1
2090

За какво и как разказва романът „Една и съща нощ”

„Една и съща нощ”, Христо Карастоянов, ИК „Жанет” 45, 2014 г.

Dancing_figure,_1919_Geo_Milev copy
Гео Милев, Танцуваща фигура, 1919

Споменаването на един роман като събитие в годишната анкета на престижно литературно издание може да бъде и донякъде смущаващо, ако е прекомерно. Прекомерността е прекаляване, а прекаляването е нездравословно. Името на романа „Една и съща нощ” и на неговия автор Христо Карастоянов се споменават в анкетата на „Литературен вестник” тъкмо четири пъти (Федя Филкова, Николай Аретов, Бойко Ламбовски, Васил Георгиев). Т.е. споменаване нито твърде често, нито еднократно. Сред обилните редици от изброявания на прочетеното, така характерни за края на всяка година, четирикратното споменаване на романа ме заинтригува. А някак не бе ми останало време да се срещна с него. Освен това той вече бе спечелил и наградата за нова българска художествена проза от „Хеликон”. Бях разбрала, че е за Гео Милев. И реших да го отгърна… Разбира се, това, че е за Гео Милев, се оказа неточно определение или може би неточното мое разбиране.

hristo-karastoyanov-webПрочетен като роман за Гео Милев, „Една и съща нощ” може да не оправдае определен хоризонт на очаквания. Да, разбира се, авторът много детайлно е проследил последните години от живота на поета. За тази цел Христо Карастоянов…, но нека използвам от стилистичните пластове на романа и да кажа така: „Ей го нà, тоя Карастоянов бая се е поровил!” В реплики на поета нерядко се превръщат фрази от негови статии, в които е инкорпориран съответният разговорен, понякога жаргонен стилистичен маниер. Силно се открояват скритите цитати от статии като „За списание „Ек” и литературните награди”, „Свет во тме светится”, „Полицейска критика (по случай конфискуването на „Пламък”)”. Но както споменах, романът в никакъв случай не трябва да бъде четен като роман за Гео Милев, или пък като роман за Гео Милев и списание „Пламък”, времето от издаването на което се вмества във фабулата на творбата. Защото иначе биха останали неясни, дори някак излишни останалите персонажи, най-вече Георги Шейтанов и Никола Гешев, както и епизодичните като Кирил Кръстев и анархистите, а също и събитията в държавата през този период. Именно защото не е роман за Гео Милев, текстът не свършва с неговата смърт. Кръговата композиция е привидна. Под тази привидност имам предвид, че „Една и съща нощ” започва с предстоящата смърт на Шейтанов, който не знае, че в същата нощ ще умре и Гео Милев, но не свършва с тяхната смърт. В момента, когато читателят очаква романът да свърши, за да се затвори кръгът от първите страници, разбира, че това все още не е финалът. Романът бива „затворен” с друга смърт, която фигуративно ще нарека бъдещето, малко по-описателно – мечтаното бъдеще. „Една и съща нощ” е роман за времето, в което бъдещето умира. Скритите цитати от Гео-Милеви статии звучат актуално, настоящо. Незапознатият с тази страна на творчеството на Гео Милев би могъл да открие в тях времето, в което живее (ефектът за връзка с настоящето се постига и с няколко добре забележими хумористични препратки (като „родната полиция ни пази), а в него, в настоящето ни, също умира мечтаното бъдеще. Всъщност това време-разкриване е и сред най-големите достойнства на романа, заедно с неминуемия успех при изображението на Мила Гео Милева.

Най-силните страници са именно онези, в които са представени нейни жестове, видения, сънища, нейното търсене на поета, нейните мисли-предчувствия за него. Ето няколко примера, които всъщност маркират и втория стилистичен пласт в романа:

„Когато поетът свършил пледоарията си в прашната зала на съда, Мила стиснала лакътя му с отчаянието на последната си надежда и прошепнала:

„Докато говореше, почувства се лъх на ангелски криле”.

„Тя (Мила) вървяла след затворената кола с големия черен кръст е с двата печални като ангели коня отпред и после до края на живота си щяла да си спомня как й се сторило, че върви подир катафалка”.

Ангелското в говоренето за Мила личи добре в представените цитати. Дали не бихме могли да твърдим, че тя е единственият идеализиран персонаж в романа. Безспорно за останалите не можем да предположим това. За Гео Милев Карастоянов не спестява кулинарните му слабости, описани от Кирил Кръстев в „Спомени за културния живот между двете световни войни”, които Карастоянов ползва прилежно в сюжета. Но защо ли кулинарното предпочитание може да бъде наречено слабост? Такъв порок, към доброто хапване, е имал и Алеко Константинов. В такива случаи винаги се сещам за тезата на Инна Пелева за „редактирането на Алековия образ в посока, отдалечаваща го от плътско-трапезното”[1]. Дали българският канон работи с механизмите на обезплътняването, ретуширането и новото култово преобличане за всеки допуснат в пределите му автор? Във всеки случай романът не се старае да спести човешките слабости на българските писатели, които епизодично се появяват в сюжета, за да се изумят или за да проявят пасивност, да не посмеят да помогнат на изчезналия из арестите Гео Милев.

„Една и съща нощ” е написан като дневник. Всъщност такова е и подзаглавието му. Вероятно избирайки за един от главните си герои личност като Гео Милев, чийто ореол на модернист и (литературен) мъченик е безспорен, Карастоянов стратегически е предпочел вариация на епистоларния жанр. Така романът не е точно роман, а е дневник на роман, тоест заявява се пред читателя (чийто образ на поета в съзнанието му е много вероятно да не съвпадне с изобразения), като нещо незавършено още, не съвсем оформено, подлежащо на донагласяне. Така авторът предприема жест на превантивно опазване на Творбата от възможния упрек на Читателя, нещо, което един неотдавна изведен през Зрителя филм за друга канонична историческа фигура не съумя да стори.

Държейки разказвача си далеч от способите на идеализация, Христо Карастоянов прави стъпка на приближаване към вица, определян като епически вид, който позволява създаване на комично впечатление чрез неочакваност и изненада, чрез остроумие и находчивост. Доколкото сюжетът позволява, Карастоянов ползва изненадата, но предвид познатия финал на историческата развръзка, на него по-често му се удава да разчита на остроумието. Остроумието е речев жест на всички герои, дори епизодичните и най-вече анархистите, с които се среща Шейтанов. Вицът присъства като вложен в устата на персонажа, но и като комична ситуация (яденето на мекиците). И друго прави впечатление, че когато говорят чрез комичното, гласовете на героите зазвучават сходно, препокриват се и тогава не е от значение кой точно говори или псува, дали Шейтанов, или Кръстев, или Гео Милев.

Разбира се, другият стилистичен пласт, който беше откроен по-горе, говори с друг глас. Безспорно разсъблечен от комичното. Този глас е гласът на елегията.

И накрая дневниковата организация на романа привнася фигурата на автора като фигура персонаж. Вникването в образа на тази фигура също е важно – какво ни казва тя, как говори, как споделя. За отбелязване е, че тази пишеща фигура документира ключови моменти от съвременността – намерените бюлетини при изборите през 2013 г., протестите през същата година, чуващите се викове и свирки на протестиращите отвън, което пък поставя разказвачът не само в конкретно време, посочено от датировката на дневника, а и място. Изборът на формата дневник всъщност позволява на автора и свободата да включи събития, които при друга романова композиция биха се оказали излишни и биха отпаднали, или ако биха останали, биха създали впечатление за пищност, дори прекомерност при някои от описанията на екстериора, като обстановката в Ямбол или в София, а не е необходимо в никакъв случай да търсим достоверност и историчност, защото, поне така твърди Гео Милев: „Изкуството е „бягане от живота”, бягане от т. нар. „жива действителност” – била тя минала или съвременна”[2].

[Току-що прочетох, че предстои романът да бъде поставен на сцена. Любопитно. Край.]

 



[1] Пелева, Инна. Алеко Константинов. Биография на четенето. Просвета, 2002, с. 28.

[2] Милев, Гео. Против реализма – Слънце, 1919, кн.1