0
9464

1300 и 13 спирали от тях

или пак за социалистическия езотеризъм на „людмилието” и неговите жреци

Тези дни, виждайки как корозиралата спирала на паметника „1300 години България” вече не се извисява над София, реших, че му е дошло времето да се включа в пламналата – буквално и преносно – това лято дискусия. Отлагах тези редове, тъй като съм писал по темата и съответно не намирах за необходимо да преповтарям аргументите си за спорната руина пред НДК, замислена да затвори „цикъла” на българската история, свеждащи се, най-общо, до следното:

Потребно е дебатът, който ще реши съдбата му, да уточни: що за паметник е това?… Ако паметникът остане (а не рухне или не бъде демонтиран), той предполага изграждането на тоталитарна експозиция, съответните табели и многоезични обяснения, както и връзка с мемориала на жертвите на комунизма, който е в непосредствена близост. Но това не може да е мемориал на българската история – както се опитват и продължат да се опитват да ни убеждават някои. („Памет и паметници”, 20.09.2012 г.). 

Пет години по-късно се оказахме в ситуацията на демонтаж, която пък активира различни по формата си негодувания, фейсбук-реакции и декларации от инициативни комитети, в това число и на творчески съюзи (СБХ, САБ, КАБ), че се унищожава „национален символ” на българското културно наследство. Последваха пространни възхвали на „творбата на Старчев”, която дотолкова се била откъснала от архитектониката на реалния социализъм, че се явявала едва ли не „закъсняло модернистично дисидентство”; както и че всички ние сме в огромен дълг пред него заради „облагородяването на средата” по времето на тоталитаризма.

И все пак признавам, че бях доста стъписан от един пасаж в попаднало пред очите ми „Отворено писмо до Столична община”, подписано от известни имена в културните среди, в което, черно на бяло, се заявяваше следното:

Мащабният като реализация паметник „1300 години България“ е един от малкото изградени преди 1989 г. паметници, който не съдържа в себе си символи на комунистическата партия, не е посветен на друга държава или армия, на отделна личност и т.н. Посветен е на историята на България, на която често се позоваваме и днес за легитимация на мястото на страната в общоевропейски и световен контекст.

Простете, но това изобщо не отговаря на истината. И хората, сложили подписа си под подобни твърдения, или не са наясно с фактите, или поради някакви причина умишлено ги преиначават.

Поради което се чувствам длъжен да направя кратък историко-идеологически анализ на монумента, наричан в смеховата култура на софиянци с различни и то не съвсем пристойни наименования (интересно защо, вероятно в следствие на културната назадничавост на столичани, които така и не се изградиха като нови „леонардовци” или „всестранно-развити” социалистически личности). 

Редно е покрай демонтирането на паметника да сме наясно и какво си отива със стоманобетонния символ, „мащабен като реализация“. 

А истината е следната: още от средата на 70-те години на ХХ в. – и то под личното ръководство на др. Людмила Живкова – всички идеологически институти на БКП на пълни обороти започнаха подготовка за Голямото събитие1300 години България.

Какво да си говорим, че става дума за чисто идеологическа измишльотина – нито годишнината е кръгла (1000, 1500 или 2000 години), нито историята „свършва”, за да е необходимо да се фиксира (както върху герба на НРБ: 681-1944 г.), нито пък дори е имало консенсус по датата 681 г. като условно начало на българската държава (още тогава историци изтъкваха, че по-точната дата е 680 г., но им бе наредено да замълчат от „най-високо място”). 

Щом датата е била фиксирана от др. Людмила Живкова, значи е така. Нали тя провидчески съчетаваше комплексния подход в социалистическото строителство със „законите на красотата” (творчество, творчество и пак творчество, както гласеше нейният девиз), които пък доразгръщаха идеята на Маркс за „развитието на човека като самоцел”. Междувременно хората се подсетиха, че през есента на 1981 г. Тодор Живков навършва 70 г., което хвърля допълнителна светлина върху връзката между честването на Вожда и нарочения юбилей на България.

А за онези, които все още таят съмнения в идеологическия контекст на идеята за „1300 България”, специално привеждам следния цитат от самата първомайсторка на юбилея:

1300-годишнината представлява фокус, в който се пречупва и се отразява историческата приемственост на най-значителните постижения на нацията през вековете; фокус, в който народостните, революционно-демократични традиции на поколенията се свързват ведно със съвременния трудов героизъм на социалистическото общество, с непоколебимия стремеж на народа ни към комунистическото бъдеще (Л. Живкова. С априлско вдъхновение в борбата за мир и социализъм, за единство, творчество и красота. София, 1982, Т. 2, с.509).

Всеки, живял по онова време, си спомня вълната от фалшив патос, обляла страната. Никой не бе пощаден, включително и трудовите колективи. Така например промишлените предприятия от Варненски окръг се задължиха да изпълнят плана за VIII петилетка за 1300 дни; заводът за изолирани проводници в Смолян поде почина „Всеки работник с 1300 лв. годишна икономия на материали, суровини и горива”; съответно предприятията от автотранспорта ги удариха в земята с инициативата „1300 х 1300 (икономия на 1300 литра горива с „мултиплицирано покачване”). Учащите пък откликнаха с движението „1300 декара пионерска и комсомолска гора” и утринни кросове по 1300 метра из училища и казарми (някой спомня ли си за тях?), а отделните градове бяха задължени да се впуснат в юбилейни начинания от вида – „Всеки гражданин на Шумен – строител” (примерите са от изключително прецизното изследване на Иван Еленков „Културният фронт. Българската култура през епохата на социализма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими, София, ИИБМ, 2008, на което ще се опирам и по-нататък).

Пропагандната машина дотолкова пресоли манджата с 1300-годишнината, че човек просто не знаеше какви ли биха могли да бъдат следващите инициативи, свързани със заветното 1300, оттук насетне:

– да се сдъвква храната на 1300 хапки в юбилейната година?

– да се извървяват задължително по 1300 стъпки до училище или до работа?

– да се посветят 1300 рисунки или 1300 целувки на Партията (и лично на др. Живкова или на др. Живков)?

– или да се ударят по 1300 пръчки на дръзналите да изразят несъгласие?

Въображението в такива случаи е безсилно. Спомням си как на няколко пъти тогава – в 7-и или 8-и клас – ми се налагаше с пот на чело да се упражнявам по темата „1300 години и социалистическа България” в съчинения и реферати, без да постигна особен успех. Как едно дете да си изсмуче от пръстите подобна идеологическа боза?

От документите се вижда, че и др. Людмила Живкова е останала доста недоволна от профанизацията на Голямото събитие. Затова, за да се повиши „социалната функция” на честването, тя спуска важен идеологически документ – „Програма за ознаменуване на 1300-годишнината от основаването на българската държава”, допълнена, забележете, с „призив-документ към българските творци и културни дейци за достойни дела в името на бъдещия българин-комунист, интернационалист, човекът на XXI век” (28 март 1979 г.). В същото време от протокол от заседанието на председателството на Комитета за култура научаваме, че „творческите съюзи не са заели подобаващо място в авангарда на всенародното юбилейно движение”. Поради което по предложение на председателя на Националната координационна комисия по честването Тодор Рибаров се приема „рязка промяна в хонорарната политика и стимулирането на художествено-творческата интелигенция”.

И о, чудо, нещата се променят сякаш с магическа пръчица. Наблюдава се ненадеен „духовен ръст при съвременните наши писатели, художници и др. дейци на изкуството”, които рязко преосмислят „активната си гражданска позиция” и с един скок преодоляват „дистанцията, деляща ги от народ и Партия” (Протокол номер 6 от заседанието на председателството на Комитета за култура, 1980 г.).

Оттогава, че и до наши дни.

Те бързо проумяват, че опасността историческата тематика да надделее, рискува да застраши откроилата се дотук принципна линия. С възторг и преклонение е приета идеята на др. Людмила Живкова за „баланса между триединството минало-настояще-бъдеще”, подсказана от проф. Александър Фол, друг първожрец на юбилея. Опасенията са, че „една неконтролирана „историческа вълна” постепенно може да се превърне в национализъм” (цитираният Протокол номер 6).

Съжалявам за протяжната „идеологическа увертюра”, но без нея няма как да стане ясна появата на Юбилейния паметник, който видимо липсва в пейзажа. Споменатият Тодор Рибаров потресено си обяснява тази болезнена липса отново с хонорарни причини, недоумява „как историята ще оправдае това бездушие”. И творците си взимат бележка.

Тогава именно се поставя на дневен ред и обсъждането на „социалистическата жизнена среда” и на социалистическия архитектурен „синтез”, обърнат към новите материали и конструкции, довел до „истински постижения на социалистическата монументална архитектура”. Изброяват се резиденция „Бояна”, паметниците „Априлци” в Панагюрище и „Бранителите” в Стара Загора, оформлението на партийния дом във Велико Търново, българските посолства в Москва и Бон и т.н. (доклад на Пейо Бербенлиев „За красотата в жизнената среда”, четен пред V пленум на Комитета за култура, 29 декември 1980 г.). Обърнете само внимание как откриваме същите тези примери и същата терминология в някои изложения на творчески съюзи близо четири десетилетия по-късно.

Тъкмо по това време – на 18 март 1980 г. – от др. Людмила Живкова е формулирано и „идейното задание” на Символа на Голямото събитие – на бъдещия паметник пред НДК. На кръгла маса по предюбилейното честване тя устно и спонтанно развива постановките, гениално и буквално залегнали в бъдещия монумент, пораждащ и днес толкова напразни спорове. А всичко е кристално ясно. Думите на др. Живкова, записани от направление „Оперативен анализ за обслужване на управлението на културата”, директно чертаят плана на бъдещия бетонен архитектурно-монументален комплекс (цитирам го по книгата на Иван Еленков):

Символ на 1300-годишнината! Утвърждаване символа на единичната спирала като израз на вечното и непрекъснато развитие на процесите и явленията в безпределността, на вечната трансформация и изменение.

Цел: Да се даде интегрален символичен знак на идеите и целите на еволюцията, хармоничното и всестранно развитие на човека и неговото естетическо възпитание в контекста на 1300-годишнината.

Подход: възлагане на идеен проект за строителство на паметник в 13 спирални кръга, като на всеки от тях се разкрие историческият път на нацията и държавата…

Предложение: По решение на Председателството да се формира колектив от архитекти, скулптури, живописци и историци, които да реализират утвърдения идеен проект. Да бъдат осигурени условия за изграждането на всички спирални кръгове, като на кулминационната дата през 1981 г. на върха на спиралата се запали факел, символ на безсмъртието на българската нация.

Заключение: реализацията на единичната спирала е в контекста на триадата минало-настояще-бъдеще, в съчетание с непоколебимия стремеж на народа ни към комунистическото бъдеще.

Какво да се добави повече към това, освен да констатираме, че и най-добре хоноруваните блянове търпят известно крушение в сблъсък с реалността. На възложения от Комитета за култура конкурс по темата „Минало, настояще и бъде­ще“ за Символа на 1300-годишнината, зададена от Людмила Живкова, се явяват скулпторите: з. х. Валентин Старчев, н. х. Величко Ми­неков и з. х. Борис Гондов. Журито стига до извода, че идейният проект на Валентин Старчев най-близко и буквално се препокрива с идеята на др. Людмила Живкова. Трите му преплетени бетонирани „структури” синтезират връзката минало-настояще-бъдеще. Уви, 13-те спирали се оказват неосъществими, затова се залага на главното – на „единната спирала” – основополагаща във вижданията на др. Живкова, както се убеждаваме и от друг програмен документ, изясняващ структурата на паметника: „Изразявайки динамичното развитие на българския народ от дълбока древност до зрялото социалистическо общество, спиралата като елемент на политическата ни символика органически свързва България с про­греса на човечеството през близо двете хилядолетия на новата ера.“

Нещо, което обяснява и крилото, завършващо 35-метровия монумент – крилото на Партията, както ни обясняваха пропагандисти от Комитета за култура при задължителните училищни посещения на Символа. Напоследък в интервюта на Валентин Старчев чувам, че това било крилото на Победата, без да става ясно за коя (чия) победа точно става дума. 

Идеологически подплатени са и трите 7-метрови композиции, пак дело на Старчев, които тепърва ще бъдат експонирани в двора на НИМ в Бояна.

Пластиката „Цар Симеон и книжовниците” е подсказана от проф. Александър Фол, който лансира идеята за приемственост между Симеоновия век и времето на Людмила Живкова – втори Златен век на българската култура в неговия соц-вариант.

Втората скулптурна фигура – наричана днес „Пиета”, а пък навремето „Българската майка” – е горещо одобрена от Людмила Живкова, доколкото в нея придворните ласкатели виждат мястото, което самата тя е заела в сърцето на България.

И накрая идва Работникът или Съзидателят – творец на културни блага в етапа „Единство, творчество, красота”.

А и да не забравяме друго: на бетонна козирка на равнището на парка са отбелязани годините 681-1944-1981. Има ги на старите снимки, ако ценителите на „безпартийния характер на паметника” проявяват специален интерес към този факт. 

Питам тогава: чие е идейното авторство на монумента, за който се разгоряха толкова спорове? На Людмила Живкова или на Валентин Старчев? 

Иначе по изпълнението и по огромния хонорар, измъкнат от Профсъюзите, спор няма. Там нещата са кристално ясни. Както впрочем би трябвало да изглежда според проф. Валентин Старчев и облицовката на монумента, замислена да създава усещането за „планински кристал”. 

Не знам какво е било неговото субективно усещане, но определено става дума за един от най-некадърно изработените паметници в най-новата ни история.

Добре си спомням как още 2-3 години след откриването му бе заграден достъпа до „дупката”, от която трябваше да се следи разгръщането на „единната спирала”. Според документи първите плочи на паметника падат още през 1985 г. и той става опасен. Сигурно това обяснява и отнемането на Акт 16 още от Григор Стоичков.

На практика самата БКП е принудена да „затвори” собственото си творение, без да го ремонтира, но и без да може да го пипне – заради „идейното наследство” на покойната „червена принцеса”.

А истината е, че този монумент е може би най-големият идеологически буламач, забъркван някога.

Какво ли нямаше в него: комунизъм и езотеризъм, цар Симеон Велики и Рьорих, Агни Йога (с така и незапаления на върха факел), Ботев и петте въстания (това на Ивайло, Априлското, Войнишкото, Септемврийското и Деветосептемврийското, ако следваме жаргона на идеологията). И още: синтез на съзидаващ работник между Роден и Вера Мухина, ориентация спрямо слънцето на фасадата на НДК; нищо чудно вътре да са и някои задгробни видения на Ванга.

И все пак най-стряскащото, което открих по случая, са последните изказвания на Людмила Живкова на заседания в Комитета за култура, отразени в стенограми от 1981 г., тъкмо докато се работи над паметника.

Вие какво си мислите – пита тя – че тия неща са празни приказки. Няма такова нещо… Културата е „ур” – светлина. Почитане на светлината и стремеж към нея. Ще разберете какво значи култура. Всеки, който не знае, трябва да разбере и да се насочи към това. 

След 10 години България ще бъде една от най-богатите страни в света, ако се подчини на култа на красотата.

Тогава няма да ни наричат фантазьори, няма да ни наричат шизофреници. За моите изказвания има такива мнения, че са шизофренични. Вие може би не знаете, но има такива изказвания. Мен, разбира се, това не ме смущава.

И накрая: Аз съм ви обещала, че българският език до края на века ще бъде най-говоримият език в света. За всичко това трябва да се работи, за да стане. Няма да падне от небето наготово. (ЦДА, ф.405, цитирано в книгата на Иван Еленков).

Спирам дотук, защото цитатите са болезнено потискащи. Те ясно свидетелстват за влошеното душевно състояние на една жена, озовала се на върха на държавната и партийна пирамида, чиито ментални проблеми са безскрупулно използвани от камарила придворни душеприказчици заради тяхна лична изгода.

Това е същността на „людмилието” – както Вера Мутафчиева остроумно кръсти този езотеричен финал на соцепохата.

Епоха, която според нейните жреци трябваше да е вторият златен век на българската култура, а се оказа един бетониран фалш, който продължава да се разпада пред очите ни.

Някъде по-бързо, другаде по-бавно, а в нечии души, както личи от споровете това лято, процесите още не са започнали.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияХристиянската тема в киното
Следваща статияКризата на университетското дело