Начало Идеи Гледна точка Една любовна картичка
Гледна точка

Една любовна картичка

3303

В основата на много от историите лежат образи, смътни изображения, които нетърпеливо пропъждаме с ръка, съсредоточени в настоящето, в търсене на съществена истина, която все ни убягва. Затуй вероятно продължаваме да се вторачваме в образите от миналото, макар и с натрапчивото усещане, че е почти безполезно и истината няма как да е там, сякаш подмятаме из ръце една и съща избеляла пощенска картичка, измъкната от прашното чекмедже в скрина, сянка от танца на полусенките, с криволици на гърба вместо текст: буквите надзъртат, размазват се и се деформират, проговарят, преди отново да се заличат.

Кой пише? И на кого? Какво ни казва някоя пощенска картичка, щом не е адресирана до самите нас? И кому е потребна тогава? В прекрасната си книга „Пощенската картичка“ (1980 г.) моят някогашен преподавател Жак Дерида настоява, че едно подобно послание има своя конкретен смисъл: на практика то е любовно писмо, ретро съобщение, пратено ни от историята. Незнайно защо сме го получили, може и адресът да не е този, но щом като старата пощенска картичка е попаднала в ръцете ни, тя се превръща в „отворено писмо“, което всъщност се „само-адресира“. Адресатът се променя, променяме се и ние: щом картичката те е намерила, трябвало е да стигне до теб. „Ти“ си „ти“, а в същото време и не си „ти“; „кореспонденцията“ във времето изцяло е разменила адресатите.

Хрумва ми, че епистоларната литература е особено, дистанционно писане: една ръка пише, за да четат определени очи, но ето че картичката оцелява във времето – не само като изображение, печат или (пощенски) код, а като една от черновите в беловата на историята, където нечии, а след това и още нечии други очи сякаш ще „изчегъртват“ прочетеното, за да привнесат вътре своето разбиране или неразбиране… Така близкото и далечното се сближават, анонимното легитимно се огласява, а миналото проговаря чрез нас.

Така и аз онзи ден свърнах към клуба на букинистите на ул. „Хан Крум“, без да търся нищо особено. Честно казано, не ми се влизаше много в дългото затворено помещение, но тръпката си е тръпка… На входа се разминах с един антиквар, който ми каза, че сбирката е почти приключила, но ако искам, мога да хвърля едно око на няколко картички. Спряхме се отвън на тротоара, подаде ми цяло снопче, обвито в ластик. Чудесни сецесионови картички, добре запазени, истинска наслада за окото. Някои от тях не бяха пътували, на гърба на една от тях бегло забелязах, че има писмо, калиграфски изписано с черно мастило. Взех ги и оставих четенето на „кореспонденцията“ за по-късно.

И едва връщайки се вкъщи, разбрах, че съм попаднал на послание, което „по-късно“ ме е намерило. Като „нов адресат“. Без да е ясно от кого е писана въпросната картичка, нито до кого е изпратена (и изпратена ли е въобще?), тя стигна „до мен“ тъкмо в дните преди поредния 14 февруари, когато безброй „св. валентиновски писма“ прелитат из нашия свят (понякога, уви, непощадени от кича). Това се случи в едно все още „снежно време“, когато получих „символно послание“, носещо обаче баграта на друга епоха. Истински ретро образец – по стил и по дух – на времето си, когато Коледа е била след Нова година. Не виждаме лицето на подателя, но чуваме думите му, оцелели в забравата; не знаем историята (как започва тя или каква е развръзката), но долавяме любовния копнеж, преизпълнил тези редове.

Случайността ни дава право да възпроизведем това оцеляло до наши дни съобщение. Все пак сме ненадейни наследници през бездна от време, в която толкова много неща са пропаднали. Идеална възможност, за да опиша анонимна „софийска история“ без позоваване на „местата“, само на „езика на времето“.

Ала да не удължавам излишно „съспенса“. Ето го и самото писмо, писано, пратено (или неизпратено) в София преди век и нещо:

Зад прозорците почнаха да падат снежинки.
Бял здрач, усамотение и Вашият лик в тишината. Идвате безшумно и аз не смея да помръдна в това светло мълчание – тъй ми е скъпа близостта на ангела – не смея дори името му да назова. Едно коледно настроение – един сън, навеян от танца на снежинките.
И си мисля за крупната звезда на коледната нощ, за тъмния лазурен купол над Иерусалим – и съм стигнал при райските преддверия. Ангели, много ангели с арфи, ето небесен хор и нощен сребърен звън, и небесния, и небесния Ви лик, при който очите неволно се навеждат към земята. Някой пошепна Violette – или прозвуча златна струна, или сребърна флейта пленително зашепна? Слагам пред Вас злато, ливан и смирна, но пръстите ми треперят и не смея да ви погледна. Някой пошепна Violette – видях небесна усмивка, разля се теменужено благоухание, далечна звезда разсипа брилянтен прах по синята дреха… Не, ако си представя серафим по софийските улици – виждам Вас, и ако Ви видя, мисля за небесни серафими над снежната Витоша, които в коледните нощи отлитат към града. Violette е по-нежна от Вас и вие сте по-нежна от името си…. Бяла невеста на Небесния жених… Виждам колко са кощунствени словата ми, виждам как падат като заблудени птички под чертозите на самотата Ви…
Но тая вечер аз стоях до прозореца – западаха снежинки и се сетих за Вас…
Тихо като вечерен акорд прозвучава теменужното Ви име – и тая музика не заглъхва в най-тихите – в най-чистите ми часове. Затова Ви написах това писмо.

Т – ὦ

Няма печат, подписът е шифровано съкращение. Пощенската картичка е идеална, великолепно запазена, изобщо не е пожълтяла, сякаш е писана вчера. Очевидно е пазена грижливо от нечие трепетно сърце (и неговите наследници), преди неизвестно как да изплува на бял свят. Откъде да тръгнем тогава в разплитането на тази анонимна любовна история, писана в полите на снежна Витоша?

От почерка на влюбения (Т – ὦ) или от теменуженото сияние на Violette? Няма как, освен ако някой потомък не ги разпознае и назове. Другата възможна писта е да съвместим „съдържанието“ с „изображението“, съчетавайки „лицето“ и „опакото“ на картичката. Може пък така да успеем да я датираме? Или да доловим подтекста на самата картичка, тази „едновременно лека и тежка книга“ (Жак Дерида)?

Интересно е как споделеното по-горе писмо кореспондира с изображението на белобрад старец, приютил в бащинската си прегръдка младо момиче? С доста вглеждане под мастиления текст на писмото успявам да установя, че става дума за Шекспировите герои от „Венецианският търговец“ – Шейлок и Джесика. Ала каква тогава е връзката? Подсказване за трудно възможна любов? Нали Джесика напуска богатия си баща, венецианския търговец Шейлок, забягвайки с Лоренцо, който на всичко отгоре е християнин? В тази перспектива ли да четем посланието върху пощенската картичка?

Дали ключът е социален (богати и бедни)? Или конфесионален (евреи и християни: Иерусалим, но и даровете на влъхвите – злато, ливан и смирна)? Ако е така, на чии везни натежава „неравенството“? Или символиката е друга – разликата във възрастта? Пламнал от любов по-възрастен мъж, който свел очи, чезне по своята „Джесика“ под заснежената Витоша? По тази Бяла невеста на Небесния жених (което, буквално погледнато, може да означава и замонашване?)…

Няма как да разберем, в което се крие и част от неуловимата красота на всеки спомен, споходил ни от миналото. Накрая, след дълго ровене из интернет, възстанових поне историята на картината, „удържаща“ любовната картичка.

Нейният автор – Маурисий Готлиб (1856–1879) – е изключително талантлив полско-еврейски художник от епохата на романтизма. Картината „Шейлок и Джесика“ (1876 г.) се смята за неговия шедьовър. Носи му златен медал на Художествения салон в Мюнхен, а после и отличие на „Захента“ във Варшава (днес тя е изложена в Еврейския музей в Краков). Тази творба на Готлиб е многократно репродуцирана още приживе на художника, а от един колекционерски сайт установих, че въпросната картичка е отпечатана в голям тираж около 1904 г. в Мюнхен. Което ни дава „времевата рамка“ на писмото.

Но и самата история на Маурисий Готлиб, доста нашумяла навремето, може би е важна писта в „разчитането“ на картичката? Моделът на Джесика от картината била неговата възлюблена Лаура Розенфелд, на която той предлага ръката и сърцето си. Но Лаура хладно отклонява предложението му, омъжвайки се за берлински банкер. Тогава, напълно сломен, художникът се излага на стихията на времето – броди без палто по улиците на Краков, белите му дробове са поразени и той умира на 23 години от тежко възпаление в гърдите и гърлото.

Дали пистата „Джесика“ или пистата „Готлиб“ е ориентирът в тази история? Не бих се одързостил да се ангажирам със свое становище. Всяка „кореспонденция“ с миналото казва или твърде много или твърде малко. Финалът остава отворен.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора