1
4703

Триста хиляди?

KYanakiev

В свое интервю пред вестник „Труд” от 30 септември 2015 т. нар. „професор” Божидар Димитров, без да иска, ни е съобщил интересен факт. На въпрос на интервюиращата не са ли намалели през това лято, поради известните международни събития, руските туристи по нашето Черноморие, „професорът” ни успокоява, че намаляване всъщност не може и да има, защото бездруго голяма част от пребиваващите през летните месеци у нас руснаци не са „туристи”, а собственици на имоти (къщи, вили) по нашия бряг и значи отдавна не фигурират в сведенията на туристическите агенции. И въпросните „домовладелци”, осведомява ни интервюираният, са… 300 000 души.

Въпреки че склонността на Б. Димитров да преувеличава, за каквото и да говори, винаги трябва да се има предвид, познанията му за обема и структурата на собствеността (особено по Черноморието ни) определено заслужават по-голямо доверие от онези за паметниците на средновековната българска история. Всъщност, че все повече и повече руснаци купуват имоти по крайбрежието ни, че пребивават целогодишно в тях и (дори) се сдобиват с българско гражданство, е нещо, което отдавна ни е известно, а е и добре видимо от всеки, който посещава крайморските ни селища. И все пак числото, което ни е съобщил професорът, дори да е преувеличено, е впечатляващо.

300 000 (словом – триста хиляди) граждани на Руската федерация имат в страната ни недвижима собственост. След като знаем освен това, че една част от тях – не разполагаме с данни каква точно – се е сдобила и с българско гражданство (прекратявайки руското си или запазвайки и него), дори да приемем, че тя е не повече от една трета от въпросните 300 000, не е трудно да съобразим, че към настоящия момент руснаците вече съставляват третото (най-много четвъртото) по численост етническо малцинство в границите на държавата ни – концентрирано живеещо в един само регион от нейната територия.

Нека сега направим сравнение. Преди няколко седмици ЕС, на който България е член, ни задължи (в съгласие с изработения „квотен” принцип и „ако стане нужда”) да приемем за постоянно на своята територия малко над 2000 души близкоизточни бежанци от различните региони на Сирия, Ирак и т. н. Реално, увериха ни в същото време отговорните институции на държавата, можем да очакваме у нас около 1500 от тях. И ето: за тези около 1500 души от почти един месец обществото ни се тресе от фобии, раздира се от дебати. Няма интервю с действащ български политик, в което да не се задава въпроса „какво правим” с „вълната” от бежанци и мигранти, която обстъпва родните ни граници. Даже Св. Синод на БПЦ в „извънредно” свое обръщение изрази „отеческите” си притеснения, че ако „потокът” от близкоизточни мигранти не бъде спрян, той може да постави в скоро време под въпрос стабилността и даже „самото съществуване на българската държава”, като доведе до „промяна на етническия баланс в нашето отечество”.

С две думи: за близкоизточните бежанци (за тези очаквани 2000 души) у нас се говори изключително в наратива на апокалиптиката, на тектоничното геополитическо разместване на пластовете в Стария свят и изобщо в режим на много висока „апокалиптична температура”. В същото време тристата хиляди (пак казвам – ако се доверим на „професора”) руски „собственици” се разполагат единствено в икономико-прагматичния (и емоционално съвсем „студен”) наратив за динамиките в „туристопотока” по родното ни Черноморие.

Та би ли могло да е иначе – чувам веднага гласовете на възразяващите – след като „бежанците” почти до един са мюсюлмани („ислямисти”), носители на съвършено различна култура, идващи, без да сме ги поканили „в Европа”, а руските заселници по Черноморието ни са все „християни”, „братя-православни”, „славяни като нас”, които съвсем законно придобиват у нас недвижима собственост. Какво сравнение въобще може да се прави между „главорезите от Сирия” (или хайде – техните жертви) и „потомците на нашите братя-освободители”?

Веднага ще предупредя, че въобще не съм привърженик на каквито и да било апокалиптични „сценарии”, нито съм против законното придобиване на собственост в страната ни от чужди граждани. Става дума по-скоро за особености в поведението на тези „собственици”, което започва да се забелязва от мнозина. Според разказите на десетки мои познати, летували през тази година по Черноморието ни, присъствието на потомците на „братята-освободители” е придобило напоследък особен характер. Така в много от (особено) южно-черноморските ни селища – свидетелстват всички – през това лято са можели да бъдат видени десетки сгради (на новите собственици), от които се развява знамето на Руската федерация. В гр. Поморие – потвърдиха ми поне десетина души – има цял квартал, на чийто вход се чете ярък надпис (издаващ собствеността му), който гласи: „Малая Россия”. В с. Черноморец други мои познати, успели да си купят в магазин (зареден изцяло с руски стоки) „първи брой на в-к „Комсомольская правда” на… български език. В курорта Св. Влас буквално не се чувала друга, освен руска реч, защото построените от братята Диневи кокетни къщички до една са закупени от руски граждани, по-голямата част от които живеят там целогодишно. В трети приморски град (не запомних кой) епископ на БПЦ (Йеротей), служейки литургия, вече направо поменавал на Великия вход вместо българския владика, „патриарх Московский и всея Руси Кирилл” , очевидно поради състава и желанието на православното население в него (и това на каноничната територия на българския патриарх Неофит).

Най-същественото, което споделят всички, наблюдавали въпросните „явления”, е, че в практически всички градове, градчета и курорти руските „имоти” – къщи, вили и т.н., вече се строят компактно едни до други, така че образуват цели руски „квартали”, на доста места надлежно оградени от „местните” и без свободен достъп за „външни лица” в тях.

Признавам, че в градчето, в което летувах самият аз, на подобни знаци на „усвояване” не успях да стана свидетел, но за сметка на това можах да наблюдавам (мисля за трета поредна година) живота на руски младежки лагер, резидиращ в хотелски комплекс в непосредствена близост до място, в което се бях настанил. На оградата на комплекса, в продължение на всичките десет дни, докато бях там, се мъдреше надпис с огромни червени букви: „Вход посторонним строго воспрещен” (вход за външни лица строго забранен – рус.), а зад самата ограда денонощно дежуреше охрана. Най-интересното бе, че на питомците на „молодежния” лагер изглежда също бе забранено да излизат самостоятелно извън неговата територия, защото виждах как на нея те интензивно и целодневно биваха занимавани с най-разнообразни колективни игри – всичките с определено военно-спортен характер (лазене по опънато над земята въже, бягане между различни препятствия и т.н.). Трябва да подчертая, че (за разлика от великолепната руска комедия „Добро пожаловать, или Посторонним вход воспрещён” на Елем Климов, за който не можах да не си спомня) „лагерниците” съвсем не бяха деца, а млади хора между 18 и 25 години и въпреки пълнолетната им възраст бяха стриктно разделени на „отделения”, непрекъснато предвождани в мероприятията си от специални отговорници („вожатые”). Да, за около два часа преди обед въпросните „вожатые” строяваха населниците на лагера и вкупом ги закарваха на обществения плаж, където разполагаха „армията” им на един отрязък от пясъчната ивица, също стриктно ограден от околните (индивидуално) плажуващи с въжета и ленти. Зад огражденията лагерната „молодежь” биваше забавлявана от гърмящи, побити в самия пясък тонколони, от които звучеше (без каквото и да било внимание към околното „население”) многодецибелов „русский рапп” и „русский рок”.

Онова, което ме порази най-много, бе, че под звуците на тези колони „молодые люди” танцуваха отново по отделения и ръководени от вездесъщите си  „отговорници”. А за да не проникне сред тях и капка от заразата на пагубния „либерален индивидуализъм”, тези, последните, от време навреме даваха и команди за извършване на необичайни общи ритуали. Най-безумен ми се стори този, при който отговорникът командваше: „Ну, ребята, обнимаемся!” и всички наоколо му послушно се обръщаха един към друг и се прегръщаха кратко и отривисто. След определеното време всички дружно събираха кърпите си и пак под строй поемаха към хотелския комплекс, където входът за външни лица бе „строго воспрещен”. Нито един ден, нито една вечер не видях някой от тях – някоя двойка, някоя групичка да излезе по улиците на градчето и да се смеси с „местното население”.

С разказаното дотук искам да кажа следното. За всеки чувствителен посетител на родното ни Черноморие би трябвало да е станало очевидно, че „маркирането” на придобитата от руските граждани собственост с национални символи и знаци (руски държавни флагове, надписи от рода на „Малая Россия” и т.н.), откриването на магазини с изцяло руски стоки, концентрирането на собствеността в компактни „квартали”, издава едно подчертано желание за обособяване от околното (българското) население, за обособено от него живеене, за тяга към културно-битова „автархичност” на придобитите и „усвоени” крайморски територии. Сиреч, желание за осъществяване тъкмо на онова, от което сънародниците ни инак толкова много се боят, че могат да извършат в страната ни „бежанците” – „гетоизиране” на новозаселниците.

И ето, аз питам: ако тристате хиляди руснаци, придобили – според „професор” Божидар Димитров, собственост на нашето Черноморие, действително са „наши братя-православни”, „братя-славяни” и т. н., то защо те така старателно се пазят да не заживеят заедно с нас, като едни от нас? Защо се концентрират в „малки Русии” в градовете на морето ни, защо продължават да си четат „Комсомольская правда”, защо откриват и пазаруват от „свои” магазини, защо настояват за откриване на руски училища, защо не възразяват (или може би искат) – онези от тях, които наистина са църковно-православни – на каноничната територия на БПЦ да се поменава руският патриарх? Защо така се боят да допуснат летуващите у нас руски младежи да влязат в общение с „братята и сестрите си” от страната, в която всяка година осъществяват военно-спортното си обучение?

Тези въпроси не задава никой. Това, разбира се, са „русофобски” въпроси (можещи, при това, сериозно да навредят на „нашия туризъм”)[1]. Нека обаче – макар пак да заявявам, че не съм пленник на никакви национални фобии, да припомня, че за разлика от функциониращите засега само на равнището на „теориите на конспирацията” мюсюлмански „сценарии” за „мирно завладяване на иноверни територии” и превръщането им в „дар-ал-ислам” („земя на исляма”), за целенасочено експулсиране на единоверци в Европа, за да я „дехристиянизират”, Путиновата военно-политическа доктрина за подкрепа (включително въоръжена) на всички руски малцинства извън границите на Руската федерация е напълно официално декларирана и многократно я видяхме „верифицирана” на практика през последните десетина години. Ще припомня, че тъкмо в съгласие с тази доктрина още през 90-те години на ХХ век 14-а руска армия навлезе в заселения през предходните години с рускоезично население източен анклав на обявилата независимост Молдова и го провъзгласи за „Приднестровска република”. Ще припомня още, че тъкмо под претекст за защита на рускоезичното население на източна Украйна от „бандеровските фашисти”, Русия провокира и подкрепя до днес с оръжие и войскови части сепаратистите там, обявяващи едностранно части от суверенната територия на Украйна за някакви си „Донецка” и „Луганска” републики (или обобщено „Новорусия” – напомня на „Малая Россия”, нали). Ще припомня още, че постоянното провокиране на прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония се върши тъкмо под предлог, че Русия трябвало да брани правата и свободите на руските малцинства в тях. Не са ли поради това твърде благодушни убежденията, че руските населници у нас не могат да представляват заплаха за националната ни сигурност, защото (за разлика от бежанците от Близкия изток) тези заселници са наши „славянски братя” и единоверни с нас православни?

Да напомня, че Грузия също е православна страна, но това никак не възпря Русия да вземе страната на мюсюлманските етнически групи по северните й граници и да нахлуе с танкове до Тбилиси, за да „разреши” вътрешногрузинския конфликт (който съвсем очевидно сама бе разпалила). Украинците в огромния си процент (и в източната, и в западната част на страната) също са православни като руснаците, а освен това всичките без изключение са и славяни. И въпреки това Русия отне на Украйна Крим…

Накрая, нека припомня – макар това най-много да се приближава до „теориите на конспирацията”, но пък е факт от историята – че от 1939 г. руската (тогава съветската) дипломация на два пъти е проявявала апетити в рамките на съглашенията си с нацистка Германия (договора Молотов-Рибентроп), при разделянето на сферите на господство между двамата диктатори, да получи за себе си освен Финландия, Прибалтика и източна Полша, още и източните части на Румъния и българското Черноморие (при втория тур от „пазарлъците” с Хитлер през 1940 г. СССР иска за себе си дори цялата България). Без, повтарям, да съм привърженик на каквито и да било конспиративни теории, не мога да не помня, че големите (империалните) държави обикновено имат трайни стратегически интереси извън своите граници, а при това положение интензивното „населване” на Черноморието ни с руски „собственици” и тягата им към самозатваряне не може да не ме притеснява.

За трети път казвам: не съм привърженик на каквато и да било ксенофобия, но не мога да не се учудя, как така за 1000 – 2000 души бежанци (или „мигранти”, нека всеки избере предпочитания от него термин), които ще пребивават в България без своя собственост, ние произвеждаме фобии, стигащи до „гибел на българската държава”, „драстична промяна в етническия баланс”, „ислямизация на българското население”, а за 300 000 (според „професора”) руски заселници, които вече са у нас, обкичили са приморските ни градове с държавното си знаме, консолидирали са се в тях, ние нямаме дори бегъл усет? Не питаме какви по-точно са, с какви точно пари купуват и строят у нас, колко от тях са се сдобили и с българско гражданство – т.е. вече могат да избират и да бъдат избирани в органите на властта в държавата ни.



[1] Изключения, разбира се, има. Вж.: http://frognews.bg/news_83529/Rusiia-okupira-Iztochna-Balgariia-s-500-000-imota/; http://frognews.bg/news_57266/Kuritsa_ne_ptitsa_Bolgariia_ne_zagranitsa;

Страницата на Иво Инджев: „Новодворская: процъфтяването на България ще дойде след раздялата със съветските паметници”; пак там: „С какво привличаме путинисти в България?”

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЖивеем в свят на бежанци
Следваща статияБългария на фокус

1 коментар

  1. Интересен текст. Както повечето, на които съм попадал, от този автор. Но защо е това дребнаво заяждане с Б. Димитров? Защо тези кавички? Нито текстът, нито авторът му печелят от това. А пък Б. Димитров – какъвто и да е той – не губи. Страда единствено и само идеята на този текст и образът на автора му. А иначе няма как да не се съгласим с написаното, мисля.