Начало Идеи Гледна точка България на прага на политическа клинична смърт?
Гледна точка

България на прага на политическа клинична смърт?

3784

Не, изобщо не говоря за претърпяната от демократичните партии (от коалицията ПП-ДБ) изборна загуба. Тя е значителна, да – но аз не я преценявам нито като катастрофална, нито като окончателна. Само след няколко месеца нещата могат и да се променят. Онова, което лично за мен се оголи и лъсна след тези поредни избори, е нещо значително по-дълбоко, течащо доста по-отдавна и то се олицетворява както от поредния рекорд на ниската избирателна активност, така и от настаняването в българския парламент на партия, представляваща по същество… тоталитарна секта – партията „Величие“. До този момент не бяхме имали секта в парламента си – от днес имаме и такава. И това е символичен предел на политическата деградация, течаща в страната ни. След тези избори следователно трябва да обсъждаме не третото място на ПП-ДБ, а да се опитаме да артикулираме диагнозата на политическото заболяване, довело – както казвам в заглавието – до прага на политическа клинична смърт.
Защото върнете се назад и си дайте сметка: от цели петнадесет години у нас вече практически не съществува класическото за съвременния политически живот на цивилизованите страни разделение на десни и леви партии, на десни и леви политически визии. И това заболяване започна, когато през далечната вече 2008 г. на политическата ни сцена се настани образуванието ГЕРБ, чиято единствена кауза, чиято единствена способност е да бъде, да остава и да се връща на власт, да създава и разширява своя олигархична клиентелна мрежа, без да се интересува от каквито и да било политически възгледи и идеологии. И ето – за 15 години това образувание (отскоро обединило се с по-старото ДПС) бавно и постепенно пояде и практически изяде формиралите се през последното десетилетие на ХХ в., подир катастрофата на тоталитарния комунизъм, десни, леви, центристки и т.н. политически групи. Изпрати в небитието различните политически визии за обществения ред изобщо. С настъпването на „ерата ГЕРБ“ престанаха да имат значение политическите, идейните, ценностните възгледи въобще. Нужно бе единствено да станеш „гербаджия“ и да се закачиш за „мрежата“ му. Тя безотказно ти осигуряваше властова позиция, бизнес, кариера, държавни, европейски и всякакви пари. Защо трябваше да си вече „син“ или „червен“, „комунист“ или „демократ“ – всички тези неща постепенно потънаха в миналото, станаха чисти фрази в зависимост от глобалната конюнктура. При доминацията на по-десните сили в Европа олигархичната мрежа на „гербаджиите“ у нас се представяше (представя се и до днес) като „евроатлантическа“, но за да изземе от ръцете на остатъците от старата бесепарска номенклатура и енергийния бизнес, започна да строи разни „турски (руски) потоци“, прикриваше „алъш-веришите“ с руснаците чрез „наши хора“ в службите за сигурност и т.н. Престана и да се говори политически въобще – възоблада тарикатско народняшкото, бабаитско покровителственото (когато трябва) и бабаитско заплашителното (пак когато трябва) дрънкане, фукане, лъжене. Политическите „цветове“ потънаха във всеобхватното „сиво“, бяха забравени и хората… свикнаха с това. Така свикнаха, че дори когато през 2020 г. на една нова и вече почти напълно забравила идейната и идеологическата политика генерация ѝ писна от всеобхватната „гербаджийска“ мрежа и въстана срещу нея, тя – виждаме го днес – не съумя да ѝ противопостави нещо ясно и перспективно и след като за година-две ѝ подряза перушината, масите пак затъгуваха за онова, с което вече бяха свикнали и започнаха да си го искат отново. Върнаха си го – след 09.06. т.г.
Това обаче е само една от чертите на политическата болест, за която говоря днес – свикването с (и даже „обикването“ на) една цинично-бабаитско дърдореща, лъжеща, крещяща, „уреждаща“, държаща в зависимости властова мрежа, която „няма как да не бъде“ и която все по-деградиращото политически българско общество – въпреки появилия се през миналата година шанс да бъде разкъсана – върна обратно на 09.06. Върна си – както вярно си изразява малцинството политически живи люде – „мафията“, при това след бруталното събаряне на правителството на акад. Денков и истеричната „чистка“ на всички, свързани с него по властовия вертикал. Оказа се, че освен фатално сживяла се с въпросната сива мрежа, България през този 15-годишен период е политически оглупяла за най-елементарни неща, свързани с обществения ред в една парламентарна република. Престанала е например да разбира елементарното нещо, че ако не гласуваш, с това няма да лишиш с нещо онези („всички маскари“), за които не гласуваш, а ще покачиш процентите на „маскарите“, които винаги си имат гласуващи. Престанала е да разбира – „зомбирана“ и от овладените медии – че негласуването в една парламентарна република (каквато все още сме) въобще не е „наказателен вот“, сиреч почти морално положително поведение, както дрънкат медиите, а отказ от реакция спрямо онова (и онези), от които си недоволен. Престанала е да разбира (може би най-вече в средите на по-младата си генерация, жертва на това 15-годишно политическо „посивяване“), че „животът, който си живеем“: свободата да си пишем и ругаем по социалните мрежи, да се определяме като „анархисти“ или „традиционалисти“, „русофили“ или „русофоби“ въобще не е природна даденост, никак не зависеща от това дали ще гласуваме за „ония там“, защото общественият ред – такъв или инакъв – е именно наш продукт и ако ние престанем да го „произвеждаме“, той няма да остане (дори) такъв, какъвто е в момента, но ще продължи да деградира или да се овладява от задкулисни сили, докато някой ден не усетим, че сме хванати за гърлото от тях.
И всъщност това вече се случва в страната ни и симптом за политическата ни клинична смърт е, че ние не го забелязваме. Та нима не се вижда, че привичният обществен ред, в който „си живеем“ се променя пред очите ни – дава ни сигнали, че се променя смъртоносно?
Дайте си сметка например, че политическата ни сцена все повече се разделя не на такива или инакви български партии, а на български и… (про-)руски и направо руски партии. Не е ли така? Каква е например изтляващата БСП, с която довчера се борехме като с „комунистическа“? Да не би да е „лява“ – със защитата си на „традиционните ценности“, с борбата си с разни „истанбулски конвенции“ и други „плашила“, произвеждани и експортирани от Русия? Основната кауза на тази уж българска партия днес е „да не пращаме оръжия на Украйна“, да не допуснем окончателното демонтиране на паметника на Съветската армия и т.н. Както и да е – тя е най-бездарната от руските партии на политическата сцена. А каква партия е „Възраждане“, която изсред „разочарованото от политическите партии“ население продължава да има избиратели и да държи трето-четвърто място измежду всички? Безспорно каузата на Русия е нейната партийна кауза в българския политически живот. При добавянето на одиозното „Величие“ проруските партии в България стават следователно вече три, при това от откровено – по-откровено руски. Нали прочетохте какво е писал нейният гуру Ивелин Михайлов:

„Ми аз откога ви викам да въоръжавате тогедърците и да отцепите североизточна България от джендърска софия пък вие нещете.. трябва да се обяви ВНР варненска народна република и да проведем референдум за присъединяване към руската федерация и в замяна да получим ракети искандер с 300 килотона ядрени бойни глави като Беларус и никой няма да смее да ни пипне дори и сащ [намигващо смайлче] а пък, ако софийските педали не слушкат ще им направим една ядрена гъбка и ще довършим започнатото на 9 септември [смайлче с черни очила] към ВНР ще се присъедини и БНР Бургаска народна република и ще отрежем морския излаз на джендърите и това в комбинация със загубата на Добруджа ще ги остави да умрат от глад [тринадесет хилещи се смайлчета, едно дяволче и два черепа] пък те без био чиа, тофу и лимец няма да изкарат и 3 дена [пет хилещи се смайчета].“ (запазен е оригиналният правопис)

И ето – на тези три руски партии същински противостои собствено… една-единствена коалиция. Другите си играят на „евроатлантици“, макар да имат в редиците си санкционирани по „Магнитски“.
По-нататък: политическата сцена в България (в България, която в самото начало на ХХІ в. успяхме да извоюваме да се върне в Европа, да стане член на ЕС и НАТО) все повече се разделя днес на… антиевропейски и европейски партии, като и тук антиевропейските са вече цели три – при това все по-яростно формиращи дуалистичен универсум, в който Брюксел и САЩ са „тъмното начало“, а пък същински европейските са… пак една единствена коалиция.
Още по-нататък: политическата сцена в България (в България, която след 1989 г. с много усилия успяхме да направим демократична) все повече се разделя на демократични и криптофашистки партии – откровено обещаващи ново отваряне на лагера в Белене, принудителна трудова повинност за всички „гнили либерали“ и т.н. И тези фашистки партии в парламента ни (след пробива на „Величие“) са вече две, като утре могат да станат и три и четири (нали чувате за разни формирования като МЕЧ).
На политическата сцена в България все по-често се явяват (и се утвърждават) партии, чийто основен обществен ресурс са ирационалните конспиративни теории (антиваксърство, „велико зануляване“ и т.н.) като по този начин превръщат политическия дебат у нас в конспирологичен. Спомнете си коя бе най-високата „вълна“, на която се изкачи партията на Костадин Костадинов: „заговорът на западните фармацевтични компании да ни изтребят с ваксини“.
Накрай: политическата сцена в България (в България, която докъм края на първото десетилетие на ХХІ в. имаше при това партийно оформени визии за бъдещето си) вече е разделена на рационални партии, живеещи в настоящето, и ирационални партии (и обществени формирования)-времеубежища, които ни обещават… миналото. Антиутопията на Георги Господинов се сбъдва пред очите ни. В парламента ни вече е партия, която строи… средновековни крепости (в историческия парк Ветрино), сече монети с лика на своя „гуру“, който пък се фотографира в рицарски доспехи и с лък в ръка. Чиито избиратели (или чиято секта) гласуват за… славното ни прабългарско, тракийско и т.н. минало. Около парламента (защото все още не са се консолидирали като партии) пък никнат разни формирования като „Нашият дом е България“, обличащи се в предмодерни фолклорни носии и подрасници, събиращи родолюбивите си фенове по пещери и „Божии мостове“, „спасяващи ни“ от настоящето и разчовечаващото бъдеще в… миналото.
Ще ми се каже: всички тези партии и формирования имат агресивна (и професионално изградена) пропагандна тактика. „Възраждане“ е с мощно присъствие в социалните мрежи; одиозното „Величие“ (за което казионните медии мълчаха старателно до последния момент) направило свръхинтензивна кампания в Тик-Ток, в десетте дни преди изборите… Може и да е така, но аз пак не мога да не попитам: какво е манталитетното и психическо състояние на всички онези, които могат да се повлияят от тази тяхна пропаганда? Не е ли то именно състояние на вече настъпила политическа клинична смърт? Като се добави към това казаното в началото: че българското общество прие сивата политическа мрежа, с която го задушиха през последните десетилетия, и инфантилно се съгласи, че гласуването е излишно, а пък негласуването дори морално, стигаме до това, което заявявам като диагноза: България днес е на прага на политическа клинична смърт. Тя е политически оглупяла до пределни нива на… „величие“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора