Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

„Опит за определение“ (1989), „Обратен водопад“ (1995), „Вселена по здрач“ (1998), „Паркът“ (1999), „Трите кошници“ (2000), „Разчленяване“ (2001), „Бяло“ (2008), „Продавачът на конци“ (2009), „4етири“ (2011), „Това едно/Можеш ли го“ (2013), „Черно“ (2018), „Приближение“ (2019) – 12 книги с поезия на Илко Димитров, в които – ако се вгледаме зорко, въпреки привидният разнобой на заглавията все пак ще установим единство. А именно – всички по свой си начин, един или друг, са утвърждаващи; посочват наличност, фактичност, вещност, ако щете. Но внезапно, след дузина книги – при тринайсетата парадигмата е сменена: „Изчезване на времето“ – заглавие не утвърдително, по-скоро отрицателно. Или, за да сме по-точни, стопяващо се като живот – губещо се, мержелеещо се, оттеглящо се… Защото когато времето изчезва, заедно с него всичко изчезва.

Всичко? Всичко е дума, която не казва нищо. Илко Димитров го знае: „Изглежда всичко се намира в това което е свят / Но няма край никакъв край не се провижда“. Щом не се вижда край, щом имаме безкрайност, никакво определение, никаква категория, никакво понятие не са възможни. Знаем го от Аристотел – негов е изразът „лоша безкрайност“ (или ако не изразът, то поне конфигурацията). Но поезията на Илко Димитров винаги е искала граници: да се очертаят параметри, да се посочат синори, да се зададат лимеси: „питам се кое пречи на философите да вържат думите си / за чашата с вино или кое им пречи да пуснат думите си / по улиците да не би да ги е страх че някой ще им стори зло / или пък ще се изгубят в навалицата каквито са малки“.

Това мое твърдение обаче, за границите, е в противоречие с граматическия строеж на стиховете от „Изчезване на времето“. Те не спазват никаква пунктуация, престъпват всякакви правила; сякаш поетът иска да каже и даже да накаже „философите каквито са малки“ за това, че като разгръщат тезисите и казусите си неразбираемо и усукано (Кант изрично настоява за това), то не е ОК: не работи този начин, не хваща дикиш. Поетът може би нарочно използва тази стратегия: предизвиквам ви, провокирам ви, безпокоя ви с моята така лъкатушеща от строфа в строфа граматически анархистична поезия, за да ви подтикна и в писането, но и в четенето да се напрегнете по-отговорно и да се постараете да бъдете повече съответни на въпросите ми, на копненията ми, на очакванията ми. А не насреща си да чувам: „само какофония от звуци едни високи други ниски / каква хармония за каква хармония става дума и кой / да я изгради“. Поезията се оказва лика-прилика с фенера на Диоген: търси и тя като него човек, който да ѝ отговори на проклетите въпроси; да ги разчопли, да ги разгадае и закове. Но ако евентуално се провали търсенето – защото е много възможно да се провали, тогава не единствено времето ще изчезне, но и поетическият фенер заедно с него ще изчезне, че и самият живот ще окапе:

светът ще се продъни без те именно да определят
предмета и насоките на мислене те отлично знаят
че светът предметите му състоянията съществуват
само доколкото са назовани само доколкото са част
от усилията на човека да разчлени на дребни части
реалността и всяка част да означи така че да е ясна
същността ѝ както и отликата от останалите части

Тази поезия не е лесна. За някои даже няма да е поезия, а само натракване на думи, подходящи повече за трактат, отколкото за стих. Но това не е проблем на Илко Димитров, това е проблем на догматичните поетически сетива, за които най-поетична е „досадната поезия“: „колко досадно наистина това ли е добрата поезия / да описваш на хартия чувствата и усещанията си“. Поезията трябва да пита, непременно трябва от себе си да пита: „не искам никой да ми стои между големите въпроси / и мен самия“.

не си ли застанал точно по средата
между живота
и главата си

Туй е въпросът, вероятно ще кимне с глава Хамлет, принц датски.

Но не само туй е отговорът, вероятно ще врътне глава Илко Димитров, поет български.