0
2782

Георги Рупчев, живият

СВИЖДАНЕ
    
На Георги Рупчев –
    за голямата, безмълвна земя, където оставаме

Смълчана локва,
небето даже разкаляно
над безукорни болни
и стъпки разкаяни.

Склерозирало слънце,
мъгла белезникава;
в алеите сънни –
очакване никакво.

Метачът измита
от алеите есенни
на оздравелите дните –
учудени, стреснати.

Свиждането отеква
от скамейките болнични,
а на нас ни олеква –
на съвестта ни оголена.

След сбогуването учтиво
(може би тайнствено)
болните си отиват
бавно по стаите.

Това стихотворение, посветено на Георги Рупчев, е на философа, логика и социолога Деян Деянов. Не е датирано – може да е и след смъртта на поета, може да е и преди нея. Когато и да е, посочва раздяла: „болните си отиват бавно по стаите“, докато здравите си тръгват с усещане за вина. Вероятно точно така са се чувствали приятелите на Георги Рупчев, гледайки го как бавно гасне. Но пък в спомените им той не е гаснещ, напротив – весел е, ироничен, понякога даже саркастичен; жизнен и пламенен. Такъв го помнят, такъв го и разказаха 20 години след смъртта му.

Почетохме паметта му в две поредни вечери. Първата, организирана от дъщеря му Веселина Рупчева и неговия приятел, поета Владимир Левчев, се състоя в Литературен клуб „Перото“ на НДК в неделя, 28 ноември. Втората бе в Софийската градска библиотека ден по-късно, на 29 ноември, понеделник, а идеята и поканите бяха от драматуржката Майя Праматарова. Самите тези сдвоени събития, заявени и осъществени почти независимо едно от друго, показват какво огромно място заемат Георги Рупчев, неговата поезия и неговите преводи в културната памет на културния българин, колко той е жив и помнен, дишащ и незабравен. И което е интересно: болестта му наистина стои в съзнанието на приятелите му, но някак периферно, отстрани, не е тя важната (макар  че знаем от Сюзан Зонтаг колко е от значение тя за индивида); важен е живият човек, творецът, създателят, чиято поезия и преводи, чието присъствие продължават да са пълнокръвни и значими. Всички от говорилите – и Силвия Чолева, и Владимир Левчев, и Румен Леонидов, и Кирил Маричков, и Деян Деянов, и Деян Енев, и Иван Ланджев – първата вечер, и Майя Праматарова, и Мария Митева, и Антон Митов, и съпругата му Валя – втората вечер, изграждаха пред публиката образа на човек несломен, непредал се, неогънал се. Да, културата има и това свойство: да прави човека силен, корав, непокланящ се; изваян и издръжлив. И съм убеден: в последно време се оказахме такова хилаво, направо слабоумно и маломощно племе не заради друго, а защото някак се изхитрихме – но и най-хитрият си е малко прост, нали знаете? – да не обръщаме внимание на културата, да я свираме в девета глуха заради някакви жалки и слабоумни злободневности. Е, Георги Рупчев не е вършил нещата така и затова е, поне според мен, много по-жив от мнозина живи днес.

Той е гениален поет, не се боя да го кажа. Чуйте само метафори: „НЕБЕ – / като натрапчива идея. / Поле – / предразполагащо към изповед. / Да коленичиш и говориш“. Заедно с Бойко Ламбовски и Румен Леонидов (а малко преди тях Борис Христов и Георги Борисов) те промениха поетическия език, извадиха го на форума, на агората, на площада. Ето в подкрепа малко от „Гмуркачите“:

На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по главната се точехме,
през морската градина стигахме до моста,
железния,
полуръждясал мост,
от плажа водещ право към морето.        

Смятам неговата поезия за белег на времето и съм убеден, че тя не бива да се разглежда изолирано от това време, когато – ако следваме Алексис дьо Токвил – в недрата на разлагащия се социализъм са се раззеленявали кълновете на новото, различното, свободното. Много са тези знаци на 80-те, поезията на Георги Рупчев е неразривно свързана с тях, контекстуално неразличима от тях: акциите на група „Градът“, създадена през 1986 г., и нейната легендарна изложба без картини (1988), обозначаваща разлагането на стройно изгражданата свежа, ведра и оптимистична картина на социализма; филмът на режисьора Георги Дюлгеров с Руси Чанев в главната роля (точно Руси Чанев чете стихове на Георги Рупчев в „Перото“) „Мера според мера“ (1981) с изкарването на показ на една друга езикова мяра – автентична, натурална, недрена, подсказваща разпада на официализирания език; митичната постановка на Леон Даниел „В очакване на Годо“ (1988), която, както твърди Камелия Николова, „отменя „езоповската режисура“ в България“; феноменалната хореография на Маргарита Арнаудова по „Болеро“ на Морис Равел – превърнала тялото в инструмент на ритъма и свободата (своеобразна прелюдия към митинговите пърформанси от 90-те); четирите албума на „Щурците“ с най-големите им хитове – „ХХ век“ (1980), „Вкусът на времето“ (1982), „Конникът“ (1985) и „Мускетарски марш“ (1987), взел името си от едноименната песен, написана по текст на Георги Рупчев:

Къде си тръгнал, дърти ДАртаняне,
с дръгливата си кранта де отиваш?
А мускетарят, казваш, че призван е
в несгодите да бъде смел и жилав.

Препускай тогава
за чест и за слава

Къде отиваш, коннико неканен,
защо под твоя плащ плющи тъгата,
и вместо конски хълбок – калник
блещука под седлото на луната?

До тука сме, мои стари мускетари,
в коя посока сте, че аз съм в друга?
До гуша ми дойде от шпаги и китари,
от клетви, окуляри и хоругви.

Вървяхме силни, стигнахме самотни,
а пъстрите ни дрехи са раздрани.
А баш такива днес са адски модни,
но скриват ли зарасналите рани?

Е, всичко хубаво, мой Д’Артаняне,
да се сбогуваме – какво остава?
Красиво беше, пусто да остане,
препускането ни за чест и слава…
Препускай тогава –
какво ти остава?

Темата е екзистенциална, сякаш лична, в същото време обаче се усеща пробив в общественото поле, в менталните нагласи, в социално-психичните конструкции: „Вървяхме силни, стигнахме самотни, / а пъстрите ни дрехи са раздрани. / А баш такива днес са адски модни, / но скриват ли зарасналите рани?“. 80-те са години на криза, друмищата са затворени, изходите – минирани. Дъртите дартаняни са стигнали края на пътя и не им остава друго, освен да се преродят. Или да издъхнат в димна досада, сива скука и безветрено безверие – непотребни никому, дори на себе си…

Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам

(„Смъртта на Тибалт“)

Да ви напомнят тези стихове нещата тук, днес, сега? А?

Георги Рупчев не е мъртъв, Георги Рупчев е по-жив от всякога…

P.S. Силвия Чолева създаде петиция за наименуване на улица на Георги Рупчев в неговия квартал „Гео Милев“. Който желае, може да я подпише: Памет за поета Георги Рупчев.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПреживявания, спомени, метафори
Следваща статияРоман, който ни извисява