Начало Идеи Гледна точка Киното, киното, българското кино!
Гледна точка

Киното, киното, българското кино!

581

По случай 90 години СБФД

На 29 май в предаването „Премълчаната история“ на програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио, посветено на пионерите на българския филм, за които разказва документалната лента „Киноекстремисти“, си позволих да изразя мнението, че зората на нашето кино тъне в мъгла. Моите гости обаче – Боя Харизанова (режисьорка), Теодора Стоилова-Дончева (сценаристка), Станислав Дончев (продуцент) и Петър Кърджилов – историк и теоретик, донякъде разсеяха убеждението ми: зората на киното ни наистина е мъглива, но това е утринна мъгла, която постепенно с напредването на деня се разсейва и пред нас блясват с цялата си красота началните години на българския филм. Блясват така, че светлината им (ни) грее до днес.

Филмът „Киноекстремисти“ (реж. Боя Харизанова, оп. Георги Челебиев, сц. Теодора Стоилова-Дончева, Елица Гоцева, Анна Шойлева-Чомакова, прод. „Динамик Артс“) е ценен тъкмо с това: че не се спира на общоизвестните факти и имена, а изявява пред зрителя фигурите и на други първопроходци на българското кино, които, за съжаление, изобщо не са така известни като двамата знаменити влюбени Васил Гендов и Жана Гендова (влюбени помежду си, но и в киното). „Българан е галант“ – първият български игрален филм, макар и с не докрай установена дата на производство (според Петър Кърджилов това се е случило в късното лято – ранната есен на 1914 г., за да излезе на екран на 13.І.1915 г. в кино „Модерен театър“), е в устата на всички, но знае ли някой кой е вторият? Оказва се „Баронът“ (3.ІІІ.1917, кино „Одеон“), създаден от Кеворк Куюмджиян – факт, по думите на Петър Кърджилов, който много радвал неговия приятел Агоп Мелконян, известния български фантаст. Други обаче сочат, че втори бил филмът „Богдан Стимов“, сниман в тогавашна Австро-Унгария (градчето Вийнер Нойщад) и в Бояна с австрийски актьори – пропагандистка мелодрама, в която цар Фердинанд играе себе си, а целта ѝ е да обясни защо България влиза на страната на Централните сили в месомелачката на Голямата война (излъчен у нас на 1.V.1917 г. в кино „Одеон“). Но в него няма нищо българско – е, ако не броим Бояна, царя и царицата… За съжаление обаче, нито от първия, нито от двата втори има нещо повече от бегли съобщения във вестниците и чат-пат оцелели снимки или плакат. Което прави наистина трудно и почти невъзможно да се покаже визуално началото на българското кино – а какво ти кино без визуализация?! Ала екипът на „Киноекстремисти“ намира решение: студенти от НАТФИЗ тръгват по софийските улици, възпроизвеждайки „Българан е галант“. И ето как – на крилете на младостта, на ентусиазма, на любовта към киното се появява една може би синхронна история на онази, довела до създаването на първия български игрален филм от Васил Гендов и Жана Гендова.

Същият ентусиазъм гори и пари душите и на първите. В „Киноекстремисти“ Ингеборг Братоева-Даракчиева прави едно наблюдение, за което не се бях замислял, но то е симптоматично: всички начални творци на българското кино – зачинателите Васил Гендов и Жана Гендова, варненецът Панайот Кенков, русенецът Васил Бакърджиев, племенникът на Иван Вазов Александър (син на брат му ген. Георги Вазов), македонският потомък Борис Грежов – всички те са хора с възможности, които обаче до такава степен са хлътнали по киното, че са готови да търпят финансови загуби (каквито в действителност търпят) само и само да правят филми. Известна е историята с продажбата от Жана Гендова на ценното семейно бижу, Александър Вазов продава софийски имоти, за да финансира „Грамада“ (1935), смятан за може би най-високо художественото кинопроизведение между двете световни войни, а Васил Гендов обикаля с театралната си трупа зимъска села и паланки, за да може лятоска да влага припечеленото в снимки, филмови ленти, български продукции… И още нещо от значение според мен: всички тези влюбени не остават с голия си мерак за кино, ами се учат и то яката, за да се сдобият с уменията, благодарение на които българският филм да не е аматьорско клето недоносче, а професионално избарана работа. Борис Грежов – след като се отказва от машинното инженерство, захваща да учи в прочутата мюнхенска филмова къща Nordisk, където се запознава със знаменития по-късно датчанин Карл Теодор Драйер; Александър Вазов има още по-прочут учител – гениалния Фриц Ланг; а Панайот Кенков изписва специално от Сорбоната лекции по кинопроизводство, за да обучава членовете на създадения от него във Варна Клуб на кинолюбителя (1926)… Всички тези ключови моменти за пионерите са изведени брилянтно в „Киноекстремисти“ по един ненатрапчив, но достатъчно категоричен начин: първите са не просто ентусиасти, първите са ентусиасти и с мисия, и с просвещение. С пробуда. Точно в този смисъл бихме могли да ги определим не само като екстремисти – макар че работят като улави в екстремни условия, това е ясно, а много повече като будители; будители и разбудители на българското кино, което благодарение на тях се появява на естетическата карта както на България, така и на света. За да не изчезне от нея никога (напук на някои усилия)…

Тази поява не става лесно, нито е самоочевидна. Първоначално например българското кино (за разлика от сега) съвсем не е примамлив етап за творческа биография, напротив: роднините на Васил Гендов, големите актьори Иван Попов и Елена Снежина, отказват да се снимат, „не щат да се резилят“, както посочват. Затова трябва да си дадем сметка какъв огромен успех е за първопроходеца, когато успява да убеди Чичо Стоян – обичания детски писател, съпруг на страхотната Роза Попова, да се снима в „Бай Ганю във Виена“; това е все едно да накараш Вилхелм Буш да изиграе Тил Ойленшпигел. Да, постепенно нещата се променят и киното вече привлича големите имена на българската сцена: Елена Снежина играе в „Грамада“ заедно с Константин Кисимов, Иван Попов, Никола Балабанов… Брат му пък, проф. Александър Балабанов, участва в писането на сценария, въпреки че впоследствие се разминават с Александър Вазов и класицистът се оттегля от участие. Но други мастити автори не се свенят: Иван Вазов, който е обичал много да ходи на кино, е имал в главата си идеи да пише сценарии – несбъднати, но сбъднали се те на Йордан Йовков, автор на сценария на „Най-вярната стража“ (1928) – филм по едноименния негов разказ с режисьор Васил Пошев. Нещо повече: Йовков дотам бил обсебен от делото, че присъствал на снимките, правени на Слатинския редут – първият български писател, действал на терен. Знае се също, че Лора Каравелова и Яворов са си биели срещи в кино „Модерен театър“, а Стоян Чилингиров и Антон Каралийчев са сред първите български кинокритици. Добри Немиров дори за малко става председател на Съюза на българските филмови дейци; тоест киното повече не е беден роднина и окаяно сираче, ами заема достойното си място в културния живот на страната. И въпреки че в годините на социализма всичко това другарите са се опитвали да отрекат (дотам, че даже провъзгласявали излезлия чак през 1950 г. „Калин Орелът“ за първия български игрален филм), то няма как да бъде задраскано. Филми като „Киноекстремисти“ и „Васил Гендов – мит и реалност“, изследвания като „Озарения в полите на Витоша“ на Петър Кърджилов и „Киното в България. І част“ на Александър Грозев възстановяват историческата правда. И така зората на българското кино вече не тъне в мъгла и тъмнина, а е светла и сияйна.

Също като историята, която му предстои…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора