Начало Идеи Гледна точка В кръга на Солженицин
Гледна точка

В кръга на Солженицин

4924

В анализа си на „Ад“ на Данте философът Бенедето Кроче настоява, че във всичките девет кръга на тази пъклена география страданието е „повсеместно“: то може да бъде обозряно в пълнота навсякъде, където властва поединичното възмездие със съответното наказание. В случая говорим за божествената разплата заради греховната страна на човешката история, състояла се на земята – нещо, което от векове привлича като магнит читателите към поетичния шедьовър на Данте, чието тридневно спускане в преизподнята начева на един Велики петък през 1300 г.

През 1955 г. един наскоро освободен лагерник от съветския ГУЛАГ се заема да опише в Рязан, където е административно „заселен“, бездната от страдание в човешкия ад, организиран тук, на земята, при това „в една отделно взета страна“ (поне такава е формулата на Сталин за построяването на комунистическото общество). От лагера в Екибастуз (Северен Казахстан) този бивш зек донася със себе си парцалче със затворническия си номер (Щ-854), който решава да даде като заглавие на бъдещата си повест (впоследствие – „Един ден на Иван Денисович). През 1961 г. повестта (подписана с псевдонима А. Рязански) е изпратена до главния редактор на „Новый мир“ Александър Твардовски, който смаян от силата и правдивостта на творбата, я изпраща на самия Хрушчов, който пък я харесва и решава, че би могла да му е полезна в неговата битка за властта със старото обкръжение на Сталин. Публикацията има ефекта на атомна бомба, успехът ѝ е невероятен. За първи път истината за съветския режим е изказана открито и то с поразително художествено майсторство. Ана Ахматова казва, че тази повест задължително трябва да бъде прочетена и дори научена наизуст от всичките двеста милиона граждани на Съветския съюз. В резултат на което нейният автор – Александър Солженицин – получава световна слава, а осем години по-късно му е връчена и Нобеловата награда за литература. (Всичко това, макар събитията да се развиват с шеметна скорост, обаче става „по-късно“).

А в споменатия период – 1955–1958 г., Солженицин все още е учител в Рязан, където е в „литературна нелегалност“. Терминът е на самия писател. С него той обозначава намерението си да се „яви“ в литературата и да поведе борба със „системата“. Става дума за двайнасетгодишно „нелегално писателство“ преди „авторът“ да се разконспирира; време на къртовски труд, без никаква надежда за реална публикация, само упование за евентуални читатели в бъдещето. В центъра на този „проект“ е и огромният по мащабите си епично-автобиографичен роман „В първия кръг“.

„Огромното преимущество на нелегалния писател е в свободата на неговото перо: той не се съобразява нито с цензори, нито с редактори, не е изправен срещу нищо, освен срещу материала и нищо не се рее над него освен истината“ – ще напише по-късно Солженицин в мемоарната си книга „Рекло телето дъба да мушка“.

В първия си вариант („Кръг-96“) романът, изграден от 96 глави на биографична основа, ни връща в годините 1948–1949, когато самият автор след ареста си е изпратен за известно време  в Марфинската „шарашка“ (трудно преводима лагерна дума – нещо като „затворнически научно-изследователски център“, в който съветската система ползва предимно „мозъците“, а не само ръцете на някои от милионите „зекове“).

През 1964 г. – след огромния успех на „Иван Денисович“ – Солженицин решава да преработи романа с надеждата да го промуши през иглените уши на цензурата. За целта дори променя част от сюжета – дипломатът Володин вече не звъни в посолството на Съединените щати в Москва, за да съобщи, че агентът Ковал ще се сдобие с плановете за американската атомна бомба, а на свой познат лекар, открил медикамент срещу рака, за да го предупреди, че е под наблюдението на властта, която знае, че той смята да изнесе откритието си на Запад. Но и това не помага. На следващата година оригиналът на романа е конфискуван от „органите“, хванали дирите на едно от нелегалните скривалища с ръкописи на Солженицин. Три години по-късно романът излиза на Запад в първата си версия, която впоследствие авторът пак и пак преработва. За да напише следното като епиграф на „третата версия“: съдбата на съвременните руски книги: да изплуват, изплуват проскубани. Така стана неотдавна и с Булгаковия „Майстор“: перата доплуваха подир… Възстановявайки, все нещичко съм доизкусурил: тогава бях четиридесетгодишен, а сега – петдесет.

В резултат на което пред нас е „литературен монумент“ – 96 глави, около 900 страници – който се появява в най-пълния си вариант на български език (преводът е на Деян Кюранов, Фондация „Комунитас“, 2021 г.).

* * *

„В първия кръг“ е наистина мега-роман. С огромен брой сюжетни линии, множество различни пластове и действащи лица „вън“ и „вътре“ в повествованието. Позвъняването на дипломата Володин от телефонна будка в метрото до посолството на САЩ в Москва е само „ускорител“ на действието; то мълниеносно „задейства“ не само „органите“, но и проектът за секретна телефония („войс-кодър“, вокодер), над който се трудят група „зекове“ в Марфинската „шарашка“, веригата от непосредствените им началници, отвеждаща до могъщия вътрешен министър Абакумов, а оттам – до непристъпните селения на самия Вожд на народите Сталин.  

Навярно затова и писателят Хайнрих Бьол сравнява този роман с катедрален събор, в който политическото, социалното, историческото, а дори и „метафизическото“ свободно преливат едно в друго. Разгръщането на сюжета се крепи на „статиката“: „пролуката“ във времето (решението на Володин да предотврати ядрената катастрофа) всъщност ни отваря дверите към тайната на толкова много светове.

Като се замислим, целият роман започва с едно телефонно обаждане преди Рождество (в съботния следобед на 24 декември 1949 г., когато стрелките на служебния стенен часовник на Воолдин сочат пет без пет), за да приключи във втората половина на вторника, 27 декември 1949 г.

Само три дни, през които в живота на мнозина, а и на целия свят, се случват толкова много неща. Три реални дни от живота на някогашния „зек“ Александър Солженицин, сам той затворен навремето в „шарашката“. След години, вече след завръщането си от изгнание, писателят си спомня: Живях там три години. Да опиша тези три години? Твърде вяло е, трябваше да се уплътни. Очевидно страстта към подобно „уплътнение“ лежи в мен, не само в материала… И аз го уплътних – не става дума дори за четири-пет дни – а за три непълни дена: от вечерта на съботата до вторник следобед. Чувствам се неуютно, ако ми е прекалено просторно. Може би и привичката ми към камерния живот е такава. Не мога да пиша роман, щом материалът ми прекалено свободно се разполага.    

Така се стига до пределно стегнатата „локализация“, която едновременно плаши и възхищава читател като нобелиста Хайнрих Бьол, който дори отправя към издателите на романа един необичаен съвет: да добавят нещо като „либрето“ – с пълното изброяване на действащите лица, тяхната възраст, обществено положение и политически възгледи, за да не се изгуби читателят нейде под сводовете на тази литературна грамада. Едва ли някой го е направил, макар че тъкмо по подобен начин издават и „Ад“ на Данте, пряко кореспондиращ с творбата на Солженицин.

Включително, ако се вярва на един от героите в романа, и по отношение на пребиваването в „шарашката“ (първия кръг на ада, описан от Солженицин): Шарашката е измислил, ако щете Данте. Той се е раздирал отвътре – къде да помести античните мъдреци? Дългът на християнина му повелява да захвърли тези езичници в ада. Ала съвестта на възрожденеца не е могла да се примири с това светлоумните мъже да бъдат размесени с разни грешници и обречени на кански мъки. И Данте е изнамерил за тях в ада особено място.

В това „особено място“ младият зек Глеб Нержин (прототипът на Солженицин) среща други двама „млади мъдреци“ – германиста Лев Рубин (известния филолог Лев Копелев) и бунтаря-философ Дмитрий Сологдин (Дмитрий Панин). Около тях и разпалените им спорове се очертават и заплетените нишки на цялата руска и съветска история. От разномислието на Херцен, та до до интерпретацията му от Ленин (За рицарите на либералното руско словоблудство скептицизмът е форма на преход от демокрацията към мерзкия либерализъм на лакеите). Ако се замислим, това сякаш е и формулата на цялата руска история. По същия начин и „дъното на ада“ изниква в сблъсъка между всевластния вътрешен министър Абакумов и извикания на „среща“ зек Бобинин: първият, който не е в състояние да изпълни заповедта на Сталин (да организира появата на секретната телефония), тръпне от ужас, защото знае колко кръга има до бездната; вторият, отметнал зад гърби си някои от тях, се държи независимо, чувствайки се свободен…

* * *  

Интересно е, че и другите „двама мускетари“ (Лев Копелев и Дмитрий Панин) впоследствие пишат свои „версии“ на живота в „шарашката“. Книгите им се радват на известен интерес, но само като „секундарна литература“ (бележки към „В първия кръг“). В което очевидно е и голямата разлика между истинската литература и реалния живот.

Ако се позовем пак на Хайнрих Бьол, силата на Солженицин е в това, че не „осмисля“, а по особен начин „пресъздава“: той записва, разработва известните нему елементи, които е изпитал на свой гръб, бори се с измисления порядък в неговата мрачна студенина и сухота, за да преодолее както „захаросания оптимизъм“ на социалистическия реализъм, така и оковите на „новия роман“.

Сложеницин сякаш изнамира – поне в „Раково отделение“ и „В първия кръг“ – модела на своя „инфо-роман“. Тук формулата му проработва, за да претърпи „гениален неуспех“ (по думите на изследователя Жорж Нива) във „възлите“ на историческата му мега-епопея „Червеното колело“.

Може би това обяснява защо през 1971 г. в емигрантския вестник „Ново руско слово“, излизащ в Ню Йорк, се появява статията на историка Николай Улянов, който твърди, че писател под името Александър Солженицин просто… не съществува. Изброявайки всички области на „реалния живот“, в които Солженицин демонстрира „удивителна осведоменост“, Улянов настоява: „Произведенията на Солженицин не са написани от едно перо. Те носят в себе си следите от труда на различни писатели с разностранни вкусове и умонастроения. Най-вероятно – такова е заключението на Улянов – „Солженицин е бил изфабрикуван в литературната работилница на КГБ, тъй като никой човек не може да вмести в себе си толкова реалност“. Като оставим настрана поредната „конспиративна теория“, в случая по-интересно е друго – Солженицин наистина вмества в книгите си „континенти от реалността“ (Жорж Нива). Ето защо за него от изключително значение е всеки детайл – от саксията в убогия дом на Матрьона, до стаята в „малката дача“ на Сталин (която той възстановява по разказите на очевидци).

* * *

„Сгъстяването на времето“ в романа на Солженицин неминуемо препраща към „теорията за хронотопа“ на Михаил Бахтин. Не защото Солженицин я е познавал (за което нямаме конкретни данни). А защото в опита и на двамата от „съветския ад“ и арестите има доста сходни неща. Бахтин обаче трансформира опита си в „литературознание“, изграждайки модела на своя собствена „контракултура“ (през „смеховия свят“ на Рабле или „полифонията“ у Достоевски). Докато Солженицин чрез „уплътнението“ на картината на света постига свой собствен ефект на пречупването на „пространството във времето“. Така – в развитие – се стига и до „кумулативния ефект“ – решението на Володин преди Рождество да „спаси света“ (или мира), което в случая е едно и също, ни дава ключ към цялата съветска вселена. 

„В първия кръг“ завършва – три дни по-късно – с ареста на Володин и връщането по лагерите на част от обитателите в „шарашката“; никой от тях не знае към кой кръг на преизподнята са изпратени всъщност. Отвеждат арестантите към лагерния „етап“ не с класическия „черен гарван“ (страховитата арестантска кола от Големия терор), а с „весело оранжево-синя кола“, на която се мъдри надпис „Месо“ (нов повей в съветското време). Не щеш ли, на кръстовището „арестантското Месо“ засреща колата на кореспондента на левия френски вестник „Либерасион“, връщащ се от хокеен мач на стадион „Динамо“. Кореспондентът прочита надписа „Месо“, фигуриращ на множество езици, подсеща се, че напоследък е виждал множество такива фургони да кръстосват наоколо, затова вади бележника си и записва: из улиците на Москва се срещат често автофургони с хранителни продукти, много чисти, безупречни в санитарно отношение. Не можем да не признаем, че снабдяването на столицата е организирано превъзходно.

Иронията е въплъщение на историята.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора