Много са сцените от Евангелието, които са ми особено близки, еднокръвни, наситени със смисъл, който не мога нито да изкажа, нито да проумея докрай. Струва ми се, че колкото и да ги изучавам, те ще остават за мен неизбродими по своята необхватност и мащаб.
Една от тях обаче винаги чета с особен трепет и ме трогва до сълзи. И това е срещата между стареца Симеон и четиридесетдневния младенец Иисус. Вероятно това е архетипната връзка между един човек, чийто живот вече е изтекъл, и един човек, чийто живот все още предстои. Местата не могат да се разменят, защото „и един лакът не можем да придадем на ръста си”.
Евангелист Лука описва сцената пестеливо, сякаш случилото се в храма е съвсем естествено. Само от църковното предание знаем, че когато в младостта си е превеждал свещените еврейски книги на гръцки език, Симеон е получил обещание, че няма да умре, преди да види това, в което се е усъмнил. А той се е усъмнил в пророчеството на Исаия, че „…Девицата ще зачене и ще роди Син”. И ето, той стои в храма и чака. В храма трябва да се появи спасението на света. Там е определена срещата. Това е мястото, но времето е неизвестно. Година след година, след година Симеон чака и не умира, и продължава да чака предреченото му от ангела. Той не знае кога ще се състои срещата, но няма съмнение в нейната неизбежност.
И ето, един ден в храма влизат Йосиф, последван от Мариам с четиридесетдневното детенце на ръце. Никой от родителите и не подозира за предстоящата среща, която ще донесе радост, но и тревога. Сякаш разпознаването е невъзможно. Няма никакви белези.
Докато слушах Евангелския откъс преди две недели в църква, един-единствен въпрос не престана да отеква в съзнанието ми – как старецът е разпознал това дете сред толкова много други деца, дошли в храма заедно с родителите си. Та на неговата отвъдпределна възраст той е бил почти сляп и съвсем немощен. Не е имало глас от небето, че „това е Моят възлюбен Син”, не е имало бял гълъб, който да слезе над светото семейство. Тук външно няма никакво чудо, защото какво необикновено има в това родителите да заведат новороденото в храма, за да принесат в жертва две гълъбчета? Едно гълъбче за всесъжение и едно жертва за грях е заповядано в Моисеевия закон за всяко новородено – това е най-често принасяната жертва. Това е най-обичайната гледка в храма, защото стотици деца се раждат всеки ден.
Необичайното е разпознаването. То е чудото.
И си помислих – а не сме ли всички ние, верните на Христос, не сме ли и ние като старецът Симеон, не сме ли Го разпознали и ние по същия неизследим, несподелим и дивен начин?
Мигът, в който Неговият образ се е отпечатал върху сърцето ни, не е ли същият онзи миг, в който Симеон е тръгнал през множеството към Мариам и Йосиф, доближил се е до тях, протегнал е ръце към завитото в повивки детенце и Мариам доверчиво е подала рожбата си в ръцете на непознатия старец.
Не сме ли и ние по същия начин протегнали ръце към Него с чувството, че след изморителното търсене сме пристигнали най-сетне на мястото, където винаги сме мечтали да бъдем, без да сме сигурни, че то наистина съществува. Не се ли повтаря с всеки един от нас същото чудо. И не е ли онзи миг на срещата в храма същият тайнствен миг, описан в края на Йоановото Евангелие със сто петдесет и трите риби в мрежата, когато „те не смееха да Го попитат кой е, защото знаеха, че е Господ”. Преливането на минало и бъдеще, усукването на времето, чувството за есхатона, гледката отвъд раздраната храмова завеса в осмия ден. Човек не може да издържи на това, както го нарича свети Софроний Сахаров, „онтологическо покаяние”, той само може да се строполи в нозете Му и да се разплаче – от радост, от болка, от съкрушение, от неизразимост заради всички и заради всичко. В този момент човек само може да протегне ръце и да поеме спасението, приготвено пред лицето на всички народи, светлината за просвета на езичниците. В този момент започва нашето обръщане към Божията милост в онтологично покаяние.
Последната картина на Рембранд, която е останала недовършена, е на стареца Симеон, до него е най-вероятно пророчицата Анна, нарисувана от друг художник. Животът в цялата му тегота е изписан на лицето на стареца, бремето е неизразимо тежко, годините са станали неизброими, отдавна е трябвало той да си „почива”. Но сега вече Владиката ще отпусне своя раб и той ще си замине с мир от този свят.
И колко е странно – Йоаким и Анна предават на Бога измоленото си, обично, къснородено момиченце, когато то е на три години. Предават го по Божията воля.
И когато това момиченце порасне и безсеменно роди своя Син, то ще дойде на четиридесетия ден в храма, за да Го обрече на Бога, както е повелявал законът.
И когато след 33 години това дете порасне, то ще се издигне на Кръста, за да обрече Себе Си на човека и за да спаси със Своята жертва всеки един от онези, които сме Му верни.
В богоозареното си стихотворение „Сретение“ Йосиф Бродски описва Младенеца като светилник в черната тъма, която никой преди това не е озарявал, и този светилник свети, и пътеката се разширява.
