Начало Идеи Гледна точка Жеманфишистът от хотел „Кооп“
Гледна точка

Жеманфишистът от хотел „Кооп“

3319
Снимка авторът

Софийски истории (69)

Един млад мъж броди в ленива нерешителност из софийските улици. И все не знае накъде да се отправи. Няма пет часа – за тенис е още рано, твърде топло е в душния ден. Да влезе пак в кафенето? И докато се двоуми, свърва назад и се отправя на разходка, оставяйки зад себе си Борисовата градина.

Става дума не за мое конкретно наблюдение, а за буквален цитат от началото на нашумелия някога, а днес напълно забравен роман – „Русалка“ (1914) на Андрей Протич (1875–1959) – бащата на музейното дело в България. Завършил философия и история на изкуството в Лайпцигския университет през 1901 г., Протич вероятно е първият български професионален изкуствовед, а и археолог, дълги години е директор на Народния музей (1920–1928), член-кореспондент на Румънската академия и действителен член на БАН (1946). И в същото време тази „академичност“ се съвместява у него с пословичното му „декадентство“, с което именно фигурата му се запечатва в родния културен пейзаж.

Той е „денди“ в смисъла на Уайлд. Краевековен песимимист (по определението на Михаил Неделчев), увлечен от мимолетни страсти и от летливостта на миговете, самотник и „еготист“, повлиян от виенски и парижки повеи. Всичко това го обвързва с кръга около в. „Българан“ – родна реплика на мюнхенския „Симплицисимус“, където чудесно се вписва сред Христо Силянов и Александър Кипров, Александър Божинов и Петър Нейков, ранния Елин Пелин и Димитър Бояджиев. Което проличава дори в съвсем откровената му автобиография, в която се себеразголва на страниците на алманаха „Българан“ през 1905 г., тогава едва 30-годишен:

Живея от ден за ден – само с настоящето; за бъдещето нямам и не искам да имам никакво представление; не съм в състояние да ровя в миналото си, още по-малко в някакви спомени. Единственото ми утешение – тютюн и хубава жена. Само на тях, които са направили от мен това, което съм, дължа, че още се радвам на света и се опиянявам от живота… Любовните връзки ми дават мощ да понасям жизнени несгоди, цигарата – любовни. Когато се осъществи единственият ми идеал – собствена ергенска къща, в градината ѝ ще построя поклонище, в него статуя на Венера, пред която жертвеник с денонощно горящ тютюн – тютюн и жена!

Целият жизнен свят на Протич е разкрит тук сякаш в няколко изречения: зрим и чувствен, сетивно-епидермален, „донжуанизъм“ във всекидневието, разбито до кратки фрагменти; „пепел от цигарите“ (както ще напише по-късно Елин Пелин), отказ от метафизически задълбочавания, тъй характерен за онази „бел епок“, преди да се разрази „голямата война“. Време на „проиграна“ и дори „преиграна“ античност (неслучайно Протич е изкуствовед и археолог). И в същото време някаква дълбока болезненост, непонятни и мъчителни копнежи; при него конкретно – желание не просто да бъдеш модерен, а да задаваш модата, да си естетско въплъщение на прелъстителя (откъдето и бляновете му по Лора Каравелова и битката му с Яворов).

Такъв ни се явява Андрей Протич и в описанията на съвременниците си: „С широкопола шапка, метната назад, висока корава яка, изострено лице и бонвивански засукани мустаци, малка остра брадичка, присмехулно взиращи се очи, той разпалено говори нещо или кръстосал крак въз крак, безгрижно се смее“ (Владимир Полянов, „Срещи по дългия път“, 1988 г.). В същото време, не пропуска да отбележи в своите спомени Симеон Радев, инак доста скептичен към романите му, Протич си остава най-значимия ни художествен критик.

Откъде накъде ви занимавам обаче с Протич? Живеещ на най-бързи обороти, както героят му Живков от цитирания роман „Русалка“, той е незаобиколима фигура от столичния пейзаж в началото на ХХ в. и сянката му сякаш още се рее из софийските улици. Протич може да бъде видян всеки ден и то буквално навсякъде: забързан по „Раковска“, сетне поел по „Царя“ между Университета и Борисовата градина; веднъж хлътва в Градското казино, друг път в кафене „България“ или в „Панах“ на бул. „Дондуков“. А понякога, както споменатия негов герой, оставя зад себе си града, Борисовата градина, и внезапно тръгва към ханчето на 4-ти километър: Той изкачи първата стръмнина на пътя и се отби надясно в полето, люшкано вълнообразно от узряващите жита. Спря се и се обърна назад. Погледът му се качваше из различни пунктове на града, на пипиниерата и пътя към Драгалевци… Без да усети най-незначителна умора, бе стигнал Искъра при Горубляне. Той се спря на моста и отпусна поглед върху бистрите води. В тях едва-едва се отражаваше безоблачното синьо небе. Само лунният блясък играеше по малките вълни, скокливи по речните камънаци. Той се втурна назад с бързи крачки.

Затова реших да се впусна по стъпките на Андрей Протич и то из неговата София, „оглушена от шума и глъчта на минувачите“. Подтикът ми дойде след дълги разговори с проф. Алберт Бенбасат, проникновен негов изследовател, който приятелски ми подари и книгата си „Еротичният и жизнетворчески роман на Андрей Протич“ (Фондация „Яворов“, 1997), която никъде не може да се намери. И ме насърчи на всяка цена да отида там, където най-сигурно броди сянката на Протич – в прочутия хотел „Кооп“…

Знаете ли къде е това? Точно така, на улица „Раковски“, но не в долната част след бул. „Дондуков“, където се издига нов и модерен хотел, носещ сега това име. Става дума за ъгловата сграда в стил „Баухаус“ на самото кръстовище на улиците „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, до площад „Славейков“. Зданието е паметник на културата, но днес преживява не най-добрите си времена. Макар и поочистена от пушеците на града, днес подножие на сградата е нещо като ориенталски базар, приютил в пазвите си два дюнера, азиатска кухня, верига сандвичи и поне две магазинчета за подаръци, а от подземието ѝ изникват посетителите на супермаркета „Била“.

Така е днес. А някога, през 1934 г., тази сграда е вик на модата, рожба на архитектите Г. Овчаров и Г. Попов, тъй като въплъщава важни постулати от архитектурата на модернизма: хоризонтална част откъм „Раковски“ с ветрилообразна колонада и тераси; вертикални прозорци откъм площад „Славейков“. При построяването ѝ там са се нанесли Съюзът на популярните банки и хотел „Кооп“, в чиято реклама четем: „Една от най-модерните големи сгради в София с хотел, ресторант и салони”. В моето детство там беше ресторант „Севастопол“, както и един от двата нощни гастронома в София. Другият, доколкото си спомням, беше зад Съдебната палата.

А каква е връзката на Андрей Протич с хотел „Кооп“? Съвсем пряка. Тъй като никога не се сдобива с мечтаното „ергенско жилище“ (със статуя на Венера с димяща цигара), през 30-те години той заживява в стая 33 на първия етаж на хотела. Последното става известно от огромния му дневник, воден цял живот, няколко хиляди страници, писани на български, френски и немски. Публикувана е само малка част от този дневник (вж. сп. „Език и литература“, 1995 г., книжка 5–6).

Настаняването в хотел „Кооп“ е в повратен момент от неговия живот – след развода му със Стела Янева, една от първите ни театрални критички в престижното сп. „Златорог“. Както стана ясно, дълги години Протич е „донжуан“ и ерген, преследващ „необикновени жени“. Така се оказва безнадеждно влюбен в Лора Каравелова, която пък чезне по Яворов, както проличава от снимката в Драгалевския манастир. Впоследствие Лора се омъжва за д-р Дренков (по настояване на майка си), за да го изостави заради Петър Нейков, но бива още по-съдбовно привлечена от Яворов, любов, в чийто хоризонт изниква смъртта. През цялото това време Протич страда, измъчва се, скрупульозно описва всичко това в дневниците си, за да превърне „текста на своя живот“ в романни творби: в „Русалка“ от 1914 г., където Лора сякаш наднича от лицата на основните героини, както и в една необичайна книга от 1907 г. – „Ева. Скици и впечатления“, където отново и отново изниква лицето на Лора. За това е писано много, но аз мога да го потвърдя от първо лице, тъй като преди време се сдобих с екземпляр от „Ева“, надписан от самия Протич на някой си генерал Панов. Вътре в книгата, пак той с ръката си, е написал под фрагмента „Впечатления“ с мастило – „На Лора“ (1905–1906 г.): „Има черни очи с дълбочина, която се увеличава повече, колкото по се вглежда човек в нея, и която разтърсва душата, въпреки желанието ти, принуждава те да издадеш тайната, да прошепнеш несъзнателно: как Ви обичам, как ви обичам“. А по-надолу авторът изказва съжаление, че не е вярващ, нито усеща религиозно чувство в себе си: „Как съжалявам, че не вярвам в Бога, че не съм в състояние да падна на колене пред Него и да го моля да повърне страстно, да повърне в паметта ми нейния образ; да я проводи да я видя поне в сънищата си“.

Напомням, че това е писано през 1906 г. А на 25 ноември 1913 г. идва фаталната развръзка в живота на Лора и Яворов. Протич години наред мислено се връща към Лора. Пише дори неща, за които по-късно съжалява и някои от които определено не му правят чест. Още повече че двамата с Яворов са си простили през септември 1912 г. – след венчавката на поета с Лора и преди той да замине като войвода на чета 15 в Македоно-Одринското опълчение. Откъде знам това? От екземпляр на пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, намиращ се в личната ми библиотека, върху който със зелено мастило и едър почерк големият поет е написал: „На Протича, септември 1912 г. Яворов“. Знак за зачеркване на минали съперничества, преди той да се отправи към неизвестността на сраженията.

Протич дълги години живее със сянката на Лора. И си остава ерген. За обща почуда през 1926 г. сключва брак със споменатата Стела Янева (Стоянка Пулева), заможна дъщеря на търговеца на тютюни Атанас Пулев. Мнозина отдават тази връзка на милионите на бащата. Струва ми се, че обяснението е по-различно. Стела (Стоянка) има сериозен белодробен проблем от млади години. Фамилията я лекува в Швейцария, където тя следва романска филология. Там се запознава с даровития писател Никола Янев, секретар на българското консулство, който през 1921 г. си отива от този свят. Тя е разтърсена дълбоко, заминава за Полша, където баща ѝ прехвърля търговията си. И през 1926 г. сключва брак с Протич, тогава директор на Народния музей, също обречен на една сянка от миналото.

Бракът им трае кратко и няма бъдеще. Още по-странното е, че волната птица Протич за кратко живее в дома на съпругата си („бул. „Дондуков“ 52). Конфликтът е неизбежен и се разделят с гръмовен скандал. Стела Янева го обвинява, че бил готов да тръгне след всяка срещната жена – даже след работничките в печатницата или след съпругите на приятелите си (свидетелство в дневника на Протич). Той, мечтаещ за ухание на „друг тютюн“, се задушава в атмосферата на дома на тютюнотърговеца и решава да се установи на хотел. Дали новопостроеният хотел „Кооп“ (високи стаи, всяка от които снабдена с топла и студена вода, а и с телефон) не е идеалното убежище за него?

Това се мъча да разбера, обикаляйки ден след ден около въпросната сграда. Оказва се, че откъм „Раковски“ вече няма достъп до нея. От „Граф Игнатев“ има само плътно затворена врата, със звънци и номера на днешните офиси, откъдето никой не влиза и излиза. Много пъти минавам оттам, оглеждам, но без особен успех. От съседния безистен, приютил антикварни книжарници и два бара, виждам, че прилежащата част тъне в разруха. Докато накрая не решавам, че е време за действие. И категорично натискам бутона СОАП (Столична общинска агенция за приватизация). Следва изщракване и влизам в заветния дом на „Баухауса“. От стълбището лъха стогодишен хлад, подплатен с черен мрамор. Двайсетина каменни стъпала, характерни конструктивистки железни елементи, видими и на решетките на радиаторите. Има какво да видят любителите на архитектурата. Изкачвам първия етаж, където се помещава въпросната Агенция. Охраната в будката ме наблюдава изпитателно – имам ли уговорена среща. Нямам, а би ми се искало. Внезапно от първата врата излиза мило момиче, натоварено с куп папки, които всеки момент могат да се стоварят на земята. Сякаш духът на Протич ме кара да се втурна към нея и да ѝ предложа помощта си. Така се озовавам в заветния коридор на изцяло съвременен офис – всичко е префасонирано из основи, но стаите наистина са просторни. И тъй като няма как да кажа, че търся Андрей Протич, се оказвам отново на стълбището, задълбочавайки се в предварително пресниманите от мен страници на дневника му.

Четивото е обемно и леко натежава с непрестанно повтарящите се физически описания на разни жени. Ето началото:

24.Х.1933 г.

Миналата седмица напуснах жена си. Наех в хотел „Кооп“ стая за един месец (удобствата са по-големи, отколкото вкъщи): започнах третата част на моя живот. I част – любовни терзания, II част – семеен ад, III част – със сигурност материална мизерия. Но аз съм в чудно настроение, духът и тялото ми са окрилени – и всичко туй заради Ц.

Въпросната Ц. (Цвета, Цветанка?) учи в Оксфорд, но в момента се е завърнала в София. Дъщеря е на тогавашния министър на финансите в кабинета Мушанов (Стефан Стефанов, богат сливенски индустриалец, доста пострадал след 1944 г.). По онова време Протич работи над двата тома на „50 години българско изкуство“, прекарва дни наред в Държавната печатница, бдейки да не се разместят цинкографските клишета. За целта непрекъснато заснема и презаснема известни картини, събира портрети, дело на известни български художници. И така през художника Атанас Тасев се запознава с Ц., която отприщва фантазиите му. Дава идея как да коригират детайл от портрета ѝ, което според него го прави наистина сполучлив. Представя си как тя ще го посети в хотел „Кооп“, как ще бъде негова. И в същото време си мисли и за някаква друга Е. Записва сънищата си от пътуване по море, всякакви сластни омаи. Ала хотел „Кооп“ се оказва само поле на блянове и копнежи.  

На 27 ноември 1933 г. отбелязва: „Дълго време не съм писал нищо. Е. почти изчезна в забравата. Дори не гледам портрета ѝ, който е твърде повърхностен и празен на духовно съдържание. Но Ц… Само с нея са свързани моите мечтания, само нея виждам нощем пред мен и до мен. Мисля, че един път я видях в бански костюм. С бившата ми жена миналото лято ходихме на „Дианабад“. Към 11 ч. започнаха да идват. Покрай мен мина една почти малко ниска (девойка) с много хубаво лице и много хубаво тяло, макар че ми се стори малко пълничка. „Но хубава“ – това ми направи впечатление като нещо необикновено… Мина покрай нас с дълъг поглед, отправен към моите очи. Жена ми, която сигурно бе забелязала това, поиска да си тръгваме. Трябваше да се съглася“.

За да се сближи с Ц., прави репродукции от портрета ѝ, подарява ѝ книга – тя не му благодари дори по телефона.

И така поривите на любовта отново сублимират в дневника в притегателността на смъртта:

Странно, колко често се виждам мъртъв. Често виждам погребението си. Откъде ли идват тези мисли и представи за смъртта? Заради самотата. Ако не се храня със сестра си, зет си и племенниците си, и ако не ходя всеки ден по няколко пъти в Държавната печатница, и то за дълго време, бих бил винаги сам… Най-добре се чувствам в хотелската си стая. Живея там с надеждите си, че Ц. ще ми се обади по телефона. Илюзии!

Не знам защо, но изведнъж ми се стори, че от стълбището наистина повява хлад. По онова време Андрей Протич не е толкова млад, изглежда младолик, но всъщност е на 59 години. Впервам поглед в прозореца към двора и отведнъж разрухата в този „дом на Баухауса“ ме блъсва в лицето. Остъргани почти до тухла стени, над които се виждат прозорци в решетки, откъдето се веят найлони. А някъде там вероятно е била и „стаята на бляновете“ на Протич. В телефонния указател от 30-те години под адреса му в хотел „Кооп“ („Раковски“ 126) е посочен дори телефон – 2-48-84. Неволно се питам би ли вдигнал някой слушалката, ако го набера от смартфона си. Но се отказвам от подобен експеримент. Вместо това разлиствам моя екземпляр от „Ева“ със саморъчните му поправки и си давам сметка, че в основата на всичко е копнежът му по „вечна младост“, прераснал у него в теорията за т.нар. „жеманфишизъм“. В основата на термина лесно се разпознава френския израз je m’en fiche (не ми пука), но съдържанието е далеч по-нюансирано и развито в дълбочина.

Жеманфишизмът – гласи фрагмент от книгата „Ева“ е разковниче от „дългове, лекомислие и любов“. Жеманфишистът произхожда от среда на заможни фамилии, живял е в охолство като дете и добре като студент в странство. Но се връща в отечеството си и тук се оказва, че заплатата му не само не стига за удоволствия, но даже за облекло. Тогава той и хора като него отправят своето предизвикателство към обществото:

Те не липсват от кафенета и бирарии, от гуляи и скандали, от концерти, театър и балове. Навсякъде те се чувстват като вкъщи, не признават никого, който да стои по-високо от тях, третират всяка жена като предопределена за себе си, не знаят нищо, което да е по-възвишено и по-недокосваемо, отколкото тяхната индивидуалност, техния духовен егоизъм.

Ала един ден всичко това свършва и те се изправят пред самотата. И дневникът на Андрей Протич е доказателство за това. В късните си години Протич е изложен на лишения, дори на мизерия. Званието академик, дадено му през 1946 г., не му решава проблемите, той трудно би се вписал в хоризонтите на „народната власт“. Така си угасва в забвение през 1959 г., в някаква стая от отсрещната страна на „Раковски“, която така и не успях да идентифицирам. А огромната му библиотека още се разпродава от антикварите.

През 70-те години Блага Димитрова и Йордан Василев успяват да открият бившата му съпруга Стела Янева, за да я разпитат за „младостта на Багряна“. Намират я в преграден с шперплат хол в някогашното ѝ просторно жилище на бул. „Дондуков“. Тя описва накратко духа на онези дни, но не промълвява нито дума за Протич.

Над „жеманфишиста от хотел „Кооп“ сякаш тегне прокобата на забравата. Бляновете не му носят спасение, както сам той признава в края на „Ева“: „И аз, който вярвах, че ако заплача, макар и на сън, ще се утеша, бях сега с едно утешение по-беден“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора