7302
1180

За естетиката
на протестите

KYanakiev

Забелязвате ли една съществена (манталитетна) разлика в духа на софийските протести срещу правителството на Орешарски и т. нар. контрапротести (понятие, както вече отбелязвах, достатъчно абсурдно: протести срещу протестите, протести в подкрепа на онези, които имат властта)? Участниците в последните са удивително лишени от креативност и преди всичко, преди всичко – имат ужасяващ дефицит в чувството за хумор. Това личи толкова повече, защото поначало т. нар. контрапротести винаги следват онова, което протестиращите правят на своите шествия-хепънинги. Те никога не „измислят” някакви свои форми. Докато идеите, микроспектаклите, декорацията, дори „облачението” на протестиращите срещу правителството са искрящи, парадоксалистични, дръзки и – най-вече – остроумни и красиви, техните имитации у „контрапротестиращите” са насилени, изкуствени и, ако са смешни, това е не защото това е целено, а защото буди смях, гледано от страни, защото е, нека ми бъде позволен този израз – жертва на смеха на гледащите го. Може би най-гротескният контраст „контрапротестът” ни поднесе в онзи ден, последвал 14 юли (денят на падането на Бастилията, националния празник на съвременна Франция), когато едрогърда, едрогабаритна и с вулгарно излъчване жена във зряла възраст заголи гръд пред очите на беловласите привърженици на „плана Орешарски”, с което се опита да контра-репликира еуфорично-празничната и същевременно искрящо, радостно-иронична „възстановка” на известната картина на Дьолакроа „Свободата води народа”, която група протестиращи неслучайно разиграха именно на тази дата и с очевидно културно „намигване” към изявлението на френския посланик малко преди това. Защо „контрапротестиращата” фурия трябваше да изпълни въпросния стриптийз, какъв „виц” можеше да има в него, никому не стана ясно. Ясно стана само (и от контрастът това стана още по-ясно), че „контрапротестът” е до гротеска лишен дори от зачатък на чувство за „пърформънс”, за артистично обживяване на откритото градско пространство, от чувство за хумор. Но същото оттогава бе повторено много и много пъти: протестиращите се появиха с маски на политическите лидери на управляващата тройна коалиция – изработени с остроумно преподчертаване на характерните черти на лицата им, контрапротестиращите инсталираха пред Президентството (пак на фона на намусена „масовка” от бивши партийни секретари) някакъв безвкусен клоун, който трябваше специално да обяснява на „отразяващите го” журналисти, че изображава марсианец (защото президентът Плевнелиев бил казал, че не е чувал за себе си все още само това, че е марсианец). Неловко, почти срамотно, както след разказване на глупав виц, при това по скучен начин. Като „контра” на блестящите, запомнящи се карикатури по плакатите на протестиращите – карикатури на президента и на Бойко Борисов, изпълнени в най-добрите традиция на социалистическата крарикатуристика, изобразяваща свръхдебелия Чърчил и зловещо втренчения в зрителя „Чичо Сам”. Може би и злощастното „изнамиране” на подробно представения от мен по-рано Мишо „Шамара” също представляваше бездарна реплика на богатото артистично присъствие на протестите пред Министерския съвет. Вижте, т. е., при вас може да са Кирил Маричков, Славчо Пеев, Милена, шоу пред вас може да прави дръзко-инвентивният (но и подчертано добродушен, усмихнат) Найо Тицин, ние пък си имаме Мишо Шамара. Кой е той ли – ами един „модерен певец”, както простодушно-неосведомено обясни една възрастна поддръжничка на премиера Орешарски.

Но разлика, съществена разлика има не само в най-видимите, най-спектакуларните изяви на протеста и на контрапротеста. Тя се забелязва включително в най-малките, най-спонтанните детайли. Вижте например колко очарователно (и да, да – красиво, почти „еротично”) се обгръщат с българското знаме девойките, които тръгват от площад „Независимост” към Народното събрание. Върху тях то почти цъфти. И забележете казионния размер, заплашителната „копиеносност” на байраците, размахвани като партизански тояги у повечето от „контрапротестиращите”. Сравнете карнавалното разнообразие на звуковете на различните свирки, пищялки, тромби и вувузели у протестиращите и мрачното, намусено мълчание у „контрапротестиращите” (сигурно за да не пречат на отдиха на обитателите на околните „жилдомове”). Сравнете даже лицата на онези, които биват „интервюирани” от дежурните журналисти вечер (при протестиращите) и сутрин (при контрапротестиращите). Колкото и гневни и радикални отговори да дават понякога първите те най-често са усмихнати, отнасят се дружелюбно към интервюиращите ги, гледат ги в лицата. Обратно: контрапротестиращите все ги тегли да се скарат на репортера, обръщат се и търсят с очи стоящата зад тях „отговорничка”, която бърза да вземе вместо тях думата и да изстреля заръчаното за днес „послание”: най-често свързано с това, че на „ония” им плащал империалистът Сорос (интересен експеримент би било да бъде попитана въпросната „отговорничка” какъв според нея е този митичен Сорос, с какво се занимава, в коя държава живее).

Каква е дълбинната причина на тези различия в атмосферата, в таланта, ако щете в жизнения „цвят” на двете публични изяви в София (абстрахирам се тук от абсолютната несъизмеримост в количеството на участниците в тях, която единствено отделяното им медийно внимание някак си „равнопоставя”)? Разбира се, най-базисната е в това, че участниците в софийските протести са граждани (не влагам в това понятие никаква асоциация с мястото на произхода и занятието). А гражданинът по естеството на манталитета си е спектакуларен, остроумен, артистичен. Неслучайно дори революциите на гражданите от последните 30 години са „нежни” революции – революции на морално-естетическия жест, на словесността, на – и това е особено важно – готовността да надделееш чрез саможертва, а не чрез груба сила. В протестите в София, макар да участваха десетки хиляди хора, по улиците не бушува човекът-маса, не дефилира „народът”, а много и много лица. Напротив, на контрапротестите сякаш са се събрали потомците на онези, които преди 70 години (след 9 ІХ 1944 г.) крещяха за очакващите присъдите си т. нар. Народен съд писатели, офицери, университетски преподаватели и др. – „фашисти”, „убийци” и „смърт”. Това са хора необичайно избухливи, когато са в по-голяма група, поотделно органически ненавиждащи – някога „суингите” и „зозите”, завчера – „онези с дългите коси и късите поли”, днес – тези „дето им плащат от Запад” и все защото са остроумни и имат разноцветни лица, изобщо разнообразни са, защото са граждани.

Другата причина за абсолютната некреативност, имитативност и бездарие на т. нар. контрапротест обаче е, че той е абсолютно неспонтанен. Тези хора са призовани пред НДК и Президентството единствено, за да могат да регистрират медийно събитие, за да „ги дадат по телевизията” и по този начин да покажат на провинцията, че в София има и такива и такива.

Накрая, най-вероятно някъде в дъното на душите на тези хора действа (подсъзнателно действа) усещането за политическия абсурд на правеното от тях. Защото е безспорен политически абсурд да демонстрираш в полза на онзи, който в момента разполага с властта. Та нали щом той разполага с нея, той не би трябвало да се нуждае от публична демонстрация на подкрепа, да се нуждае от такъв ресурс. Още повече, ако подобна демонстрация се нарича „контра-протест”, т. е. – помислете колко безумно е това – протест срещу нечий протест, протест срещу протеста на опозицията. И ако някъде дълбоко в себе си усещаш този абсурд, какво ти остава освен да го умножаваш ден след ден.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПаметта изисква учени, не полицаи
Следваща статияБосх-и-Бош

7302 КОМЕНТАРИ

  1. Ама каква естетика, та нали вбитата в железобетонно бункерните глави на баятите другари представа за образа на комуниста-борец изобразява намръщен босоног окован с дебели вериги як другар с разгърдена риза, с потури, вперил строг , предвещаващ мъст и разплата, поглед към врага. Понеже тази борческа представа деградира някак в течение на времето с презряването на социализма, а и днешните дърти комунисти са с отпуснати фини гуши от охолно шестдесетлетно плюскане, с огладени по посолства и началнически постове меки ръце,с остаряващи осанки на скъпо облечени дипломати, отгледани по западни посолства, а най-вече понеже са и родители на т.нар. „Национално-отговорни капиталисти“,та тъкмо поради несъотвествието с представата им от времената на чугунената им младост, тяхното смръщено и изчистено от лиготии представление е не по-малко интересен пърформанс.Те го играят старателно ( и оттренирано). То няма и как да разиграват друга сценка, освен проверената в пропагандните им методики патетична изобразителна строгост на справедливия представител на някогашната класа-хегемон. Или да разгледаме сценографски някогашно партийно събрание, примерно на кварталния партиен актив в оф-клуба: Нисък дъсчен подиум-сцена, тъмночервен плюш върху проста маса, отзад червено платно на стената с цветен портрет на Георги Димитров, в ъгъла – червено знаме, встрани – черно-бели снимки на другаря Тодор Живков, Христо Ботев и Димитър Благоев. Пред масата – редици обикновени столове от пресован шпертплат, върху намазания с подово масло паркет лежат избелели пътеки. В ъгъла наредени фикуси, малък квадрат ламарина предпазва акуратно пода от поставената нафтова печка, в дъното малка полирана в кафяво библиотечка с пропагандни наръчници и комунистически брошури довършва интериора на оф-„храма“. „Храм“ в кавички, щото постепенно прииждащите другари са до един ортодоксални атеисти, за които религията е опиум на народа. Шегите и цигарите дотук, предупреждението идва с мек поглед от широколикото обветрено лице на секретаря на партийната квартална ядка. Секретарят е невероятно повратлив въжеиграч и лицемер, нагаждач и подлизурко, верен, та верен на партийната идея, дисциплиниран и наведен пред началника от районния комитет на Партията, снизходително и поучително приветлив към другарите от актива, строг към чистачката-пенсионерка и непримиримо навъсен към хулиганите от градинката отсреща, искащи да посвирят с китари разлагаща морала западна музика.Секретарят е бивш военен, та носи зелени панталони и зелени чорапи. Синът му учи в СССР, но засега още е много далеч от кабинета в СиБанк. Събранието започва, секретарят на партийната организация сяда пред другарите си, думата дава председателят на ОФ-организацията. Всички са строги, га че ли защитават на живот и смърт кабинета на Орешарски. Темата е за некои нездрави тенденции за протест в обществените нагласи. Деликатни работи. Секретарят дори размахва ленински ръка, току вперва поглед в комунистическото бъдеще и громи, громи паразитите, вклинени в народната козина. Неговата строгост е самоопияняваща, малко каскетно-оперетна инак, но челично здрава, истински наша, проверена отговорна, предана пред окото на мъдрата Партия-ръководителка шамарена строгост. И така трябва да бъде, никакви си там шикики-микики с разголени вимета, дудуци и веселяшки подвиквания „Оставка“. Седналите в клуба възрастни другари сякаш са взети от наброски на Фунев и Шмиргела – с каскети в ръка, наведени простовато напред, но любознателно зяпнали, попиват огненото слово на оратора. Онзи се разгорещява, повишава глас в защита на Башар,безпощадно напада империализъма, ционизма, САЩ и пак се връща към необходимостта от незабавна намеса на органите на реда, милиционерите сиреч, които да елиминират и обезвредят наглите врагове на социалистическата идея и морал. Бурни ръкопляскания посрещат финала на речта и всички машинално и единодушно вдигат нагоре ръце, то гласуване няма, но за всеки случай… Навън вятърът на промените нещо буксува, Москва не вярва на сълзи, а другарката Дончева върти опортюнистични трикове… Часовникът на Халите бавно отброява часовете преди юбилейните чествания на славната седемдесетгодишнина от деветосептемврийската революция. БСП е все така на власт.