„Адвент“, Гюнар Гюнарсон, превод от исландски Светла Стоянова, издателство ICU, 2025 г.
Тази книга е написана, за да изпълни „с мир и удовлетворение мислите на хората с добри сърца“.
Всъщност този израз е използван, когато авторът тръгва на адвентния си поход да търси изгубените овце в студената северна страна, да ги намери и да ги приюти живи и здрави преди светлите коледни празници. Тръгва с хладнокръвния овен Ейтитъл и кучето Лъв, което „беше истински папа“. Папското име на вярното куче добива още повече актуалност сега, след избирането на последния папа Лъв ХІV. Името на исландския пастир е също папско – Бенедикт. Той не се плашел нито от смъртта, нито от живота. „Троицата бяха неразделни от години“. Това начало въвежда читателя в поетичната северна библейска сага. Протестантството е въведено в Исландия през ХVІ век и повечето исландци са лутерани, но героите на книгата са католици.
Тази книга описва „ослепителната белота с контрастните очертания, сред чудатите самотни фигури от втвърдена лава, които се издигаха в пустошта, подобно на страховити тролове“. Описва още дните на Бенедикт, който „с годините беше осъзнал, че всъщност целият му живот е един адвент“ и така е синтезирал своя светоглед: „Какво представлява човешкият живот на земята, ако не една незавършена служба, посветена на вярата в нещо по-свято, на вълнението и избора да сториш някому добро?“ И запасен с храна за две седмици, в късите зимни северни дни той търси дълговлакнестите овце, които са се заблудили или са изостанали от стадото, били са оставени от стопаните си и са се изпокрили в процепите на скалите. „Щом единият крак следва другия, значи все пак напредват.“ Храната в торбата му замръзва, но неговите зъби са здрави и той напредва.
Тази книга прилича на автобиография, до такава степен авторът се слива със своя герой Бенедикт, обикновен човек и прост ратай, полудобър, полулош, който някога се размечтавал за свобода и богатство на този или на оня свят, но отдавна нямал подобни мисли – и толкова по-добре, „защото само тогава се бе чувствал несвободен“. Когато бил двайсет и седем годишен започнал да прави своите адвентни преходи в търсене на изгубените овце и оттогава го правел всяка година, следователно вече бил на 54 години. „Това бе целта на неговото съществуване, можеше да посрещне всичко – да посрещне и да приеме.“ И след като вече нямал нито мечти, нито копнежи, утеха намирал в мисълта да бъде погребан в земята, която чувствал като свой дом. Все пак имал още една последна мечта – „Дано само от гроба да има гледка към селото“. И ако тази книга е своеобразна автобиография, то за автора селото сме ние, неговите читатели, и така той получава своята утеха.
Тази книга описва живот, съвсем различен от живота, който познаваме. Не само заради труднопроходимата, негостоприемна заледена земя, на която трудно растат дори мъхове и лишеи, и минават векове, докато изстиналата лава се превърне в подобие на почва. Суровата земя е направила и хората сурови, а единствената топлина е в сърцата им и в гостоприемните им домове, в които се намира място и храна за всеки закъснял пътник. Различна е храната на трапезата им, различно е и уханието, различни са имената им, които не само трудно се запомнят, но и трудно се произнасят, но те живеят като сродници както помежду си, така и с животните, които винаги наричат по име, защото тяхната невинност и доверие не са по-маловажни от човешката непоследователност. Помагат си, но не са бъбриви, словоохотливостта смятат за излишество, но не са саможиви, пестят свещите и не споделят грижите си, защото „свои грижи всеки си има достатъчно“. Животът ги е научил, че „рядко има нещо толкова лошо, че човек да не може да се сети за още по-лошо“, но и най-лошото не ги отчайва и те не се предават пред него. Пият кафе и от време на време отпиват по глътка бренивин – тяхната национална напитка от ферментирала зърнена каша, овкусена с кимион. Така стоплят тялото и душата си.
Тази книга е словесно изражение за смисъла на човешкия живот. Той е също толкова суров като заобикалящата природа или тъкмо тя го е направила такъв, защото в такава среда не може да се оцелее, ако пилееш сили да се бориш срещу нея, а само ако станеш част от нея. И когато суровият живот се покори пред суровия свят, не можеш да разсъждаваш иначе: „В известна степен всички същества на този свят са жертвени животни. Но не е ли всеки живот жертвоприношение – ако е живян праведно? Не е ли точно в това разковничето – жизнената сила идва от себеотрицанието? И всеки живот, който не е жертвоприношение, е неправеден и свършва с разруха?“ Дори да го разбираме, на нас ни е трудно да го приемем. Но когато Бенедикт със своите спътници се скрие в скривалището, което е изкопал, за да се приюти от снежната виелица, той не може „да си представи, че на този свят има някой, който живее по-охолно от него“. Защото изпълнява „дълга си към обществото, към народа и към вселената“. Ако планираната за две седмици храна не му стигне, „това си имаше и своите предимства – нямаше опасност да преяде“.
В първите страници се описва като че ли една северна идилия, но между редовете се усеща лошо предвещание. Когато стигат до ледника, първата овца, която намират, е мъртва – лошо предвестие. Но на следващия ден намира пет овце и с Лъв и Ейтитъл ги повеждат. Ала се появява страховита виелица. Храната е свършила, а и силите са на свършване. Но ролята на човека е „да намери изход в безизходицата, да не се предава, да рита срещу ръжена на смъртта, докато не го промуши право в сърцето“.
После времето ту се подобрява, ту се влошава. В края на краищата Бенедикт успява с последни сили да се добере до селото и да се завърне сред хората. След време животът му се превръща в легенда. Трудно ни е да разгадаем дали всичко, което разказва Гюнар Гюнарсон, е истина, или е примесено с легендата. Но знаем, че във всяка легенда има истина.
Ние не знаем много за малката Ледена страна, освен че е страна на вулкани и гейзери, че е родина на Бьорк и там прекарва последните си години Боби Фишер. Спомняме си, че през 1986 г. в Рейкявик се състоя срещата между Рейгън и Горбачов, а през 2010 г. изригна вулканът Ейяфятлайокутл, което причини затваряне на въздушното пространство в почти цяла Европа.
Най-популярно в света е името на нобеловия лауреат за литература през 1955 г. Халдоур Лакснес, въпреки че тогава е имало предложение наградата да бъде споделена от него и Гюнар Гюнарсон. Така Гюнарсон остава малко в сянка, но краткият му роман „Адвент“ е определян като шедьовър. Той живее в Дания и пише на датски език, но в творчеството си никога не напуска Исландия. Любовта си към родината е предал и на сина си, който е нарисувал прекрасните илюстрации в книгата.
Романът е вдъхновен от истинска история, случила се през 1925 г. с Бенедикт Сигурьоунсон, който тръгнал в ледената пустош да дири изгубени овце и след като дълго не се връщал, хората тръгнали да търсят него. Когато Гюнарсон претворява случая в роман, той зазвучава като евангелската история за Добрия пастир, който дири загубената овца, „а като я намери, вдига я на раменете си радостен“ (Лук. 15:5).
