи от годините след Девети септември до промените през 1989 г., имаме грях към българската журналистика. Ние започнахме този период, застанахме на ръководни места и ние го завършихме – да направим сметка колко поколения в професията сме задушили, не сме им дали път да се развият. Това беше грях и ние не можем да го скрием.”

Преди няколко години на връщане от морето с жена ми минахме през Сопот. Решихме да спрем и да разгледаме градчето. Повъртяхме се в центъра и сетне, понеже времето беше свежо, майско, поехме извън града. Когато пътят напусна градчето, наоколо се ширна изумрудена планинска морава, осеяна със стотици пънове. Времето беше прекрасно, меко и топло и разходката сред природата беше много приятна. Само дето не проумявахме каква е тази така кърджалийски отсечена и бастисана гора. Изведнъж се сетих, че Вазов описва Сопот като селище, потънало във вековни орехови гори. Това бяха Вазовите орехови дървета. Почти на часа зърнахме и воденицата, в която се крие Бойчо Огнянов, след като избягва от потерята в началото на романа «Под игото». Не след дълго пътят ни изведе до портите на манастира. Отпред се търкаляха счупени шишета, а сред шишетата спеше пиянски сън някакъв човек. Ние го заобиколихме и потропахме на вратата. Отвори ни една ослепяла от старост монахиня, която ни покани в дворчето и ни почерпи с орехово сладко и чаша вода. Тя ни се извини, че не може да влезем в църквата. Каза, че църквата от години е в ремонт и е затворена. Поседяхме, починахме си, целунахме ръка на монахинята и станахме да си ходим. Аз попитах монахинята дали няма някакъв по-пряк път до града.

– Пътят е един – каза монахинята. – Минава през ореховата гора. Няма как да се заблудите.

– Няма никаква орехова гора, майко – казах аз. – Всичко е изсечено.

Тогава монахинята бръкна в джоба на черната си дреха и извади едно орехче.

– Като няма орехова гора, посадете си я – каза тя.

Ще завърша така. Сега, след като се разбра, че сме изсекли до корен вековната българска орехова гора, нека поне да внимаваме да не загубим последните орехчета, които стискаме в джобовете си. Нещо повече, нека всеки от нас час по-скоро да засади своето орехче – защото пътят е един и той минава през ореховата гора.

Стига сме слушали единствено ехтенето на брадвите в това невиждано и нечувано сечище, наречено България.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБог се роди
Следваща статияКак да се финансират
обществените медии?

2 КОМЕНТАРИ

  1. Не искам да развалям поучителната история, но в Сопот няма стотици пънове на отсечени орехови дървета.
    Когато дойдох да живея тук се учудих на отношението към ореховото дърво. Не един или двама са ми казвали че влизаш в затвора ако отсечеш орехово дърво.
    Е и мен ме боли сърцето като гледам камионите с прясно отсечени дъб, бук и габър, но като запаля печката в студената зимна вечер ми минава. Самоуспокоявам се, че естествения прираст на горите ще се балансира с намаляването на българите.
    Иначе пази орехчета и сей навсякъде, защото не знаем къде какво ще поникне.