0
1966

Челси

„Разположен на северния бряг на Темза, този квартал е жива смесица от стилове, които красноречиво илюстрират новата му младост.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си. Публикува се за първи път.

Понякога човек свързва известно име с напълно произволни представи. И толкова по-изненадан остава, когато открие, че действителността ги потвърждава. Още преди години името Челси беше донесено в България от футболния отбор „Челси“, за който се знаеше, че идва от един лондонски квартал. Но в моята представа Челси, кой знае защо, значеше още младост и куриозна романтика, които се отнасяха не само до футболната игра.

Толкова по-интересна беше срещата ми с квартала „Челси“. Казват, че първото впечатление не е най-точното, но в замяна на това е най-силното. В този чудесен слънчев ден на английската безснежна зима „Челси“ се представи пред мен като една от най-очарователните картини на непознатия Лондон. Разположен на северния бряг на Темза, този квартал беше жива смесица от стилове, които красноречиво илюстрираха новата му младост и твърде ефектното лице на днешния му живот.

„Слон скуър“ с шумния си трафик ми приличаше на всеки съвременен градски център, после дойде тази странна, супермодна улица „Кингс роуд“, чийто дух ми напомня лицето на претенциозна любовница, и веднага след това ме пое делничният живот на „Фулъм роуд“. Минах покрай интимни френски или гръцки ресторанчета, сврени в тихи улички, за да срещна достолепното присъствие на старите работнически жилища, сега преобърнати в скромни домове на твърде богати хора. И невероятната тишина и спокойствие на местата между „Кингс роуд“ и брега на Темза, някои от които още съхраняваха следите на велики хора.

Земята на „Челси“ е била щастлива да познае стъпките на легендарния сър Томас Мор, на един от най-просветените човешки умове – Еразъм Ротердамски, на неописуемия крал Хенри VIII, а след тях и на мнозина други, които са правили от времето изкуство и материя.

Съществуванието на „Челси“ е започнало през 1580 г., когато съветникът на крал Хенри VIII, сър Томас Мор, поискал да се уедини от дворцовия живот и да се върне към земята и природата, съгласно някои от принципите на неговата фантастична мечта „Утопия“. Той избрал самотното място на „Челси“ и построил тук своята прочута къща, където държавникът-писател и мечтател е прекарвал дълги часове в разговори с краля, докато същият този Хенри VIII през 1535 г. не му отсича главата в лондонския „Тауър“.

Веднага пък след сър Томас Мор, Хенри VIII построил в „Челси“ своя господарска къща, която впоследствие станала дом на четири английски кралици. Съвсем естествено след краля аристокрацията се втурнала да насели чудесния въздух и тревистите поляни на „Челси“. Само за един век тук се родило своеобразно селце от аристократични къщи и градини. Името на „Кингс роуд“ обаче е свързано с името на крал Чарлз II. По негово време тя е била „частна кралска улица“ и по нея единствено се е движел кралят, когато е отивал да посети своята любовница, прочутата в своето време актриса Нел Гуин. Легендата говори, че актрисата е вдъхновявала краля да построи в „Челси“ между 1682 и 1691 г. „Роял Хоспитъл“. В напълно запазен стил сградата стои и до ден-днешен край брега на Темза. Неин строител е бил прочутият английски архитект сър Кристофър Рен, същият, който е построил лондонската катедрала „Сейнт Пол“. Болницата е била предназначена за стари и неспособни вече войници, за каквато цел служи и досега.

И през следващия век „Челси“ продължава да расте като странно село от големи къщи и големи градини. През май 1771 г. Суифт отбелязал сладостта на въздуха в „Челси“, но добавил, че богините на сенокоса са отстъпили мястото си на множеството слугини. Деветнадесетият век донася небивалото увеличение на строителството в „Челси“, както и на неговото население, което от 12 000 души през 1801 г. достига 95 000 през 1901 г., за да спадне през наше време почти наполовина. Същият този век оформя „Челси“ като център на хора на изкуството и литературата. С името на „Челси“ е свързан животът на прочутия философ и писател сър Томас Карлайл, който е бил наричан „Мъдрецът от „Челси“. От 1834 г. той е живял отвъд „Роял Хоспитъл“ на „Чейн роуд“ номер 24, където през 1881 г. е умрял. А на номер 22 точно по същото време съсед на Карлайл е бил странният поет и есеист Лий Хънт. Наблизо са живели новелистът Смолет и известната английска писателка Джордж Елиът. Малко по-късно артистичният въздух на „Челси“ е бил раздвижен от колоритните фигури на Оскар Уайлд, който между 1884 и 1895 година е живял на „Тайт стрийт“ номер 16, както и от Джеймс Уистлър. В същата тази сграда писателят е създал незабравимия портрет на Дориан Грей през 1891 г., както и цялата серия от блестящи с остроумието си комедии. Джеймс Уистлър рисувал множество картини със сюжети от „Челси“: „Старият мост на Уотърси“, „Симфония в бяло“, „Ноктюрни“, които ми напомниха известната случка, когато Уистлър извикал на Оскар Уайлд да престане да маскари „неговия „Челси“ с идиотските си дрехи“.

И в същото време въздуха на „Челси“ са дишали големият романист Хенри Джеймс и пейзажистът Търнър. На номер 16 на „Чейн уок“ е потапял своето отчаяние в уиски художникът Росети, чийто чест гост е бил Суинбърн. Наблизо са жилищата на Марк Твен, който при посещението си в Англия е живял в „Челси“ и „Чарлз Кингсли“.

Край самия бряг на Темза, оградена с желязна ограда, се намира друга забележителност на „Челси“ – известната физическа градина, която води началото си от 1673 г. като билкова лаборатория и чието по-нататъшно съществуване е свързано с името на сър Ханс Слон. В тази градина е било отглеждано и изпратено за Америка първото памучно семе през 1732 г., което довежда до небивалия разцвет на американската памучна индустрия.

На всяка крачка в „Челси“ аз срещах история, която беше действителност, и действителност, която беше история.

Къщите свързваха епохите.

На „Тайт стрийт“ още стоеше бялата къща на Уистлър, която той беше продал през 1878 година поради банкрут за 2 700 фунта. Ако Устлър беше доживял до нашето време, щеше да бъде изненадан, че цената на същата къща сега е малко повече от 50 хиляди фунта. Защото втората половина на двадесетия век превърна „Челси“ в най-модната част на Лондон. Нашествието на банковите директори, филмовите продуценти и мнозина други преуспели бизнесмени, чиято вечна слабост изглежда е да се ограждат с история и изкуство, не беше повлияла особено върху артистичния характер на живота в „Челси“.

Очевидно този квартал беше предопределен да съхрани духа на английското бохемство, защото той продължаваше да живее чрез кръчмите на Росети, чрез причудливите дрехи на Оскар Уайлд, чрез брадите и цялото артистично пренебрежение към законите на изискания живот. Тук живееха множество артисти, писатели, художници, но според мен обликът на квартала се даваше от младите хора. Не бих преувеличил, ако кажа, че не зная друго място в Стария свят, където човек може да срещне толкова много млади хора. Би трябвало да напиша: „Челси“ – това е светът на младежта“.

Естествено, не може да се говори за „Челси“, без да се спомене за прочутите съботни следобеди на „Кингс роуд“. Често пъти модното облекло, което те очевидно искат да покажат, надхвърля рамките на човешката фантазия, но е толкова приятно да се гледа това шествие на цветове и кройки, на фризури и лица. Разбира се, най-съобразителните хора на света, търговците, бързо са се ориентирали и в последните няколко години „Кингс роуд“ се превърна в ефектен шпалир от модни магазинчета, които може да се каже, че диктуват модата на английската младеж. Това прави „Кингс роуд“ примамлив обект на туристическо внимание.

На „Слон скуър“, в самото начало на „Челси“, се намира старата сграда на Роял корт театър. Това име е твърде добре известно на всеки, който познава съвременният английски театър. Върху сцената на този театър се появи цялата блестяща плеяда от нови английски драматурзи, като се започне с Пинтър и Озбърн и се свърши с току-що триумфиралия Дейвид Стори, чиято пиеса „Дом“ миналата седмица беше обявена за най-добрата пиеса на годината. Върху сцената на този театър Пол Скофийлд създаде изключителен образ от „Вуйчо Ваньо“ на Чехов, тук режисираше и Линдзи Андерсън. Сега върху фасадата на театъра с огромни букви беше обявена последната му постановка – „Дукесата от Малфи“ на Уебстър.

Започнах с футболния отбор на „Челси“ и бих искал да завърша с него. Недалеч се намираше стадионът „Челси“, чийто терен познаваше най-темпераментните футболни битки в Лондон. Почти еднакъв по обем със стадиона „Васил Левски“ в София, стадионът „Челси“ се пълнеше от най-запалена и встрастена публика, чиято любов към кварталния футболен отбор изглежда изразяваше и любовта им към името Челси. Слушах силните, експлозивни възгласи на тази публика и си мислех, че само преди четири века и половина сър Томас Мор се е уединявал на зелените поляни на „Челси“ и може би неволно е поставил началото на един свят, в който има нещо от духовния кипеж и вечната младост на неговия пръв обитател.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияАпокриф
Следваща статияТретата опора на новия „консерватизъм“ (3)