0
2293

В единствен екземпляр

От около два месеца, откак времето се стопли, в градинката пред кооперацията, където живея – градинка, препълнена  особено вечер с млади хора, се „засели“ един човек, който по странен, необясним начин заседна в съзнанието ми. Освен че го виждам ежедневно, аз съвсем спонтанно се сещам за него поне по три-четири пъти и когато съм у дома. Човекът е между тридесет и четиридесетгодишен, русоляв и няма тъкмо вид на клошар, макар да е облечен в едни и същи овехтели дрехи, които очевидно няма с какво да смени. Движи се с инвалидна количка, защото единият му крак е отрязан малко над коляното. Веднага трябва да кажа, че изразът „движи се с инвалидна количка“ не е съвсем точен, защото човекът всъщност много рядко се движи. Най-често количката му е „паркирана“ до някоя пейка, а той, измъкнал се от нея, е легнал на пейката и… спи. Спи с часове, по всяко време на денонощието, а когато все пак се събуди, прави едно-единствено нещо – с мъка се качва на „возилото“ си, изтласква се до близкото магазинче, купува си бира – евтина „двулитровка“ – връща се и започва да пие. Прави само това: спи и пие. Забележително е, че макар градинката, както казах, особено вечер да е препълнена с хора, човекът не разговаря с никого. Мисля, че дори въобще „не отразява“ онова, което става наоколо му. Отчужден е напълно, от всичко – буквално е засферен в себе си. Един единствен път, връщайки се от магазина, той се спря пред мен и ми поиска цигара. Говореше тихо и правилно. Следващият път, когато минах край него и го видях да спи с почти опразнена бутилка сред шумното множество на съседните пейки, извадих цигари и ги оставих до главата му. „За теб са“ – казах му високо, но той не отвори очи и не ми обърна внимание.

Какво прави със себе си този човек – попитах се. Очевидно той няма дом; вероятно, както ми обясниха мои близки, работещи в сферата на социалните грижи, е прекарал зимата в някоя институция за настаняване на бездомници, а след това, понеже тези заведения са малко и са препълнени, са го „пуснали навън“ и оттогава, поне до късната есен негов покрив ще бъде парчето небе над столичната градинка, а леговището му – някоя от пейките ѝ.

Та попитах се какво прави със себе си този човек. Ами самоубива се – нямаше как да не си отговоря. Само че не го прави изведнъж като съзнателните самоубийци, не го прави дори имайки свяст, че го прави. И това е така понеже отдавна всъщност не знае изобщо какво прави. Той чисто и просто се е предал – предал се е в най-буквалния смисъл: престанал е да бъде буден, да се събужда сутрин, да живее денем, да съзнава къде е, с кои е, защо е, кой е въобще. Под някаква форма неговото самоубийство вече се е извършило – най-вероятно в онзи ден, в който се е отказал повече „да се държи“ (в най-буквалния смисъл, защото ние, човеците, не просто „живеем“, а именно държим живота си, управляваме го – лично го живеем); в онзи ден, в който се е самонапуснал, самозабравил се е на поредната пейка, в поредната градинка, някъде – вече без значение къде. И оттогава нататък самоубийството му чисто и просто се довършва. То – вече извършеното се довършва, защото той дори не чака живота, на който от доста време е сложил край да свърши – не. Той го е оставил да си свършва сам – просто периодично го упоява, спи, пак го упоява, пак спи… И когато този вече отдавна зарязан живот най-сетне го напусне и физически (кой знае, може би още с настъпването на тазгодишната есен), това няма да бъде дори усетено от него. Той ще проспи „изхлузването“ му от себе си. Просто няма да замени повече изпитата бутилка под пейката с нова.

„Е, кой му е виновен – ще кажат. Кой знае какво е вършил, за да стигне до това положение? Все пак не всеки инвалид живее като него“. „Да, има такива маргинали – ще добавят други – за тях просто нищо не може да се направи. Нещастието при тях е само обстоятелство, даващо им тласъка да потеглят надолу, оправданието да се самоизоставят, към което поначало са предразположени“. „Каквото и да му се е случило, в каквото и да е виновно обществото ни спрямо такива като него – ще отворят уста трети – това, което прави този нещастник все пак е неизвинимо! Спи и пие! А би могъл да се вземе в ръце, да поиска помощ, ако щете, да ни обърне внимание!“ „Самоубива се, да – ще се съгласят четвърти (християнски „образовани“) – а това, каквито и да са му обстоятелствата, е грях. Нещастието не оправдава самоубийството! То е непростимо!“

Ни най-малко не искам да бъда сантиментален и даже съм склонен да се съглася в нещо с всеки от въобразените от мен коментатори. Мога да си представя например, че човекът, който днес е между 30 и 40-годишен и, както изглежда не се е родил нито в „малцинствено“, нито в „дълбоко провинциално“ семейство, преди години – примерно когато е бил на тийнейджърска възраст е започнал да взима наркотици, отпаднал е от университета, в който тъкмо е бил влязъл и в резултат се е поболял, „развил е“ нещо, наложило да отрежат крака му. Майка му, горката, за нещастие отдавна разведена и сама – буквално се е стопила, докато го е гледала, починала е, а после апартаментът, в който са живели, е „нямало как да бъде задържан“. Младежът е останал на улицата, бил е приютяван от различни социални служби, докато окончателно е изпаднал.

Или пък друго: пак като съвсем млад се е забъркал в някаква „схема“ – може би е бил например начинаещ счетоводител, „услужил е“ на едни хитреци и ето – в резултат са го пратили в затвора. В затвора, на обекта, където е работил, за да му съкратят присъдата е преживял злополука – отрязали са крака му, пак майка му (или баща му) не са могли да преживеят трагедията и когато е излязъл вече е нямал никого. Започнал е да пие и ето…

Накрай, би могло да се е случило и така: още от най-млада възраст се е установило, че е склонен към депресивни кризи, близките му го водили по лекари, предписано му било медикаментозно лечение, но вместо да го спазва, той захванал да пие и да не си взима хапчетата. В някакъв момент направил опит за самоубийство, хвърляйки се отнякъде, оцелял, но трябвало да отрежат крака му. Напуснал дома си и постепенно деградирал до „безнадежден случай“, какъвто го виждаме днес…

Всички тези варианти са възможни и при всеки от тях днешният „жител“ на градинката ни не е без вина за положението, до което се е докарал. Но защо тогава – питам се – аз някак си не изпитвам интерес към неговата „действителна история“, която ще ми позволи да го наредя в редицата на онези, които „са направили всичко, за да погубят живота си“. Защо, вместо това, с някаква болезнена тъга просто периодично се сещам за него, мисля за него, а не тъкмо за неговата „история“? Ами, мисля си, защото – този „маргинал“, който вероятно наистина е направил всичко, за да си отиде от този свят без какъвто и да било реализиран жизнен смисъл, без чийто и да било съчувствен спомен, без каквото и да било оставащо след него – като едно чисто (и празно) многоточие, все пак е абсолютно уникален. Никой друг, от самото начало на човешката история не е бил „него“ и никой, никога, никога няма да бъде „него“. Да, имало е и ще има безброй, при това далеч по-„смислени“, по-„значими“ и по-„ценни“ за този свят човеци. Този обаче човек, който се е родил тогава, преди тридесет-четиридесет години, в точно онова свое семейство, на точно онези свои баща и майка, така както никога преди това не го е имало, така и никога повече няма да го има. Той е… само той, изваден е, както се изразява на едно място Франсоа Мориак, като всеки човек „в един единствен екземпляр“. И да – той вероятно е сбъркал фатално в един момент в началото на живота си (на кой ли не би могло да се случи), свърнал е от пътя, който е имал пред себе си, който е можел да има и ето – в резултат от това се е озовал встрани от света, в който е бил извикан, лишен от хората, за които е бил извикан, изпуснал е съдбата, в която е бил извикан. Тръгнал е „не натам“ и сега – никога, никога повече, до края на света, няма да бъде. Не е ли, мисля си, това толкова тъжно, че оставя далеч назад всеки упрек към него, всяко – сигурно справедливо – обвинение към него? Да, повтарям, той е изпуснал от ръцете си най-скъпоценния дар – своя абсолютно уникален, личен живот, деградирал е дотам че го е оставил да угасва до него на пейката, отмиван от опразваните ежедневно бутилки бира. Но толкова решаваща ли е тази вина, че да ме накара да се съглася: да, той заслужено повече никога няма да бъде? Той заслужено вече няма да бъде? Съвсем естествено ще остане едно чисто (и празно) многоточие от този, който се роди тогава, когото родителите му очакваха, за да се запознаят с абсолютната „новина“, която идваше при тях; за когото това катадневно небе и целият, целият този свят бе, при раждането му, абсолютна „новина“; когото на една годинка сложиха за първи път да седне на тази пейка, може би в тази градинка, където днес се изхлузва живота му?

И да – понеже това чисто (и празно) многоточие, до което е достигнал живота му, този никога преди това не бил и никога повече нямащ да бъде негов живот е трагедия по-дълбока от каквато и да било негова „грешка“ или „вина“, изглежда не е случайно, че вместо да се взирам в тази „грешка“ или „вина“, аз чисто и просто се сеща м за него. Сещам се, наглед без причина и немотивирано, но всъщност именно защото него, да него, утре или след месец, или с настъпването на тазгодишната есен вече никога, никога няма да го има. И значи, докато още е, просто спонтанно отдавам почит на „новината“ му, която замлъквайки днес, никога повече няма да прозвучи. В този свят.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияРеалност, близка до музиката
Следваща статияЛитературният персонализъм