Романът на унгарския писател Андраш Петьоц разказва история, която може да се случи във всяка източноевропейска страна. Прочетете откъс от книгата, излязла в издателство „Ерго”.

Романът „Чужденци” на Андраш Петьоц, вдъхновен от едноименната творба на Албер Камю, е екзистенциална драма за живота на Анна, осемгодишно момиченце, и неговата майка. Двете са бегълки, които жадуват за дом, топлина и обич, но са принудени от обстоятелствата да се скитат из неназовани краища на евразийския континент. Най-страшният им враг са така наречените варвари. Романът проследява нелеката съдба на майка и дъщеря до деня на трагичната развръзка.
„Тази книга разказва за несигурното, плашещо бъдеще на Европа. Историята, описана в нея, всъщност би могла да се случи в коя да е източноевропейска страна”, казва за творбата полският писател Кшищоф Варга.

Андраш Петьоц (р. 1959, Будапеща) е писател, поет и редактор, подпредседател на унгарския ПЕН-клуб. Литературната му кариера започва през 1980-те години, като представител на ъндърграунд течението. Публикува самиздат, присъединява се към Парижкия кръг на авангардистите, един от обновителите е на визуалната и акустичната поезия. Участва в местни и чуждестранни литературни фестивали. Публикува и под псевдоним, предизвиква сензация в родината си със стихосбирката „Женска къдрица” под името Рита Естер Мечеки. От средата на 90-те години в поезията му все повече изпъкват мотиви, характерни за синтезирането и обединяването на поетическите традиции. През 2001 г. публикува стихосбирката в проза „На мястото, от слънцето огряно”, плод на преживяванията му по време на писателски семинар в Айова, САЩ, която излиза и на български език. Романът „Чужденци” (2007) претърпява три преиздания в Унгария и досега е преведен на немски, полски и грузински език.

Има ли смисъл да спорим с Бездната? Време е да се свестим и да се избавим от магията на най-лошото. Все пак не всичко е изгубено: остават… варварите. Откъде ли ще дойдат варварите? Всъщност няма значение точно откъде. Те няма да закъснеят, и докато подготвят – по случай нашето поражение – своето пиршество, те вече обмислят как да ни изправят на крака, как да прекратят нашите празни приказки и умувания…

Да, варварите ще ни унижат, ще ни погазят, но те ще влеят и енергия у нас, за да ни помогнат да умрем или да се възродим…

Емил Чоран, из „Сълзи и светци“, прев. О. Стамболиев

Андраш Петьоц, „Чужденци”, изд. „Ерго”, 2014 г., превод от унгарски Мартин Христов

Чужденци

(Тридесет минути преди войната)

ГЛАВНИЯТ ПЛОЩАД Е напълно променен.

На площада е потъналата в сажди, опожарена бакалия, също и месарницата, затворена, а културният дом е в развалини.

Пред него има военен пост и кордон.

Не може да бъде приближен.

Виждам, че от един камион разтоварват оръжия. Вече познавам тези оръжия, същите са като картечниците, само че по-големи.

Виждала съм такива в казармата, виждала съм и по-преди на един-два камиона.

Юрий навремето беше казал, че с тях може да се сражават дори срещу самолетите.

Такива оръжия разтоварват войниците на площада, пред културния дом.

Културният дом все още е в развалини. А от атентата насам е имало време да го поправят.

Все пак нищо не се е променило.

Не се е променил и площадът, улицата е същата, каквато беше.

Пасторът казва, че има военно положение. Няма пари за нищо. И че всички се страхуват. Изплашени са. Затова нищо не поправят.

Значи нищо не се е променило.

Разбира се, това не е вярно, защото промяна е и това, че всички са много по-тъжни, отколкото преди.

Промяна е още и това, че сега вече съм сама.

Нямам си никого, на когото да разчитам.

Промяна е и това, че всичко е станало много по-лошо, бедността е по-голяма, отколкото преди атентата.

Всички го казват.

Казва го и пасторът. Той също има по-малко пари. Вече и енориашите не даряват.

Гледам потъналия в развалини културен дом. После си представям какъв щеше да бъде филмът, ако го бях гледала.

После обръщам гръб на развалините на културния дом. Свивам рамене.

Не ме интересува.

В края на краищата културният дом не ме интересува. Глупост беше да идваме тогава тук. Аз съм виновна. Ако тогава не бях поискала да гледам онзи филм, майка ми щеше да е жива и днес. И тогава нямаше да бъда толкова сама.

И тогава всичко щеше да е другояче. Може би най-после щяхме да преминем и през границата, с майка ми.

През границата, там, където няма да съм тук.

Отдалечавам се от площада, отивам към къщата на пианистката.

Не знам защо отивам там. Може би желязната ограда. Може би наистина ми липсва само нейното докосване.

Срещу мен се задават няколко чужденци. Загърнати в черни покривала жени, виждам лицата им, само косите им са скрити.

След тях вървят брадати мъже.

Иначе улицата е пуста.

Спирам пред къщата на пианистката, хващам се за желязната ограда.

Вратата е затворена.

Виждам, че върху вратата има някаква хартиена лента. Върху нея – печат.

Отварям дворната порта. Отивам до вратата.

Точно пет стъпки. Това също не се е променило.

Гледам печата върху лентата. „3-то военно комендантство“, пише на него.

Внезапно някой ме хваща за рамото. Поглеждам назад, един непознат войник.

Носи автомат.

Пита нещо, на чужд език.

Не го разбирам. Не говори на местния език, нито на официалния държавен език.

Повтаря въпроса, междувременно сочи към къщата на пианистката.

И сега не го разбирам. Мисля, че пита дали съм познавала пианистката.

Неуверено кимвам.

Чуждият войник пак говори. Нещо обяснява. После само ме гледа, пита с поглед дали разбирам какво казва.

Не го разбирам.

Сега отваря вратата на къщата. Хартиената лента се скъсва.

Не го е грижа за това.

Хваща ръката ми, така влизаме в къщата на пианистката.

Всичко е същото, както преди. Качваме се по стълбите.

Вече плача.

Войникът не ме пуска. Боли ме, както стиска ръката ми. Влачи ме нагоре по стълбите, принуждава ме да вляза с него в стаята на пианистката.

Пианото стои там, картините са там.

Само пианистката я няма никъде.

На земята – начертани с тебешир кръгове, изображения. Върху капака на пианото също има начертана с тебешир човешка фигура.

Войникът пуска ръката ми и пак обяснява.

Не разбирам какво казва.

Войникът посочва гърлото си. Прокарва ръка пред гърлото си.

После ядосано удря по пианото.

В яда си събаря нотните листове от пианото. Вдигам единия.

Нотите на Für Elise.

С жест питам войника дали мога да го взема със себе си.

Войникът махва с ръка.

Слизам по стълбите. Войникът не идва след мен.

Чувам как пианото засвирва. Първо само няколко тона, както когато някой се подготвя да изпълни нещо на пиано, но още не знае какво.

После зазвучава една непозната пиеса за пиано.

Спирам се в дъното на стълбите, чакам. Не излизам през вратата.

Слушам свиренето на войника.

Музиката прилича на някакъв военен марш. Енергична е и гръмка.

Мелодията й е завладяваща.

Войникът свири добре. В свиренето му има устрем и сила. Помня, веднъж и пианистката каза, че не е достатъчно да свириш една пиеса точно. За да бъде добро изпълнението, трябват сила и устрем.

И страст.

Трябва изпълнителят да иска да каже нещо.

Да можеш да почувстваш, че има какво да каже на хората, докато свири.

Това каза веднъж пианистката.

Слушам свиренето на войника. Благодарна съм му, че свири на пианото.

Сякаш с това казва, че отсега нататък всичко ще бъде наред.

Отварям вратата, излизам навън. Спирам се пред къщата на пианистката както някога, отдавна, и слушам музиката.

После тръгвам към къщи, в пасторския дом. На улицата няма никого.

Покрай мен минава само един военен камион.

Продължавам да тананикам наум току-що чутия марш.

И без да искам, закрачвам по-решително и твърдо, както правят войниците, когато маршируват.

Още с майка ми веднъж, навремето, видях, че войниците така маршируват.

Помня, видях го в двора на казармата, където толкова често ходехме, тогава, когато Юрий, плешивият войник, още беше приятел на майка ми.

В края на краищата тогава всичко беше добре.

МНОГО МИСЛЯ ЗА ТОВА, което каза любимият ми лекар. И което казаха и пасторът, и бабата на Амели. Да не се оставям да ме повлекат събитията. Да се опитам да направя нещо, за да бъде животът ми по-щастлив. Не знам само какво трябва да направя. Какво имаха предвид. Тогава, когато ми казаха това. Бабата на Амели, пасторът, и любимият ми лекар.

ОТИВАМ ПРИ АМЕЛИ.

Нося всичко, както някога. Газена лампа, въже, нож.

Бабата на Амели я няма вкъщи.

Уморена съм, както винаги напоследък. Гърбът ме боли, краката също. Накуцвам леко. Не знам защо.

Амели казва:

–  Войниците пак бяха тук. Разбира се, тези вече са други войници, не онези, които ходиха и при вас, в пасторския дом. Та значи слязоха в мазето. Намериха всичко. Качиха сандъците горе, даже изнесоха и останките от мъртвеца, докато ти беше в болницата.

–  Питаха ли нещо.

–  Не. Говориха с баба ми, имаше преводач с тях. Казаха, че скоро ще взривят тунела в мазето. Казаха също, че е опасен.

–  Но още не са го взривили?

–  Не са – казва Амели.

После взема едната газена лампа и тръгва към входа на мазето.

Без да се замислям, тръгвам след нея.

В мазето, така изглежда отначало, всичко е непроменено. Плъховете уплашено се шмугват, като ни виждат.

Тръгваме по коридора към каменната купчина.

Голяма част от купчината е разчистена, само се навеждаме, и вече можем да продължим нататък.

Амели върви напред с решителни крачки.

Изминаваме двайсет метра, до мястото, където тунелът се разширява.

Отново сме тук, в залата, където някога стояха сандъците.

Сега е празна, войниците са изнесли всичко.

Тук сме, при разклонението. В единия тунел вече няма и следа от срутените камъни.

Амели продължава по него.

Вървя след нея.

Не трябва да се навеждаме, крачим спокойно, с изправен гръб.

Около краката ни тичат плъхове. Пътят извива леко вляво, сякаш прави завой.

Изминаваме почти сто метра, когато стигаме до втора зала.

На светлината на газената лампа добре се вижда, че допреди няколко дена и тук е имало сандъци, следите от тях ясно личат на земята, в праха.

Пътят продължава. Амели прави няколко крачки напред, аз я следвам, изоставайки леко.

Кракът ме боли, куцам.

Вървя на поне десет метра зад Амели, вече ме е страх.

На драго сърце бих се върнала обратно.

Амели казва през рамо:

–  Виж това! Ела бързо!

Кракът ме боли, не мога да ходя бързо.

Амели стои, търпеливо чака. Държи лампата си нависоко, сочи към стената.

На стената има табела. Голяма, правоъгълна, светла метална табела, върху нея надпис с тъмни, може би тъмночервени букви.

Надписът е на два езика. Единия мога да го разчета, другия – не.

„Границата отстои на 12 километра. Тунелът е проходим до края“, се чете върху табелата. Отдолу стои вероятно същият текст, на непознат чужд език.

Помня, когато за пръв път отидохме с майка ми в казармата, при войниците.

Тогава видях за пръв път тези букви, същите букви, които са и върху тази табела.

Амели не казва нищо, само тръгва по обратния път в тунела.

Вече изобщо не ме е страх от плъховете. Почти се радвам, че са тук.

Не се чувствам толкова сама.

КАЗВАТ, ЧЕ ВОЙНИЦИТЕ проверяват домовете на варварите, извършват у тях обиски.

Търсят оръжия.

Казват също и че чужденците, тоест варварите, ще трябва да си заминат.

Че ще има голямо преброяване на населението, и който е чужденец, той рано или късно ще трябва да напусне града, дори и страната.

Казват, че чужденците, тоест варварите ще бъдат експулсирани.

Отсреща, в къщата на Слабото момиче, все така продължават да живеят чужденци. Същите, които веднъж и майка ми навести.

Вечер е. Сядаме да вечеряме.

Сготвила съм на пастора картофена супа, има малко сирене, хляб.

Това ще ядем днес.

Пасторът казва:

–  Не е наша работа да съдим другите. Които са различни от нас, не са непременно лоши. И войниците са чуждоземци, също като варварите, които живеят тук. Ние се спогаждаме добре и с едните, и с другите. Ако не взривяват бомби, ако не ни причиняват зло, и ние няма да им причиняваме. Вярно ли е?

–  Вярно ли е, че в къщите на варварите има скрити оръжия? Че искат да ни нападнат?

–  Не знам кое е вярно, кое не е вярно. Знам, че Бог ни учи с покорство да понасяме съдбата си. Каквато и да ни е писано, трябва да го издържим търпеливо. Който хваща оръжие, от оръжие умира. Така гласи Писанието. И сред нас, и сред тях има и от едните, и от другите. Добри хора, и лоши хора. Като ги заплашват, като искат да ги прогонят, неоснователно, като за всичко тях винят, така само утежняваме положението. Трябва да бъдат оставени. На мира. Тогава и те ще живеят в мир с нас. Между човек и човека няма никаква разлика.

Вечер, когато си лягам, винаги мисля за майка ми. Това е лошо.

Много лошо.

Особено когато си лягам гладна. В такива вечери дълго не мога да заспя.

ТОВА СА ПОСЛЕДНИТЕ дни на лятото. Краят на август. И е все по-хладовито.

Напоследък вече не обичам да се разхождам. По улиците има войници, камиони.

Никой не излиза с желание на улицата. На главния площад стоят танкове, навсякъде има военни постове за проверка.

Всички се страхуват. В града се говори, че почти всяка вечер откарват няколко души, които при проверка на документите намират за подозрителни, и после много от тях повече не се завръщат.

Градската управа също регистрира все повече хора като изчезнали. В Съвета, на входа на сградата, има едно табло, там излагат снимки, данни на изчезналите.

Изчезват и деца, и възрастни.

Всъщност няма и къде да ходя. Всяка вечер седя в пасторския дом, дори да нямам никаква работа.

Най-често ходя при майка ми.

Отивам при майка ми в землището зад пасторския дом. Заради многото еднакви кръстове имам чувството, че съм във военно гробище.

Отивам при кръста, на който е написано името на майка ми.

Не знам дали майка ми наистина е тук.

Сядам на земята, до кръста, и само гледам пред себе си.

Захладява.

Край на лятото. Вече ми трябва жилетката. Утре е 1 септември.