0
2426

Българският песимизъм

Непрекъснато се говори за „черния песимизъм” на българина, колкото и такива обобщения на националния ни характер да са трудно доказуеми. Автентично мерило за черногледството поне до ден днешен не е открито. Ала социологическите проучвания от години открояват – и то със значителни проценти (около 60-70 на сто) – обща тенденция към „асфалтиране” на жизнения хоризонт при голяма част от сънародниците ни. Сменят се само числата, но заключенията на социолозите са неизменни: „засилва се песимизмът на българите”, „песимизмът на българина гони рекорд” и т.н. (взимам произволни заглавия, обобщаващи последни проучвания, които „Евробарометър” сетне възпроизвежда). Дори най-новото изследване на „Тренд”, оповестено по-скоро като „оптимистична теория за нашия народ” – малко над половината от българите (52%) са оптимисти за развитието на България, докато 39% са на обратното мнение – се поразмива в различните възрастови дялове. Става ясно, че младите са най-вече оптимисти (напълно нормално и обяснимо), докато с напредването на възрастта тенденцията рязко се обръща (особено след 70 години), а пък България е застаряваща държава.

Нагласи, изправящи ни пред все болезнени въпроси:

Защо сме недоволни от себе си и живота си?

Само до недоимък и липсата на пари ли опират нещата или причините са по-дълбоки?

Индивидуален ли е проблемът на българина или по-скоро колективен – в невъзможността му за общност?

Ето някои от питанията, които все си задаваме и явно ще продължим да си задаваме, докато не настъпи обрат.

А обясненията, в най-общ вид, са също добре известни, но предполагат размисъл:

1) Българите често са лъгани, те са народ с трудна историческа съдба. Какви други да бъдат тогава освен песимисти? Очевидно е, че (особено след комунизма) те трудно са склонни да приемат „козовете” за светлото бъдеще, което ги чака.

Затова терапията при нас не действа, въпреки потоците от думи и успокоения, с които запълнихме последния четвърт век. Продължаваме да живеем в миналото си и да се мислим за „изконно нещастни”, с убеждението, че няма и не е имало по-клет народ от нас на тази земя. Обясненията, че и други наши съседи са на същия хал, не сгряват сърцата ни. В разговорите на маса могат да се чуят какви ли не вменявания на исторически вини, включително и на хан Аспарух, създал държава на толкова „обрулено място”, тоест на кръстопът. Така че „българският песимизъм” е червена нишка, втъкана във вековете.

2) Проблемът на българите е синдромът на разделението. Вината тук е пак историческа: автори като Васил Златарски или Петър Мутафчиев открито тръгват от двусъставността на българската нация (прабългари и славяни). Явно оттогава, та досега живеем в мъчително раздвоение. Вероятно всеки е оставал при „своето”: трудно е да се избере между кумиса на прабългарите и медовината на славяните, между конската опашка и овчарската гега, а с времето са се добавили и други утежняващи компоненти. Не е ли това причината за края на Първото, че и на Второто българско царство – разпадът вътре винаги е предшествал инвазията отвън? За Третата българска държава по-добре да не говорим, че тутакси ще се изпокараме още преди конкретно да сме назовали външния и вътрешен фактор.

И накрая, какво имаме днес – две или повече Българии: една отдолу, друга отгоре. „Умни и красиви” срещу „грозни и зли”, а между тях – цял един булевард на добре асфалтирана демагогия, по който все крачим сякаш по формулата на Ленин – стъпка напред, две назад. И ако миналото ни спъва, а настоящето ни дотяга, изглежда че бъдещето, с неяснотата си, направо ни пречи. Такъв народ сме – паметлив за миналото, консумативен в настоящето и твърде безгрижен към бъдещето.

3) Българите са песимисти, тъй като нямат достатъчно доверие едни в други. Тъй се е сложила съдбата им, така са оцелявали през вековете поединично, такива сме и ние. Индивиди, трудно формиращи общности. Песимизъм и неверие, преминаващо в открито недоверие.

Добре, българинът не вярва на държавата (тази „най-черна мащеха”), не вярва на управниците (които и да са те), мрази данъчните (тези „бирници”), кмета, полицията и всякакви там институции. Ала защо няма доверие в съседа си? И съответно съседът в него? Явно и тук нещата са по-дълбоки. Другият (съседът) е също потенциална заплаха, кой го знае какъв разбойник е, затова по-далеч от него. И тогава остава какво? Семейството, на което трябва поне да се има доверие. Въпреки че и там социологията напоследък съзира проблеми: отчуждение между родители и деца, трудно осмисляне на новите роли между мъжа и жената, в които нито тя е само до печката, нито той единствено печели пари.

Ама поне българинът е трудолюбив, тук ще изтъкнат някои – известно е това, че и доказано през вековете. Не опровергава ли туй изначалното ни черногледство? Някои казват така, други твърдят друго. Известният български държавник и дипломат Георги Кьосеиванов (1884-1960) например свидетелства пред журналиста Стефан Танев тъкмо обратното: „Българинът съвсем не е трудолюбив. Трудолюбива е българската жена, но не и мъжът. Нашият работник гледа на работата като чиновник, винаги шмекерува. Мързелив е и селянинът. Спри се в някое на съседните на София села. Мизерия. Ако техните обитатели положат само малко труд, биха могли да живеят в охолство.” (Стефан Танев , Дневник, 1940 г.)

Ами сега? Говори така, щото е бил политик, ще си рекат мнозина, а пък на политиците не бива да се вярва. Нали те са основният извор на българския песимизъм.

4) България е страна на политиката и на политиката по преимущество, което поражда песимизъм. Твърдението може и да стряска, ала си има основания. Още след Освобождението, тоест далеч преди 1944 г., да не говорим за 1989 г., става ясно, че в България се пробива чрез политиката и се печели от политиката. Казано с други думи: политиката носи в себе си опредметени предимства, недостъпни за останалите по друг начин. Българският модел е „етатистки”. Държавата си вре носа и където трябва, и където не трябва, което видимо увеличава общото черногледство. Държавният глава (монарх или не) задължително се бърка в военните доставки (срещу комисионна или не). Примери – колкото щете с разни афери от царстванията на Фердинанд или Борис, далеч преди завръщането на Симеон Сакскобургготски (и сделката с външния дълг), и далеч преди сегашните спорове за „Грипен”-ите. Комунистическият период изобщо не е изнасяне на проблема пред скоби, а е неговото „компресиране”: сливането за половин век на еднопартийно и политическо (със стопроцентовите привилегии от това) е травма, от която днешното българско общество изобщо не може да се съвземе, още повече когато вижда как се възпроизвеждат по места същите партийно-родови йерархии.

5) Неприязънта между „народ” и „елит” (мислен като наследник на аристокрацията) е най-силното предизвикателство, пораждащо песимизъм.

Нещо, което не датира от вчера и днес, то е израз на дълбокия егалитаризъм на българина, нетърпящ социални и йерархични разслоения. Особено остри, в тази връзка, са настроенията срещу „избраниците на народа”. Социологическите проучвания след 1989 г. сочат драстична криза на недоверие към Народното събрание, преминаваща в трайна ненавист към тези „нови елити”.

И все пак разлики има: по времето на Великото народно събрание бяха силно недолюбвани „онези с брадите” (родната интелигенция), мислеща себе си за нещо повече от масите и за техен „водач”. Затова в следващите два парламента те бяха изметени от народния вот. После дойде ред на ненавистта към „безжалостните реформатори”, сетне – към технократите и еврократите, които не говорят на  езика на народа, а на някакъв „брюкселски” (както благоволи да се изрази настоящият държавен глава). Явно става дума за „вносен елит”, от който народът тегли. И поне от два парламента тези лица са на скамейката на историята. Оттогава нацията все си избира „хора от народа”, които говорят като човека от кръчмата, държат се не по-скандално от него и вероятно мислят по сходен начин. Но пък ако се съди по приземения рейтинг на начеващия парламент, и тези „народни избраници” – на които и приказката им е приказка, и юнашкият им вид уж вдъхва доверие – пак са люто ненавистни на българския избирател. И можем само да гадаем кого (какво) народът ще избере на тяхно място при едни следващи избори. Засега (поне) законът възпрепятства гласуването за домашни любимци или неодушевени предмети, които биха вдъхнали политически оптимизъм на нацията.

Нещо повече, българският песимизъм се удвоява, доколкото вече имаме не само „народен песимизъм”, но и „песимизъм на елитите”.

За неприязънта на народа вече стана дума, затуй нека видим нещата и от обратната им страна: „материалът е лош”; „80% дебили”. Маса, дето за нищо не става и не ще да се „реформира”. Не иска промени, мечтае само да тъне в калта, дето се е родила.

Казано по-мениджърски: няма квалифицирана работна ръка, необразоваността расте, нацията се стопява, а младите заминават.

Езикът на „елитите” обаче дразни. И то не с „аристократизма” си, защото в управлението няма кой знае какви интелектуални върхове (което за избирателите не е проблем), а дразни с претенцията си за „избраност”. Това в България не се прощава.

6) Непреодолим ли е „българският песимизъм”?

Донякъде да, доколкото е израз на отдавна сложила се ситуация на трайно разделение. Обществото е  силно политизирано на фона на повърхностната си аполитичност. И едновременно с това е дълбоко разединено, доколкото не вижда обща за нацията цел. Повсеместният разговор за корупцията и видимият недостиг на справедливост още повече влошават нещата. Онова, което липсва, са конкретните решения. А тъкмо тях сегашният „политически елит” нито иска, нито е в състояние да предложи, което допълнително нагнетява общото черногледство.

В някакъв смисъл, ако използваме формулировката на френския социолог Марсел Гоше, „народът” вижда нещата в перспектива (съзира проблема), но не вижда „детайлите” (решенията), докато „елитът” съзира „детайлите” (решенията), но няма нито волята, нито желанието (поради определени обвързаности), за да промени цялостната перспектива. И така разговорът между управници и управлявани, отвъд изборния ден, се превръща в диалог между глухи и неми.

Затова и най-масовата партия в България е голямата партия на статуквото, която в повечето случаи не гласува, но нейният ропот се усеща все по-ясно. И (при липсата на промяна или алтернатива) някой ден той ще види бял свят.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОтвъд свободата и достойнството
Следваща статияВ сянката на Ориента