Гледна точка

Вълци

16680
Ричард Хети, „Вълци и слънчогледи“

Сградата беше солидна, с широки коридори, постлани с дълги пътеки. Качих се на втория етаж, където беше редакцията на вестника. Във фоайето ме посрещна каче с палма. Листата ѝ приличаха на мечове. Тръгнах по коридора. От двете страни имаше стаи с отворени врати. Вътре виждах хора, които седяха на бюрата и тракаха на пишещи машини. Бюрата бяха затрупани с вестници и листове хартия. От време на време някой скачаше, излиташе по коридора и хлътваше след миг в някоя от другите стаи. Стигнах до една врата, на която пишеше „Главен редактор“. Вратата беше затворена. Почуках. Не чух глас и натиснах бравата.
Тази стая беше голяма, с бюро в дъното и голяма маса в другия ѝ край. Преброих столовете край нея. Бяха двадесет и четири. Зад бюрото седеше мъж с голяма глава и тежки рамене. Под яката на ризата му се виждаше сребърен синджир. Той вдигна поглед към мен.
– Добър ден! – поздравих.
Човекът мълчеше и ме гледаше. Очите му бяха уморени и под тях имаше торбички с миши цвят. Аз се запътих към бюрото.
– Слушам – каза мъжът.
– Ами дойдох… да почна работа, ако може.
Главният редактор се облегна назад и ме загледа с нескрит интерес.
– Значи, да почнеш работа… Кой те праща?
– Никой.
– Че аз откъде да знам дали ставаш за тази работа, или не ставаш?
– Просто трябва да опитам. Иначе как ще разберете?
– Да, в това има логика. Да опиташ, така ли? Добре. От какво разбираш?
Аз мълчах.
– Ще го кажа другояче. За какво ти се пише?
Продължавах да мълча.
– Има ли нещо интересно, нещо любопитно, което да ти се е случило напоследък?
Завчера се бях прибрал от село. Там, за разлика от столицата, имаше дълбок сняг. Местните ловци бяха ударили през деня вълк и го докараха на площада в една каруца. От устата на вълка стърчеше пръчка, която беше стегната многократно около муцуната му с въже.
Описах кратичко тази сцена на главния редактор.
– Идеално. Отиваш и ми правиш репортаж за вълците. Ще започнеш с твоята случка. Ще поровиш в статистиката – колко вълци са убити тази зима. Може да се разходиш и до зоологическата градина – как се чувстват вълците там, как се грижат за тях. Вдругиден чакам текста.
После главният редактор отново се наведе над листовете върху бюрото си.
Аз излязох от кабинета му и внимателно затворих вратата, сякаш беше стъклена. Помнех историята, която ми беше разказал моят приятел Пеци, най-четящият човек, когото познавах. Той беше ходил да си търси работа в една фирма за алуминиева дограма. Влязъл в кабинета на шефа. Онзи бил любезен, накарал секретарката да направи кафе. Говорили каквото говорили и Пеци, окрилен, тръгнал да излиза. За беда имало отворен прозорец и станало течение. И вратата се треснала. Шефът изкрещял:
– Върни се!
Пеци отново надникнал в стаята.
– Защо трескаш вратата? – извикал шефът. И с това надеждата на Пеци да си намери работа в тази фирма приключила.
Вкъщи веднага седнах и описах случката с вълка. Получи се следното.
По обед на 20 януари тази година на площада на село Д. вече се беше събрал народ. Беше се разчуло, че ловците са ударили вълк и скоро ще го докарат. Докато чакаха, мъжете прескачаха до магазина и си купуваха шишенца с алкохол, който скоро ги разгорещи. По стръмната улица от гората се чу кучешки лай. Той се разпространи като пожар из цялото село. Скоро със скърцане се зададе и каруцата. Кончето постоянно се препъваше и мяташе глава. От двете му страни вървяха двамина, които държаха юздите. След тях крачеха и останалите. Те носеха пушките на раменете си и надаваха силни викове. Каруцата спря в средата на площада. Вълкът беше голям и лежеше на едната страна. От муцуната му стърчеше пръчка, която беше стегната с въже. На хълбока му лъщеше голяма рана. И краката му бяха вързани с въжета. Един от ловците вдигна пушката и гръмна в небето. Окото на вълка, което се виждаше, беше студено и жълто.
Не знаех какво да напиша по-нататък, защото друго нямаше. Тоест имаше, но не беше за разказване. Ловците свалиха задния капак на каруцата, изтеглиха вълка и той тежко рухна на асфалта. Още беше жив. Някои от най-почерпените се бяха сдобили с тояги. Те започнаха да го удрят и да го псуват. От тялото на вълка захвърча козина и кръв.
На другия ден се отправих към зоологическата градина. Клетката на вълците беше неголяма и представляваше гола циментова площадка, покрита със замръзнала урина. Един-единствен вълк обикаляше безспир край решетките, като от време на време се подхлъзваше на кафявия лед. Беше с размерите на средно голямо куче. Снощи бях прочел в енциклопедията, че вълците могат да изминат за денонощие до осемдесет километра. Вероятно този вълк си беше поставил за цел да измине същото разстояние тук, в клетката. Близко разположените му очи излъчваха величествено търпение.
Прибрах се вкъщи и се обадих на Пеци.
– Пеци, сети се за някой текст с вълци. И ми продиктувай някакъв красноречив абзац.
Пеци звънна буквално след десет минути.
– Пиши! – каза. И започна да диктува:
Най-отпред препускаше един едър, с широки гърди и ръждива муцуна… Петнадесетина-двадесет метра го отделяха от шейната – не повече. Иван беше поразен от това колко вълкът не прилича на куче. Никога не беше виждал вълк толкова отблизо и смяташе, че е нещо като овчарско куче, само че по-едро. Сега разбра, че вълкът си е вълк, звяр. И най-лютото псе все може нещо да го спре в последния миг: страх, ласка, неочакваният властен вик на човека. Но тоя с ръждивата муцуна можеше да го спре единствено смъртта. Той не ръмжеше, не плашеше. Той настигаше жертва. И погледът на кръглите му жълти очи беше прям и прост.
– Благодаря! – извиках в слушалката и затворих.
На другия ден рано-рано отидох в редакцията на вестника. Но нямаше още никого. Само чистачките метяха коридора и стаите. Слязох долу и застанах като часовой на входа. Пушех цигара след цигара и забождах фасовете в една бетонна кашпа, пълна с пръст, без растение. По едно време до тротоара спря служебната кола на редакцията. От нея слезе главният редактор. Той ме видя и ми направи знак с ръка да вървя след него. Изкачихме се горе и влязохме в кабинета му. На бюрото му имаше оставен наръч вестници. Той си съблече палтото и го закачи на закачалката. След това си направи кафе, като включи електрическата кана за вода. Седна на бюрото, отпи от чашата и ми каза:
– Дай!
Аз му подадох моите три странички. Той ги прелисти.
– От кого е пасажът накрая? – попита.
Изведнъж се сетих, че не бях попитал Пеци от кого е текстът, който той ми беше продиктувал.
– Не знам – отвърнах.
– Как така не знаеш?
– Имам един приятел, Пеци, който много чете. Обадих му се и го помолих да ми продиктува някакъв текст за вълци. И той ми продиктува този. Но забравих да го питам от кого е.
Погледнах безпомощно към телефона на бюрото.
– Може да му се обадим и да го питаме.
После си погледнах часовника.
– Не, той спи до обяд. Няма да вдигне.
– Добре. Сега правим така. Тръгваш си и… днес кой ден е, сряда… значи, в петък ми носиш текст за човек, който постъпва като вълците. Нали знаеш, и сред хората има много вълци. Хайде! – И започна да разлиства вестниците на бюрото.
Аз слязох долу, застанах до кашпата, в която цъфтяха моите фасове и започнах да се оглеждам във всички посоки.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора