През 1961 г. по световните екраните излиза съдебната драма на режисьора Стенли Крамър „Нюрнбергският процес“, в която съзвездие от знаменити актьори изпълнява главните роли. Филмът получава два Оскара и е номиниран за още 9.
Сега можем да гледаме филм на Джеймс Вандербилт на същата тема. Филмът има поразяващ ефект върху зрителя, защото към финала се появява парадоксалното усещане, че е започнал да съчувства на осъдените от Нюрнбергския процес нацисти. Получава се двупосочно възприемане на съдържанието – разбира се, че престъпниците следва и трябва да бъдат осъдени за своите деяния. От друга страна, техният оголен образ пред смъртта, страхът от бесилката и унизителната агония в килията карат зрителя да изпитва неизбежна емпатия към злодеите, причинили най-ужасната война. Тези чувства са предадени с прецизно чувство за мярка, защото без него тънкият лед, по който се движи разказът, би се пропукал.
Отдавна зная и съм го споделяла многократно, че писателят и творецът изобщо трябва да обича дори отрицателните си герои, трябва по свой, неизказан начин да ги оправдава и разбира. Защото именно този многопластов поглед към човека, оголен като нерв пред смъртта, създава обема на литературния (в случая на филмовия) герой. И това двупосочно възприемане на образите в техния пълен обем създава ефекта на поразяване.
Вторият човек в Третия райх Херман Гьоринг се предава сам на съюзническите сили в Австрия. Отведен е в лагер за военнопленници в Люксембург, където заедно с още други 21 от най-важните оцелели лидери на нацистка Германия очаква процеса в Нюрнберг за престъпления срещу човечеството. Към тях е прикрепен амбициозният млад психиатър Дъглас Кели, чиято главна цел е да изследва психичното им здраве, да направи изводи за тяхната личност и характерови особености и най-вече да ги предпази от самоубийство.
Доктор Кели осъзнава, че е получил златен шанс като психиатър да има достъп до най-големите престъпници на своето време. Докато провежда многобройни срещи с тях, той си води детайлни записки за разговорите и психиатричните си заключения. Решава, че когато се върне в Америка, ще напише книга за наблюденията си. Успява да спечели доверието на Гьоринг. Установява, че той има мания за величие, че самочувствието му на германец е пострадало много от поражението в Първата световна война, че в лицето на Хитлер той е видял човека, който ще издигне страната и ще я направи отново силна. Освен че е свръхинтелигентен и харизматичен, той е суетен, манипулативен, смята се за неотразим мъжкар и е обезпокоително обикновен и човечен. Сигурен е, че процесът в Нюрнберг ще е трибуна, чрез която да защити националсоциалистическата идеология.
Доктор Кели и Гьоринг постепенно като че ли се впиват един в друг. Искат да се проумеят взаимно. За Гьоринг Кели не представлява загадка и сякаш успява да го омае. За психиатъра обратно – колкото повече опознава Гьоринг, толкова по-трудна за разгадаване става неговата личност. Най-трудният въпрос е – кое прави човека престъпник, кои са факторите, които влияят върху човека, за да го превърнат в злодей. След оценката си на нацисткото ръководство Кели заключава, че обвиняемите не представляват специфична нацистка патология, а че „те са просто създания на своята среда, както всички хора“ и при дадени обстоятелства много други биха действали като тях. Така се поставя фокус върху въпроси, свързани с индивидуалната и колективната отговорност, но също и върху откритието на Хана Арент за баналността на злото.
Кели написва книга за своите заключения, озаглавена „22 килии в Нюрнберг“, издадена през 1947 г. След като е погледнал в бездната, в книгата си той описва обвиняемите от психиатрична гледна точка. Бил е в килиите на злото не за да осъди, а за да разбере. Чрез клинични интервюта той е по-трезв и разполага с повече материал, отколкото повечето му колеги. След дългите часове психологически наблюдения го преследва един натрапчив въпрос – злото болест на ума ли е, или съзнателен избор? И още един: какво определя здравия разум и къде започва да се проваля моралът?
Към края на филма се показва радиоинтервю с д-р Кели, в което той изказва своя потресаващ извод, който заляга в книгата му: „Убеден съм, че в Америка днес има малко неща, които биха могли да предотвратят създаването на държава, подобна на нацистката“. Наблюденията му показват, че обществото, обществената среда формират човека – мирогледа му, характера му, поведението му. Един журналист му казва, че с такива идеи книгата му няма да има успех. Предупреждението му се потвърждава – книгата няма успех. Но по-важното е дали тезата му е вярна.
Неотдавна в украинския град Чернивцѝ беше подпалена синагога. Някои хора в социалните мрежи приветстваха този акт. Такава реакция няма как да не предизвика асоциации с „кристалната нощ“ в Германия на 9 срещу 10 ноември 1938 г., когато се поставя началото на „окончателното решение на еврейския въпрос“. А това пък няма как да не доведе до извода, че не само в Америка има малко неща, които биха могли да предотвратят създаването на държава, подобна на нацистката.
Ще направя скок в нашия политически театър. Преди няколко дни присъствах на представянето на новата книга на проф. Пламен Дойнов „Наставници и гении“, която е част от поредицата „Литературата на НРБ: история и теория“. Авторът прочете откъси от срещите на комунистическите вождове Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков с български писатели. Подбраните части представяха толкова нелепи и абсурдни ситуации, че всички в препълнената книжарница на Нов български университет се смеехме. Направи ми впечатление, че само проф. Михаил Неделчев през цялото време стоеше с наведена глава, сериозен, дори веднъж не се усмихна. После той взе думата и каза: „Аз съм го живял това и никак не ми е смешно, както на вас. Вие не си давате сметка какво се случваше, когато партийните вождове произнасяха тези думи, как всички стояха замръзнали на местата си, как за една изтървана дума по нареждане „отгоре“ се съсипваха човешки съдби“. След тези думи и нашите усмивки се стопиха. Колко бързо и колко лесно сме склонни да забравяме.
В началото на процеса в Нюрнберг всички подсъдими пледират „невинен“. Тогава съдиите решават да им прожектират документални кадри от нацистките концлагери. Част от тях виждаме и във филма. Ефектът е смазващ. След прожекцията доктор Кели влетява в килията на Гьоринг и извиква: „Как е възможно всичко това!?“ Въпрос, който поколения наред и сигурна съм – векове след нас ще се задава, без да успее да получи отговор. Но трагедията трябва да се помни. Злото не трябва да се забравя.
Филмът на Вандербилт е против забравата.
