Малко след 1989 г. се проведе панорама на български документални филми от 70-те и 80-те години, някои от които никога неизлизали на екран. Един от тях, съжалявам, че не си спомням имената на авторите му, разказваше потресаваща история от „победните години“ на „развития социализъм“ в България. На територията на някакво АПК бил издигнат висок жилищен блок, за да се „ограждани“ мястото, да се покаже, че не само в столицата или в големите градове може да има високо панелно строителство. Ала какво било изумлението при прерязването на лентата, когато се оказало, че големият панелен блок нямал… стълбище. При издигането му строителите ползвали скеле, после го демонтирали, а от вътрешността висели само… въжета. След което окото на камерата пренасяше зрителите около София, където в землището се ширеше… огромно бетонно стълбище, стърчащо самотно към небето. Звезден път в стил НРБ. Образ на едно време, в което некадърността раждаше подобни абсурди.

Тези кадри пак изникнаха пред очите ми, докато четях книгата на Вили Лилков за „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ („Сиела“, 2022 г.). Подзаглавието на изследването „Интимната изповед на ДС за икономиката“ казва много, защото текстът всъщност е изграден от донесения, събрани в „литерни дела“ на Държавна сигурност, от отчети на Комитета за държавен и народен контрол и всякакви партийни документи, хвърлящи допълнителна светлини върху онова, което днес наричаме „икономика на НРБ“.

Изведнъж липсващото стълбище идеално се „вписа“ в празния панелен блок и аз видях абсурдите на тази вече несъществуваща държава в цялост. „Унизителен извод за националното ми самочувствие – пише в предговора си към книгата Иван Костов – е, че българската стопанска номенклатура – национална и местна, е най-некомпетентната и най-посредствената в целия бивш социалистически лагер. Грешките и провалите ѝ в разпореждането с икономическите ресурси и с външните кредити са невъобразими“.  

Всичко това започва веднага след 9 септември 1944 г. Донесенията на ДС говорят за истинска „вакханалия“ в българското стопанство. Картината в българската икономика бързо се променя. Със заповед № 3123 от 6 ноември 1944 г. вътрешният министър Антон Югов премахва изискванията за образователен и служебен ценз за редица важни държавни длъжности. През октомври 1946 г. е извършена важна поправка в Закона за техническата компетентност на техническите кадри, която облагодетелства хора с „правилен мироглед“, но без нужната техническа подготовка. От овладените предприятия (по данни от 1947 г.) са освободени 971 от общо 3931 души технически персонал, предимно висококвалифицирани специалисти и директори.

Прекъсва се една от най-важните нишки в развитието на България. Фамилии индустриалци и поколения инженерни и технически кадри с един удар биват пометени от „народната власт“. Някои от тях, окачествени по съветски образец като „бивши хора“, са премазани, пратени на дъното, обезправени (от достойнство, работа, собственост, пенсия), въдворявани или пращани в затвори и лагери.

Образът на скрития враг

От докладите на ДС, събрани в книгата „Стопанските абсурди на български комунизъм“, научаваме, че „бившите хора“ са „противник, несравнимо по-силен и опасен от криминалните престъпници и рушителите на обществения морал и нрави“. Ето и откъс от конкретен документ на „Служба 6“, бореща се срещу анти ОФ и вражески прояви, писан през 1947 г.:

Това е класов враг. Този враг няма отвратителната външност на крадеца, нахалното и цинично държане на проститутката и сводника, които възмущават всеки. Напротив, той е любезен и учтив, пълен с внимание и предупредителност, винаги готов да почерпи и да услужи… За да се устои на атаките на този противник, за да бъде бит и обезвреден, необходимо е да бъде мразен, съзнателно, дълбоко, класово.

Общество, скроено по модела „свой-враг“, рано или късно изпада в тежка социална параноя. Точно това се случва още в първите десетилетия на НРБ, когато се насажда усещането, че „врагът“ дебне навсякъде – зад всяко рамо и зад всеки струг, във всяка лаборатория и във всеки завод, дори по безкрайните опашки за хляб и дефицитни стоки. Този „враг“ е невидим, което го прави още по-безпощадно опасен: на него се приписват всяка грешка и всеки провал в икономиката. Подозират го за всяка суша и или лоша реколта; чрез пресата, радиоточките и киното убеждават населението, че този всеприсъстващ „враг“ готви смърт, цели да отрови водата и въздуха, пуска лъскави писалки от небето, с които иска да взриви даже децата (справка – нашумелият роман на Митко Горчивкин „Воля“ от 1956 г., пресъздаващ трагедията на Зарко, момче, останало без ръце след подобна „диверсия“, но завършило професионално училище).

И за да стане дилемата с врага в индустрията съвсем ясна, ще цитирам откъс от стихотворение от онова време, писано при това от класик на българската литература:

И спецът бърка. Спираш го. Повтаря.
Поправяш го. Сгрешава пак.
Ех, мислиш си, неловък е другарят!
А той е ловък. Само че е враг.

И даже Ванчо с тънките му смешки,
техникът весел, хармонистът мил,
излиза не Иван. И не Петлешков.
И не техник. И не от Кюстендил.

А враг. Да, враг. И то какъв: на място!
И триж по-зъл от туй, което бе.
Да, враг, защото той се движи често
без пояса кулашки, без бомбе.

И даже без кутията голяма
със надпис на английски: „взрив за влак“,
защото той специални знаци няма,
едничкият му знак е: че е враг.

(Валери Петров, „И в празничния ден“, 1952 г.)

Следват и партийни директиви в още по-категорична насока:

Всеки член на партията трябва добре да познава средата, където живее и работи. Всички заобикалящи го вражески елементи да бъдат поставени под специално наблюдение и за всяка тяхна противонародна проява да донася на партийното ръководство и на най-близките органи на Държавна сигурност и Народната милиция… Да не се оставя нито един враг неразобличен за клеветническите и вражеските му изказвания в присъствието на партиен член по опашките, в квартала, учреждението – навсякъде, където работи и живее партиен член. Комунистите да не се застъпват за вражески елементи, когато срещу тях се вземат законни административни и други мерки… Чрез широка разяснителна и просветна работа да се възпитава постоянно в членовете на масовите и обществени организации чувството на най-строга бдителност и омраза към враговете на народа.

(Инструкция на ЦК на БРП (к) за повишаване бдителността в партията, 6 октомври 1948 г.)

А неволите в социалистическата индустрия са като пълноводна река, независимо от бдителността на ДС и на зорките комунисти. Ето някои цитати от документите в книгата:

Вълнената и памучната индустрия рязко изостават в изпълнението на плановете. В тях бързо нараства административният персонал, лошо се стопанисват машините, становете често бездействат поради липса на суровини, дават висок брак. Произвежда се ограничен асортимент от изделия и предимно по-лесно производими артикули.

Рязко нарастват авариите: скъсва се подпорна стена към водохранилището на централа „Трайчо Костов“ – Мездра; лошо е проучването и некачествено е строителството на електроцентралата на язовир „Васил Коларов“; голяма част от започнатите обекти се строят без утвърдени планове; не достигат строителни материали. Изравнителният басейн на ВЕЦ „Кричим“, за който са изразходвани 100 млн. лв., се оказва дефектен. Новото строителство на електроцентрали през 1947 г. е изпълнено 44% и никой не се интересува как се строи, достатъчно е формално книгите да са наред (Доклад на служба „Производство“ към ДС).

През 1947 г. за събирането на зърнената реколта са ангажирани 10 пъти повече контрольори от 1946 г. За възнаграждения е изплатена сумата от 320 млн. лв., но ефектът е обратен – вместо планираните 300 хиляди тона царевица са събрани три пъти по-малко.

Държавна сигурност е категорична: за всичко това са виновни „бившите хора“, явните и скрити врагове, специалистите, завършили на Запад. А абсурдите – петилетка след петилетка – се засилват. Ето какво още се съобщава в докладите на ДС:

В керамичната фабрика „Солидарност“ – с. Бистрица, Беленско – през 1948 и 1949 г. е извършено строителство за 5 млн. лв., след което се установява, че в местността няма достатъчно вода и не е оправдано изразходването на тази сума. В керамична фабрика „Мерул“ в Панагюрище за 1948 и 1949 г. са изразходвани 9,25 млн. лв. за разширяване на производството, но по-късно се установява, че фабриката не разполага с подходяща пръст и няма да дава производство. Повече от две години 982 тона вносни материали на стойност 40 млн. лв. стоят на двора на завода за земеделски машини „Георги Димитров“ и се похабяват…

Някои от примерите, които присъстват в книгата на Вили Лилков, са просто анекдотични. Така например в с. Арчар, Видинско, главният агроном в ТКЗС (с вражески произход) е наказан за саботаж, защото е „допуснал преждевременно зачервяване на доматите“. Съответно първичната партийна организация на БКП бие тревога: „В основата на цялата му дейност личи класово отношение към кооператорите: добро към класовите врагове-фашисти и лошо към нашите другари комунисти“. Агрономът е махнат и сигурно арестуван, но резултатите спадат още повече.

В същото време социалистическата индустрия се нуждае от колосални инвестиции, затова посягат към спестяванията на хората. И те са ограбени чрез „смяната на парите“. Паричните постъпления от вътрешните заеми през 1951 г. и 1952 г. (чрез облигации, които хората масово са задължавани да купуват) са за около 85 млн. долара. НРБ решава финансовия си проблем за сметка на гражданите и чрез проведената през май 1952 г. „смяна на парите“. Обменят се 100 стари лв. срещу 4 нови лв. В това съотношение са преизчислени активите на държавните и кооперативните предприятия, заплатите, възнагражденията, пенсиите и стипендиите. Работническите, детските, сирашките и ученическите влогове до 50 хил. лв. се обменят при курс 100 към 4 лв. Общите загуби на населението според отчет БНБ са за 857 млн. нови лв.

Държавна сигурност прави всичко, което е по силите ѝ. Но партийното и държавно ръководство в лицето на др. Вълко Червенков никога не е доволно. Трябва да се разкрие „диверсията“, която е „навсякъде“, гласи „заданието“ от 1948 г.:

Органите на ДС, особено тъй наречените разведчици, не трябва никому да се доверяват на думите, даже на най-близките си хора, а да проверяват винаги сами. Запалена фабриката, станал пожар, той дава сведения, че е от комина или по невнимание. Слушайте, казвам аз, какви органи на ДС сте вие? Първата мисъл у вас трябва да бъде, че това е диверсионен акт. От тук произтича необходимостта от постоянна бдителност, не само бдителност въобще, а бдителност конкретна. Ние комунистите всички сме готови, ако е нужно, да пожертваме всеки момент живота си. То е аксиома за нас комунистите. Органите на ДС са на служба за защита непосредствено на народната власт, против враговете и за подавление на враговете – това те трябва да си го знаят. И тия елементи от старо време, тия елементи, които губят почвата под краката си, тия елементи, които вече не могат да играят и не трябва да играят никаква роля в нашия стопански и общественополитически живот, те все повече и повече се озлобяват, тяхната ярост расте, право пропорционално с нашия ръст.

Огромна концентрация на вражески елементи е установена в Министерството на земеделието (14,3%) и във Водно строителство (16,4%). В „Тежка и лека промишленост“ от 1701 служители 283 са вражески елементи; в отбраната от 7000 служещи – 539; в електрификацията от общо 2800 служещи – 334; в мините и минно-геоложките проучвания от 1000 служещи – 187; във външната и вътрешната търговия с 4782 служещи – 576; в Държавната планова комисия и Държавния резерв и финанси с общо 3129 служители – 858; в БНБ са засечени 80 вражески елементи. В министерствата с общо 8363 души персонал са установени 774 вражески елементи.

Причината за „недогледаната диверсия“ също е ясна: „недостатъчната марксистко-ленинска подготовка, недостатъчното овладяване на великото учение на Ленин, Маркс и Сталин“. Неприлагането на опита на съветските тайни служби е причината за слабата работа: „Сега с всички сили трябва да се учим от съветските наши братя, от техния опит, от опита на съветските славни чекисти. Да обмислим нашия опит, да се учим как по-добре да бъде охраняван мирния труд на нашия народ, как по-добре да разкриваме и разстройваме замислите на предателя-враг, да го хванем за гушата и го обезвреждаме“ (Вълко Червенков, реч пред Националното съвещание на МВР, 1952 г.)

Аварии и саботажи – две лични истории

Жертва на тази „тотална диверсия“ пада и семейството на световноизвестния творец Кристо (Христо) Явашев. Бащата – инж. Владимир Явашев, завършва индустриална химия във Виена. Семейната фабрика „Химия и индустрия“ в Габрово, произвеждаща химикали за текстилната промишленост, е обаче национализирана. Фамилията изпада в немилост, на вратата на дома им е написано „враг на народа“. Владимир Явашев започва работа като ръководител на апретурно-бояджийския цех в друга фабрика в Габрово. През 1948 г. пиян работник не спазва технологичния процес, в резултат на което изгарят хиляди метри плат. Инженер Явашев е обвинен в саботаж, изпратен във Великотърновския затвор. От тази травма семейство Явашеви трудно се съвзема.

Дали младият Христо, който обича да оцветява с четка в ръка платове във фабриката, интуитивно не стига още тогава до идеите си „да опакова света“? Да прикрие неговата жестокост, превръщайки го в произведение на изкуството?

И друга смайваща история, която открих в книгата „Стопанските абсурди на българския комунизъм“. Тя се отнася до брата на големия български езиковед акад. Стефан Младенов.

Въпросният брат – инж. Георги Младенов, завършва „Фина керамика“ в Германия, а през 1926 г. създава във Видин първата порцеланова фабрика в България. След национализацията е отстранен от работа, а името на фабриката „Бонония“ е сменено със „Сталин“. Както и може да се очаква, производството намалява, качеството се влошава и той отново е повикан на работа като технически ръководител. Скоро след което е обвинен, че провежда вражеска дейност, саботаж и дезорганизира работниците. Взет е на еднолична активна агентурна разработка „Пещ“. Обявен е за враг на народната власт, изселват го заедно със семейството му в Нови пазар, после в с. Калейца, Троянско. През 1956 г. му разрешават да се завърне в София, за да се грижи за болния си брат, академик Стефан Младенов. „Милостиво“ му позволяват да работи в ТПК за производство на копчета. През 1968 г. властта отказва да му даде пенсия. Тогава бившите му работници подписват протокол, че не е оказвал политически натиск върху тях в миналото. Директорът на фабриката разказва в отчет до службите за срещата им с бившия собственик:

Работех в кабинета, когато на вратата се появи възрастен човек, който учтиво попита, как би могъл да получи удостоверение за работата си във фабриката преди години. Изпратих го в ТРЗ (отдел „Труд и работна заплата“) и се обадих по телефона да го обслужат. Няколко минути по-късно дойде началничката на отдела и притеснена ми съобщи, че това е бившият собственик на фабриката Георги Младенов. „Какво да правим?“ Звучеше така, сякаш някой е нападнал фабриката. Поканих го в кабинета и тъкмо се чудех как да завържа разговор, чух шум в коридора и на вратата се появи един най-старите работници. „Може ли да влезем, разбрахме, че г-н Младенов е дошъл? – каза той, без да ме погледне. Беше се втренчил в бившия собственик. – С мен има и други…“ Влязоха. Не искам да описвам срещата! Стоях и слушах разговора между тях, гледах сълзите на работниците, виждах колко силна е била връзката между тези хора и колко отчуждени днес са моите работници от проблемите на фабриката. Чух за 13-а и 14-а заплата, за великденски и коледни помощи, за дърва и въглища, които бедните семейства са получавали безплатно от фабриката, за безлихвени заеми и безплатни учебници за учениците… Почувствах се излишен!

Кошмарите на „Балкантурист“

През 1947 г. хотелите в България са национализирани. Малко след това ги обединяват в предприятие за стопанисване на хотели, ресторанти, гостилници, ханчета с популярното наименование „Хоремаг“. Година по-късно е основано стопанско предприятие за туристически услуги „Балкантурист“. От 1956–1957 г. започва строителството на първите хотели в „Златни пясъци“, а комплекс „Дружба“, който има по-стара история, се модернизира. Създадена е веригата за младежки туризъм „Орбита“.

В доклад за летния сезон през 1964 г. Държавна сигурност установява, че в „Слънчев бряг“ са извършени лоши ремонти на хотелите, ненавременно е извозването на пътниците от летище Варна, настаняват се туристи в стаи с по-ниска категория от договорената, масови са нередностите в обслужването: хотел „Глобус“ не е почистен; в хотел „Феникс“ вратите на гардеробите не се затварят, половината от баните към хотелските стаи са с обратен наклон и водата влиза в стаите, крановете на чешмите и душовете бучат, в много от баните няма топла вода. Западните туристи отказват да се настанят в хотелите „Феникс“, „Рила“ и „Искър“, защото са мръсни; хотелите „Арда“ и „Балкан“ са в строеж, а има туристически групи, заплатили за почивка в тях; в някои хотели се предлагат стаи без бани; има случаи, когато на всички гости в хотела са обещани стаи с изглед към морето, впоследствие се оказва, че това не може да бъде изпълнено. Инфраструктурата около много от хотелите не е довършена, има разхвърляна пръст и кал…

Архивите на ДС съхраняват превода на потресаваща статия за недъзите на българския туризъм, публикувана през ноември 1962 г. Става дума за статията „На червения бряг на Черно море“, излязла в западногерманското издание „Щутгартер Цайтунг“, която пресъздава направо неописуема картина, чиято истинност се потвърждава впрочем от съхранилите си донесения на ДС:

В хотел „Юг“ жена с черна престилка приготвя закуска за 200 човека. За варене на вода разполага с еднолитров електрически чайник. Сервитьорката, която е работила до 12.30 ч. през нощта, сънливо реже хляба и салама, разпределя масло и недочува всички оплаквания на нетърпеливите гости. Затова нейното оправяне на сметките е толкова объркано. Към чая тя дава бучка захар, а към кафето – не, това се заплаща. Един високоговорител хленчи новини, музика и съобщения от плажа, а от коридорите се носи из въздуха миризма на хлор и тоалетна, която прониква до костите. Германските туристи идват със съкровената мисъл да срещнат свои роднини от разделена Германия и по възможност да избягат. Групите от ГДР са под строг контрол – в случая 80 души и ако някой от тях не се яви в столовата, веднага започва издирване. Момичета с избелели сини престилки разнасят яденето. На масите има едно шише вино, от което при последния обяд едва ли е сръбнато; яденето плува в олио и освен, че е еднообразно, то няма нищо общо с любимите балкански кулинарни прищевки… На гостите от ФРГ, които се хранят с карта, предлагат меню, но се сервира само това, на което има цена. При това положение остава по-малко от 1/10 от писаното в него. Западният турист може да научи вечерното меню наизуст за два дни.

Няма ли в тази държава думите „господине“ и „моля“? Тук учтивост може да се очаква само от прислугата, която взема бакшиш, или от западните посетители. Повечето от тях са радостни, че на този курорт живеят в големия свят. Не ги стеснява това, че носят отвратителни сини униформи, че всичко около тях – от походното легло, столовете в градината, кошчетата за боклук, огледалата и гардеробите – всичко е нормирано. Не им прави впечатление, че при това изобилие от вода, от чешмите на хотелите често не тече нито капка. Всеки посетител от Запада вижда колко непретенциозни са хората в България. В малкото магазини масло може да се намери само ако е разпределено по план от София. Предметите за подарък и сувенирите изглеждат като че ли събирани от вехтошар. Тук никой не трябва да се разболява. Предлаганите в аптеките медикаменти помагат едновременно и за главобол и за простуда на краката. Никой не се грижи за счупените чадъри на плажа. В нощния бар вместо бар-дама се разхожда сърдит и намръщен мустакат мъж. Човекът, от когото се получават напитките, би бил определен от неговите колеги от Запада като пазач на клозет.

„Успехите“ на РСО през 70-те години

Тези години, поне според докладите на Държавна сигурност, са години на „промяната“:  вражеският контингент се преориентира предимно към агитация и пропаганда като форми на подривна дейност, рязко намаляват „острите вражески прояви“, но пък нараства броят на бягствата и подготовката за бягство през граница. Това ДС си обяснява с „отчаянието и обезверяването, вследствие на непрекъснатото нарастване на успехите и мощта на социалистическия строй, които решително отнемат възможностите за съпротива и надеждите за реставрация“.

През 1971 г. се провежда Десетият конгрес на БКП. С огромна помпозност Партията представя програма за изграждане на развито социалистическо общество (РСО) в НРБ. БКП е решена да осъществи „скок в производителните сили“ чрез използване постиженията на научно-техническата революция, собствеността постепенно да се превърне в „единна общонародна“, социалистическата демокрация да достигне „висша и всестранна изява“, а държавата да прерасне в „общонародна държава“. Планът за шестата петилетка предвижда ускорена индустриализация с акцент върху машиностроенето, енергетиката, металургията и химическата промишленост, реалните доходи на човек да нараснат с 25–30%, а националният доход през 1975 г. да се увеличи с 47–50% в сравнение с 1970 г.

В същото време в България има огромен дефицит на продукти. Въвеждат се „безмесни дни“.

Да, режим на „социалистическо постене“. Но забележете: със заповед от 5 август 1969 г. за такива дни са определени понеделник и четвъртък (а не сряда и петък, както е в християнската традиция). В споменатите дни във всички столови за хранене към предприятия и ведомства, в казармите, висшите институти и училищата (с изключение на мините и промишлените предприятия с вредни условия на труд) се сервира само  безмесно ядене. И това продължава, поне според документите, до 1973 г.

Партията обаче продължава да мисли за „добруването на трудещите се“. В „конгресни години“ (когато се провеждат конгресите на БКП) Министерството на търговията е длъжно да осигури за всеки жител в НРБ средно по 250 грама банани, маслини и грейпфрути, около 300 грама лимони, килограм портокали, 25 грама мандарини, 50–60 грама сурово кафе на зърна, 15 грама нескафе и по три пакетчета чай (!).

Всичко това ме върна към детските ми години, когато се чакаше с часове на опашки за банани. Но не съм знаел, че е имало специална „Програма за подготовка на търговията и битовите услуги в София и страната за посрещане на XI конгрес на БКП“ (29 март–2 април 1976 г.). Целта ѝ била „да се  намали напрежението сред населението, породено от липсата на стоки и от ниското качество на битовите услуги“.

Ала „горчивата реалност“ често се разминава с цитрусовите плодове. Така през 1981 г., когато се провежда XII конгрес на БКП, се оказва, че половината от тези 7,3 млн. лв., предвидени за „луксозни храни“ за населението, биват пренасочени за закупуване от чужбина на картофи и лук, които неочаквано са изчезнали от магазините.

Специално извадих тези данни от книгата с доклади на ДС за онези, които продължават да разказват приказки за „светлото минало“ и охолството при соца.

Два абсурда в заключение

През май 1987 г. българска делегация, начело с др. Тодор Живков, е на официално посещение в Китай. Делегацията посещава едно село, където предстои да се открие предприятие за производство на безалкохолни напитки, оборудвано с българска техника. Тодор Живков произнася реч и натиска бутона на поточната линия. Петър Младенов, министър на външните работи, описва в мемоарите си тържественото събитие: 

Линията започна да шуми и подрънква и бутилките се насочиха към мястото за пълнене, а след това и към затварящата машина. До мен вървеше Филип Марков, който по-късно щеше да бъде назначен за наш посланик в Пекин, и непрекъснато повтаряше: „Ще видиш, че тази машинария ще се развали“. Тези негови пророкувания се базираха на дългогодишния му опит на наш търговски представител в Пекин, продал на китайците над 2000 мотокара, от които сега не работел нито един. Той сякаш прокле нашето техническо творение, тъй като след малко машината отказа да затваря бутилките. Българските специалисти се затичаха смутени, а лимонадените шишета започнаха да падат от линията и да се трошат. По едно време нещо силно изтрещя и нещастното създание на българския технически гений окончателно спря.

Потресаващ пример за икономическия модел на НРБ. В заключение ще цитирам друга не по-малко горчиво-смешна история от мемоарите на Павел Писарев („По следите на изгубеното време“). По онова време той работи към посолството на НРБ във Франция:

Отидох при един френски търговец, който купуваше от България големи количества доматено пюре, да пиша нещо за българо-френската търговия. Гледам – заводът му за мебели! Питам го какво печели от българското доматено пюре, а той се смее – хвърляме го в реката, купуваме го заради дървените бъчонки, те са от дъб. Дървото от тях преработваме на талашит, не виждате ли, че сме фабрика за мебели.