Пламен Дойнов, „Писателите и Народният съд“, част 1: „VI съдебен състав: Обвинителен акт, съдебни протоколи, присъда“, част 2: „Протоколи от разпити, изложения, писма, статии, творби: 1944/1945“, част 3: „Словото като престъпление: 1944/1945“, НБУ, 2026 г.
Има един парадокс на паметта: че най-споделимото е едновременно с това и най-несподелимо. За Народния съд и жертвите след 9 септември 1944 г. е изписано и изречено много. Травмата е огромна, поляризацията в българското общество – също. Болезнената страница обаче далеч не е „затворена“, включително и поради факта, че не е била „прочетена“. В този смисъл проф. Пламен Дойнов и неговият екип от НБУ са извършили грандиозно дело (ни най-малко не преувеличавам): за онези, които поискат да се запознаят с непрочетената историческа страница, е и тази трилогия от 1200 страници, предлагаща пълен литературно-исторически разказ в документи за печално известния Шести състав на Народния съд – „процеса на интелигенцията“, както са го наричали някога. Защото за разлика от другите състави, тук са били съдени известни писатели, журналисти и художници (карикатуристи), което прави този състав на Народния съд не по-малко, а дори още „по-политически“. Защото задава цялостната обща рамка на онова съдебно преследване – става безпощадно ясно какво е представлявало „народното правосъдие“ и кои са били „народните врагове“.
Ала историята никога не е права линия, задължително отвеждаща там, където на нас ни се иска. В което е и тайната на паметта: „Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш“ (Пс. 8:5). В наивността си често повтаряме, че си спомняме, ако не за друго, то поне защото искаме най-лошото да не се повтаря. Прискърбна илюзия. Защото и днешният човек, подобно на някогашния, е също толкова вплетен в ужасяващото колело на историческото насилие, завъртащо се пак и пак. Паметта е като отсянка на сенките. Можем само да се питаме: защо те, а не ние? Защо там, а не тук? И защо тогава, а не сега? Или обратното. И пак така, до безкрайност.
Сянката на тоталитарния страх се е утаила, но продължава да тегне. Затуй възпоминанието е избавление. Най-вече за живите, не толкова за мъртвите, които нощта на времето е поела в обятията си. Ала образите на това конкретно минало все още тегнат над настоящето. Едни продължават да се будят с него в кошмара на детските си спомени, други пък се гаврят, позволявайки си безнаказано и открито отново да заплашват с подобна разправа. С нов Народен съд и с отваряне на лагера в Белене за своите политически противници.
Винаги се надигат и гласове, че съдените от Народния съд не са били светци, че сред тях е имало всякакви хора, включително такива, които е трябвало да понесат отговорност. Случаите наистина са много и най-различни. Ала всички тези хора са били съдени по „извънреден“ и незаконен начин, без да имат правото на реална защита. А за стореното от тях отдавна са се явили на съд, далеч по-страшен от всеки човешки съд.
* * *
Какво показва обаче картината на Шестия състав на Народния съд, където според Пламен Дойнов словото (можем да допълним, и образът) е престъпление? Действието се развива между 12 март и 4 април 1945 г., когато е произнесена присъдата срещу 97 лица. Осъдени са 90 души, ефективните присъди са 79, условните присъди са 11. Едва 7 души са оправдани.
Смъртните присъди са 16. При това (противно на всички правни норми) са осъдени на смърт четирима души, които са вече убити. Сред тях е и Райко Алексиев, легендарният сатирик и художник, издател на в. „Щурец“, пребит до смърт в Дома на слепите, осъден посмъртно от Народния съд, за да бъде конфискувано имуществото му. В същото време по софийските улици се разхождат леви и прогресивни интелектуалци, които без никакъв свян носят на гърба си „конфискуваните“ му връхни дрехи. И това е само детайл от „въздаденото правосъдие“.
На премиерата на „Писателите и Народният съд“ проф. Михаил Неделчев каза, че цялата тази публикувана за първи път документация – пълни протоколи от разпитите, дознания, изложения, последни думи и съпътстващи ги „творби“ („хорови агитки“, пропагандни заклеймявания, както и редове от самите осъдени) – би трябвало да ни позволи да си отговорим на два въпроса: „Кои са тези хора?“ и „Защо са били изправени на съд точно те?“.
В изследването на Пламен Дойнов тези отговори присъстват чрез очертаването на поредица от разделителни линии. Защото не бива да забравяме, че този Народен съд става възможен тъкмо заради ситуацията отвън: България е страна, окупирана от Червената армия; властта, формално принадлежаща на т.нар. Отечествен фронт, е изцяло в ръцете на БКП, следваща директивите на Москва.
Така в „негативното събитие“ бива вплетено цялото българско общество. Целта е взривяването на българската публичност до 9 септември 1944 г. И върху нейните отломки – по думите на Пламен Дойнов – изведнъж се открояват сенките на дотогавашните хора на словото, настоящи или бъдещи обвиняеми, докато от другата страна са онези, на които предстои да заемат местата им (сега те са обвинители, съдии, свидетели, активни или пасивни (съ)участници).
Оттук насетне всеки започва да се позиционира с оглед на новата демаркационна линия. Георги Димитров съвсем ясно го формулира в шифрограмата си от 4 ноември 1944 г., в която задава новия идеологически тренд: процесите на Народния съд трябва да бъдат огромна политическа школа за превъзпитание на целия наш народ.
Дотогавашното българско общество трябва да мине под валяка на новата идеология, за да израсне като феникс изпод развалините новата НРБ. Съответно и литературно-общественото (медийно) поле трябва да бъде преорано и засято наново по „правилен начин“. Какво (тук-там) значи някаква си личност?…
Сходни процеси протичат във всички страни от Централна и Източна Европа, където спуснатите съветски директиви се прилагат безотказно. Подобна подготовка върви и в онези държави в Западна Европа (Франция, Италия), където комунистическите партии са силни и добре въоръжени като съпротивителни движения по време на войната. Там също се подготвят масови разправи, правят се списъци на „народните врагове“ (политици, журналисти, интелектуалци), които по даден знак (при навлизане на Червената армия) да могат да бъдат ликвидирани или съдени. Така че България въобще не е изключение от правилото.
Прави впечатление колко набързо са били събирани доказателствата, навярно по същия начин е бил сформиран и списъкът с обвиняемите. И все пак вътре попадат видни фигури на българския интелектуален елит – писатели като Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел и Змей Горянин, художници карикатуристи като Александър Божинов и Александър Добринов, публицисти като д-р Петър Джидров и д-р Христо Заимов, журналисти като Стефан Танев, П. К. Чинков и Христо Бръзицов, учени като проф. Г. П. Генов, проф. Любен Диков и проф. Стефан Консулов.
В списъка на обвиняемите попадат само две жени – Фани Попова-Мутафова и Ана Вълканова. Според разбиранията на тогавашното доста „маскулизирано“ общество жените не носят пълноценна отговорност и съответно не би трябвало да са субекти на политическа дейност.
В това отношение „случаят Фани Попова-Мутафова“ е наистина важен и до голяма степен покъртителен. Тя е обвинена за дейността си в Европейския писателски съюз, организиран по директива на д-р Гьобелс, за да обедини писателите от „Нова Европа“. И това е факт. В изследването на Пламен Дойнов се цитират и редица нейни пронацистки публикации, с които съдът не разполага, включително срещу писмото на Съюза на българските писатели в защита на българските евреи. Във втория том с документи е публикувано и нейно заявление до съда, в което тя пише следното:
Страдам от следните болести: задух, астма и язва… За предстоящия процес аз ще бъда задържана единствена в този процес заедно с останалите мъже в едно помещение, нещо крайно неудобно и деликатно за мен – да спя, да се обличам и събличам между останалите подсъдими до свършване на делото.
След което тя е наблъскана в обща килия с шейсет жени. Получава стомашен кръвоизлив и е на границата на оцеляването си. Осъдена е на седем години затвор, но поради тежкото си здравословно състояние е помилвана и освободена (по-късно пак е задържана и разпитвана). Вместо нея съпругът ѝ Чавдар Мутафов, известен архитект и писател модернист, сътрудник на Гео Милев в сп. „Везни“, е пратен в лагер. Което го съсипва и през 1954 г. той си отива от този свят.
Дълги години Фани Попова-Мутафова живее в нищета, в края на дните си е полусляпа и частично реабилитирана, бори се за своето човешко достойнство. Нейният „случай“ тепърва предстои да бъде написан такъв, какъвто е – отвъд „осанна“ и „разпни я“.
Що се отнася до втората съдена жена – Ана Вълканова, – случаят си струва да бъде споменат поради своята комичност. Обвиняемата „показва“ пред съда, че е обикновена софийска шивачка, при това малограмотна. Но под нейно име агент на Обществената безопасност, някой си Чохаджиев (явно неин любовник, уредил да бъде арестуван мъжа ѝ), издал поредица от книги. Сред тях и един памфлет, озаглавен „Подземията на Кремъл“. Председателят на съдебния състав я пита съзнава ли какви „ужасни неща“ са били написани в тази книга. Тя признава, че не я чела… Накрая я оправдават и се отървава с малка глоба.
Целият този „театър на ужаса“, какъвто е Шести състав на Народния съд, няма как да бъде преразказан. Ако документите бъдат прочетени, те проговарят и казват много за онова време, при това с ясни препратки към нашето време.
Защото вътре в тях има всичко. Има го невероятния морален пример на журналиста Стефан Танев, дългогодишния главен редактор на в. „Утро“, който си позволява да заяви пред своите съдии: Моят народен обвинител иска за мен най-малкото наказание – от 5 до 10 години. Друг народен обвинител не е доволен от това и иска за мен доживотен затвор. Не съм доволен нито от единия, нито от другия. Искам за себе си смъртно наказание. Един журналист, който достигна до едно място, каквото достигнах аз, трябва да има доблест.
Но го има и примера с Христо Бръзицов, главен редактор на официозни вестници, който пише стотици страници с показания, в които изобличава довчерашните си колеги и заявява в последната си дума пред съда: Най-страшното наказание за мен е, че преди да извърша тия грешки, цял живот съм бил на фронта на народа, а сега трябва да бъда настрана.
Художникът карикатурист Александър Божинов също с невероятно достойнство заявява пред съда: Аз никога не съм служил на някаква чужда кауза. Това, което съм наблюдавал в политическите събития, съм го илюстрирал абсолютно като свободен гражданин. Моето становище е било като на един обективен наблюдател, като на човек, който е искал тая война да свърши, защото войната носи пакости. Аз смятам, че това се е отразило в моите карикатури. Дали е така, или не, не зная.
Паметни остават и някои от свидетелствата в процеса. Призован като свидетел пред Шести състав, проф. Николай Райнов буквално заклеймява свои колеги: Като художник ще кажа следното. На върха на тъй наречените художници стоеше Александър Божинов, стояха карикатуристите, които криво се наричат художници, защото карикатурата не е изкуство, карикатурата по отношение на изкуството е това, което е уводната статия по отношение на белетристиката, една груба проза, която може да извърши някакво въздействие тогава, когато е искрена и правдива, но когато тая проза се стреми да обслужва една предварително дадена теза, за която се плаща, това вече е една продажност, а не е никакво изкуство. […] Ако изкуството и печатът не са на страната на народните идеали, те не са на страната на напредъка, те не са на страната на човещината; те са едно механично средство, зад което стоят маймуни. Дайте един мощен мотор на един орангутан и той ще изтреби целия свят с него – точно тая роля изигра печатът и изкуството, водени от фашистите.
И още по-грубо с нахвърля срещу Фани Попова-Мутафова, обвинявайки я… в плагиатство. Била развила неговия разказ „Балдуин“ в романа си „Солунският чудотворец“.
По сходен начин и художникът комунист Стоян Венев атакува Божинов: Влиянието на карикатурите на Божинов и други е било вредно за нас, комунистите, и за народа в смисъл, че народът не разбира карикатурите му. […] Божинов е известен между народа даже повече от цар Борис, но един съзнателен работник или селянин никога не може да се радва на неговите карикатури.
„Писателите и Народният съд“ дава възможност на читателите да се запознаят не само с документите от „процеса над интелектуалците“, но и да усетят атмосферата на времето. Във втория том е публикувана огромна притурка от статии, фейлетони, хорови агитки и стихове, възхваляващи „разплатата“. И вътре има редове не само от Челкаш, Димо Казасов, Асен Босев, Ст. Ц. Даскалов, Веселин Андреев (съдия в процеса), Христо Радевски, Людмил Стоянов, Орлин Василев и Георги Караславов, които са очаквани и предвидими. Но не: имаме и статии от Константин Петканов и Трифон Кунев, които скоро ще се сблъскат с валяка на тоталитарната власт, както и прослава на Народния съд от земеделския лидер Никола Петков, който две години по-късно сам ще стане жертва на скалъпен процес. И това трябва да се знае, за да се разбере епохата.
Трябва внимателно да се прочете стихотворението „Скамейката“ на Блага Димитрова, както и хоровата агитка „Народен съд“ (1944) на Валери Петров, където (под портрета на Сталин) се раздават готови присъди:
Мълчете! Народният гняв е суров!
Мълчете! Народният съд е готов!
Гледайте на място да говорите!
Ние вдигаме вече завесата!
И за вас играят актьорите,
И за вас е написана пиесата!
С публикацията на трилогията за „процеса на интелектуалците“ завесата над Шести състав на Народния съд е вдигната. Ред е на читателите да заемат места в съдебната зала. Не като обвинители и съдии, а като свидетели на времето.
