Има ли свободата на словото рожден ден? И да, и не, в зависимост от обществените нагласи и от това дали обществото е в постлетаргичната дрямка на мълчанието, или пък се пробужда, наранено от несправедливостта. 13 януари 1898 г. обаче е такава паметна дата, символ на едно от големите събития на свободата на пресата.
Още от заранта на този студен януарски ден парижките вестникопродавци остават без глас. Поетът Шарл Пеги, очевидец на случилото се, го предава така: „През целия ден продавачите на вестници с прегракнал глас викаха „Л’Орор“, тичаха с големи пакети с вестник „Л’Орор“ под мишница и продаваха броеве на тълпящите се купувачи. Шокът бе тъй невероятен, че преобърна цял Париж“. Тиражът на „Л’Орор“ скоро прехвърля обичайните 30 000 екземпляра, за да достигне 300 000.
Още по-невероятно е словосъчетанието, което вестникопродавците повтарят до изнемога: „Аз обвинявам…“, „Аз обвинявам…“. Многократно отеква и името на Емил Зола, авторът на тези пламенни редове, изпълнили цялата първа страница на „Л’Орор“ на осем вестникарски колони, че и половината от втора страница – безпрецедентен случай в историята на дотогавашната преса. Всички повтарят и фамилията на невинно осъдения по делото, с чиято защита се е заел Зола – Алфред Драйфус. Делото „Драйфус“. Дело, чийто развой започва да се следи от целия свят, а статията на Зола, преведена на безброй езици, е публикувана и в тогавашната българска преса.
Ето как на 13 януари 1898 г. се ражда един нов жанр – да го наречем разследваща публицистика. С откритото си писмо до френския президент Феликс Фор, Емил Зола иска да дръпне завесата пред една покъртителна несправедливост: Алфред Драйфус, бивш капитан от френския генерален щаб, осъден по обвинения в шпионаж, вече трета година е на доживотна каторга в Дяволския остров в Гвиана, въпреки сериозните доказателства, че е невинен.
Историята е известна, ала си струва да я припомним накратко. През септември 1894 г. френското контраразузнаване се сдобива със списък от документи, предоставени на германския военен аташе в Париж. От списъка (наричан тогава „бордеро“) става ясно, че документите са „изтекли“ направо от френския Генерален щаб и там трескаво започват да търсят предателя. Единствената улика е само въпросното „бордеро“, написано от ръката на издайника. На военния следовател майор Дю Пати дю Клам, с познания в графологията, е наредено да очертае кръга от заподозрени и да проведе експертизата. Той, заедно с експерта полковник Фавр, бързо набелязват виновника – капитан Алфред Драйфус, твърдейки, че са разпознали почерка му. Истината е, че причините са други: Драйфус е роден в Елзас, тогава част от Германия, свободно говори немски и е… евреин, сиреч „безотечественик“. Последното обстоятелство не се изказва гласно, но очевидно е било определящо. Делото се гледа при закрити врати през декември 1894 г. от военен трибунал. Съдиите не крият колебанията си – няма никакви улики, освен т.нар. „графологична експертиза“. Върху тях се оказва силен натиск от страна на началника на Генералния щаб генерал дьо Боадефр и от тогавашния военен министър. В последния момент, по устно нареждане на военния министър, е изготвено някакво писмо, „уж“ прихванато от германския посланик, в което се споменава името на Драйфус. Френският външен министър Габриел Аното, известен историк, не крие резервите си по делото. Армията обаче е непреклонна. Смята се, че случаят, който е засекретен, бързо ще се потули. Упражняват натиск над съпругата и брата на Драйфус, внушавайки им да си мълчат, инак ще бъде по-лошо за него.
Семейството обаче не отстъпва. Братът на осъдения предоставя факсимиле от „бордерото“ на главния редактор на в. „Матен“, съученик на Драйфус. Факсимилето е публикувано през 1896 г. и вдига огромен шум. Оттук насетне „делото Драйфус“ няма как да отмине тихомълком. Тутакси след публикацията мерките срещу каторжника Драйфус се ожесточават: той е връзван с часове за леглото, под претекст, че се готви да бяга от Дяволския остров.
Междувременно в редакцията на „Матен“ се обаждат хора, разпознавали почерка на „бордерото“, който принадлежи на друг генералщабен офицер – майор Естерхази, разполагащ с необяснимо много пари, които пилее с широка ръка. След разкритието той е откомандирован в Тунис, за да се потуши скандала. Френската армия и правосъдието не искат обрат в делото, който би бил за тях равносилен на унижение.
Появява се и брошурата на журналиста Бернар Лазар „Съдебна грешка“, която посочва майор Естерхази като истинския виновник по делото Драйфус. През 1897 г. срещу Естерхази е заведено дело, ала осем месеца по-късно той е оправдан от военен трибунал, отново при закрити врати. Възмущението нараства. Но всичко остава без резултат.
Отчаяно, семейството на Драйфус се обръща към Емил Зола, който след смъртта на Мопасан, Флобер и Алфонс Доде, е първо перо на френската литература, с молба той да отправи апел към президента на републиката.
Тогава Зола разбира, че трябва да действа другояче. Дълги години се смяташе, че той е написал „Аз обвинявам…!“ спонтанно, едва ли не за една нощ, воден от вдъхновението на перото си. Ръкописът, преотстъпен от наследниците му през 90-те години на ХХ в., показва, че подготовката му за статията е била грижлива и продължителна. Тогава Зола е на върха на литературната си слава, един след друг излизат томовете на „Ругон-Макарови“, неговата сага на съвременния живот, която го прави световноизвестен. Той се е оттеглил от политическата публицистика, но „делото Драйфус“ го връща към нея. И той решава, че за да има обрат в делото, трябва да преосмисли жанра – да атакува с открито писмо, в което да се конституира едва ли не като граждански обвинител.
Вероятно подготовката за статията му е отнела поне два-три месеца. Обемът е също впечатляващ – 4 570 думи. Текстът наистина контрастира с цялата дотогавашна публицистика на Зола, най-вече поради острия си стил, силно напомнящ съдебна пледоария.
На пръв поглед структурата на отвореното писмо до президента Феликс Фор е съвсем проста: в първата част Зола излага обстоятелствата, наложили да действа по този начин, тоест предисторията на случая; във втората той пределно аналитично излага фактите; а в третата –съвсем обмислено – отправя своите обвинения: той обвинява поименно експертите в извършване на фалшификация; сетне (пак поименно) обвинява висшите генерали, позволили това да се случи; и най-накрая, обвинява началника на Генералния щаб и цялото военно ведомство, разгърнало на 80% от страниците на френската преса „мръсна кампания“, целяща да очерни един невинен и да заблуди общественото мнение.
Емил Зола обвинява. Не просто изяснява или разследва, а пряко обвинява виновните в едно престъпление с ясното съзнание какво може да му се случи.
В края на „Аз обвинявам..“ той с горчивина изброява членовете от закона за печата от 29 юли 1881 г., по които вероятно ще бъде съден за клевета и осъден да влезе в затвора.
Като държи да заяви: не познава лично хората, която обвинява, и не е движен от никаква ненавист.
„Истината – пише той – това е всичко, което жадувам страстно заради цялото човечество, толкова страдало и заслужило правото си на щастие. Негодуващите редове на статията ми са вопъл на моята душа. И ако дръзнат да ме призоват в съда, нека процесът да се гледа при широко отворени врати.“
На 18 януари 1898 г. Емил Зола е осъден на една година лишаване от свобода и солидна глоба. Смята се, че се е ползвал с широка обществена подкрепа след публикуването на „Аз обвинявам…!“, но истината е доста по-различна. Зола е хулен от тълпата, събрала се пред съдебната зала, заплашват го със саморазправа и смърт. Принуден е тайно да напусне Франция и да се установи в Лондон.
Неговото перо обаче пробива стената на безразличието. Делото „Драйфус“ се превръща в световен процес, следен от целия свят. И много скоро, въз основа на писмото му, следствието е възобновено наново, а Франция се разделя на драйфузари и анти-драйфузари. Сред защитниците на Драйфус са известни имена като Анатол Франс и Марсел Пруст, Едмон Гонкур и Едмон Ростан, Клод Моне и Пол Синяк; а сред противниците му – не по-малко известни имена като Жюл Верн и Морис Барес, както и художниците Едгар Дега, Пол Сезан и Анри Матис.
Възобновеният процес набира скорост и през 1899 г. Драйфус е оправдан, а през 1903 г. – помилван. Разказват, че при първата среща между Зола и Драйфус писателят бил леко разочарован: Драйфус, офицер от мозъка до костите, споделял всички предразсъдъци на началниците си. Зола дори се пошегувал, че ако не е бил последствен по делото, навярно и Драйфус е щял да бъде „анти-драйфузар“
Ала по-важното е било друго – истината да възтържествува. Което и става.
Самият Зола умира година преди окончателната реабилитация на Драйфус, и то при доста неясни обстоятелства. Официалната версия е, че писателят се е „отровил през нощта от изгорели газове, вследствие на неработещия комин на камината“. Редица разследвания допускат умишлена намеса.
На 4 юни 1908 г. тленните му останки са пренесени в Пантеона – израз на почит към неговия талант и гражданска съвест. По време на церемонията журналистът Луи Грегори, известен с антисемитските си възгледи, стреля с револвер по Драйфус, ранява го, но за щастие не го убива.
Така Емил Зола остава, дори посмъртно, свързан с „делото Драйфус“ .
А пък моделът „Аз обвинявам…!“ влиза трайно в историята на политическата публицистика.
През 1915 г. немският пацифист Рихард Грелинг пише своя версия на „Аз обвинявам…!“, в която заклеймява германския Райх за избухването на Първата световна война, за което е арестуван.
През 1919 г. режисьорът Абел Ганс създава антивоенен филм, озаглавен „Аз обвинявам…!“
През 1951 г. френският политик и журналист Клод Бурде използва същата форма, за да изобличи войната в Алжир и става обект на съдебно преследване.
А през 1982 г. Греъм Грийн публикува книгата си „Аз обвинявам: сенчестата страна на Ница“, в която разобличава мафията, сложила ръка на Лазурния бряг.
Което показва, че „Аз обвинявам…!“ на Зола си остава пример на свободното слово.
Пример, който, уви, все по-трудно се следва или прилага.
Доколкото в даден пасаж все пак трябва да се сложат имена, а не „да се пази тишина“.
С произтичащия от това риск за съдебно преследване и кампания от ответно медийно оклеветяване, защото сме разгневили ня(кой) местен дерибей.
Урокът на Зола обаче е, че думите винаги са от решаващо значение.
