Присъни ми се толкоз страшен сън, какъвто не са сънували ни Фараон, ни Навуходоносор, ни Настрадин ходжа. Досущ като у Ботев. Ще си речете какви фараони са ме патили днес, та чак такива страхове да спохождат сънищата ми, ама да знаете, хич не сте прави! Върнете си часовника с двайсет и пет години назад, дето ги изживяхме в горки мъки, па си спомнете – фараон до фараона навред и пирамида до пирамида. Че и с червени корони по главите (както в Долния Египет) шестваха по обрулената наша земя, докато не я опоскаха за втори, че и за трети път, и все пред очите ни. Ей, няма фараонска насита и туй то…
Покъртително зрелище! Достойно за четката на г-н Клепарски, сиреч за поредния придворен цапач, за одите изпод перото на Левчев и Джагаров, за тракторния слог на Ст. Ц. Даскалов, а в наши дни – за мириадите „койчовски” пропагандисти (пак от Долния Египет), дето въртят опашки и сноват насам-натам в очакване на нова заетост след поизтеглянето на корпулентния си работодател и на височайшата му майка.
Тъй де, откъде сега ще падне кокалът? Никой не знае. Затуй пак сноват споменатите, досущ изгладнели кучета, денем и нощем, с лаене и виене, и то все срещу месечината в очакване нещо да се задвижи от Изток, нагласени да го обслужат с подобаващо възпламенение, подобаващо на всичките „въсточни работи”, както са им викали нявга. Щом е от Изток – друго си е. Я що нещо придойде оттам – не само крайцерът „Аврора”, че и руски ботуш задълго, ами и южни далаверки, че и медийни сгоди като телевизия „Алфа”, вестникарска група „Бета” или „Гама”, всевъзможни блицове и пикове, вътрешни, външни и средни гласове, поднасящи посланията на кремълските камбани в нужните а-спекти.
Ама ще взема да си забравя съня покрай всичките тия фараонски работи. И стане ли тъй, вината не ще е моя, а на г-н Мишо Миков, щото той е Мефистофелят, дето от конгресната трибуна затръби, че пак били изпълзели червените фараони (онез де, от Долния Египет), скупчвайки се зад гърба на юначната г-жа Корнелия. Нищо ново, ще си рекат някои, знайно е още от времената на белобрадия г-н Продев, дето все се питаше как ли съжителствали червените бабички с червените мобифони, па така и не си отговори.
Е, да де, ама помним Виденовия кошмар на напъните към живковизма. Б-р-р, човек направо тръпки го побиват, като си спомни за унинието и глада в онази зима, когато левът се изравняваше по стойност с парче мокра хартия, а цените си галопираха насам-натам, насам-натам…
Ама пак се отнесох нанякъде, затуй към съня.
Сънувах, че се понасям из софийското поле, някак уж познато, а силно позапустяло – камък връз камък и безплодни тръни – и чак към Ботевград видях човек, седнал на един камък, да плаче и чете из псалтира: „Не яде ми се! И не ща да ям!”. Почудих се що става с него, а той, като нов Йеремия, зарида и рече, че нямало за него утешение след всичко, що ставало в татковината ни. Готов бил всички да му се смеят, даже кучетата, както се смеят над цял български народ.
Не е в ред човекът, сигурно се е чалнал, помислих си аз, ама все пак го попитах за кои кучета иде реч. За онези ли, дето бродят из градовете, и все няма оправия с тях, та тръгнаха да ги скопяват. Или под „кучета” има предвид немилостивите жълти издания, хапещи ей тъй, за да пускат кръв на щяло и нещяло.
– Не! Не! – проплака клетникът. Говоря за многото кучешки държави.
Не го разбрах въобще, та помолих да ми се обясни. Той махна с ръка и тръгна напред, а аз подире му.
И тъй, додето влязохме в първата кучешка държава. Ужас ви казвам, братя и сестри! Плач и скърцане със зъби. Явно туй бе държавата на пропагандистите, придошли от всичките махали. Едни зли псета, раззинали уста, се зъбят с навирени нагоре опашки, докато сноват насам-натам. Някои от тях, по-изоглавените, пък блъскат ли, блъскат останалите, неясно защо, блъскови им работи, и шептят на събратята си нещо под опашките им. А онези си показват зъбите в знак на съгласие. „Агитация, заговор срещу властта в Банкя, соросоидна конспирация”, подочух аз, ама не съм на сто процента сигурен, щото добре е да си от тях поне на десетина опашки разстояние. Изведнъж гледам и двама шпиони, преоблечени в кучешки дрехи, как се увират да чуят, що си говорят кучетата, заглавичквайки ги в някаква посока. Физкултурнически номера.
– Кои са тия? – попитах аз моя водач, подмигвайки му с око.
Той, стреснат, тихо ми пошепна нещо, което пак не разбрах. Дочух само нещо за някакви абевета, тирета и май руски каймета. В туй време псетата пропагандисти завиха в един глас и ние търтихме да бягаме, влизайки в друга кучешка държава.
А там – странна гледка. В полето край Правец, родината на Живков, превзел престолна София, след като си изгорил цървулите, съзрях необичайно зрелище. На един тулум бе покачен странен кучеглав паметник, а край него, сякаш на почетна стража, бе застанала важна делегация от кучеглави, оглавявана от помпозна личност. Ама свитата й, не ви е работа… Две страшни муцуни отпред, пет-шест вляво и десетина вдясно. Ужас ви казвам…Че и като почна един странен ритуал – полупоклон с озъбване, виене, и пак наново. Докато помпозната личност не ги изгледа стръвно и те спряха да вият като зимна буря. Разнесе се едва сдържан вой:
– На този мегдан се учихме да облизваме чужди сахани, оттук нашият Тато ни спусна юлската си програма за оглозгването на де що има, тук си деляхме тлъстите московски джигери, тук се решаваше как да прегризем гърлата на враговете си, тук се разпределиха териториите на потомството ни. Дерзайте, кучета!
И в този миг – о, чудо – кучеглавият паметник се раздвижи. Пастта му зейна и от нея се разнесе гърлен глас, примесен с хохот:
– Ха, ха, ха… Бегахте, бегахте, па пак додохте тук. Щото немате концепция. Немате кадри. Не сте усвоили нищо. Разкъсали сте тоя-она, ама никой не ви бръсне за слива. Ха-ха-ха… Първо, требе да одържавите сичко и сите добитъци у страната, за да имате секи ден по една голема пържола. Държавно селско стопанство. Второ, требе пак да въртите опашки, за да ви подадат некое руско саханче и да тръгнат към вас тлъстите джигери, а другите сами да се опраат… Трето, треба ви южен паток, отдето да пада гювеч, ама аз ли все да ви учим… Учи се, учи се от мене вашият Гоцко, ама празна кратуна, нищо не вдена. Я сега да ви видим… Ха-ха-ха… Щото съм ви пуснал една овчарка от Банкя…
Тук нервите ми не издържаха, понеже хохотът се загнезди из дебрите на подсъзнанието ми.
Кой е този? – рекох на придружителя си.
Не познаваш ли го? – отговори той. Тоя дето омаа навремето цяла България – Жив…
– Живков!!! – изкрещях аз в ужас и… и се пробудих от сън. Па се подсетих за сбирката на БСП в Правец.
„Боже, рекох, благодаря ти, че кучетата не стават хора, ама помагай, закучиха се работите, съвсем се закучиха, а изход въобще се не види”.
