Откъс от новия роман на британския писател, дързък и ироничен спрямо популярната култура и нейната пошлост
Вдъхновен от класическото произведение на Сервантес, посредственият автор на шпионски романи Сам Дюшан създава образа на Кишот: възрастен търговски пътник, умопомрачен от прекомерното седене пред синия екран, който се влюбва отчаяно в телевизионната звезда Салма Р. В компанията на своя въображаем син Санчо, Кишот прекосява цяла Америка и с рицарска храброст преодолява трагикомичните опасности, пред които го изправя епохата на безграничните възможности. Паралелно на неговата история, писателят, създал Кишот, се изправя пред предизвикателствата на собствения си живот. Дързък и ироничен спрямо популярната култура и нейната пагубна пошлост, Рушди повежда героите и читателите си на пътешествие из един свят на ръба на нравствения и духовен упадък. „Кишот“ е безмилостно саркастичен, интелигентен и провокативен портрет на съвременната епоха, в която фактите често са неотличими от фикцията.
Британският писател от индийски произход Салман Рушди е автор на романи, сборници с разкази и есета, детски книги и документални филми. Печели световно признание още с втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата Ман Букър. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. Във Великобритания Рушди получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература.
„Кишот“, Салман Рушди, издателство „Колибри“, превод Надежда Розова
ВТОРА ГЛАВА
Авторът, Сам Дюшан, размишлява над своето минало и навлиза в нова Територия Авторът на предходния разказ – ще го наричаме Брата – беше нюйоркски писател от индийски произход, който беше написал осем скромни (не)успешни шпионски книги под псевдонима Сам Дюшан. След това изненадващо беше променил посоката и му бе хрумнала идеята да разкаже историята на безумеца Кишот и на неговия обречен стремеж да спечели сърцето на прелестната г-ца Салма Р. в книга, напълно различна от всичко, което беше опитвал да напише. Веднага щом се породи, замисълът го уплаши. Отначало той не проумяваше как такава ексцентрична мисъл се е загнездила в ума му и защо сюжетът толкова настоява да бъде написан, та не му оставя друг избор, освен да се залови за него. А после, след като поразсъждава още малко, започна да проумява, че по някакъв начин, който все още не схващаше напълно, Кишот – самотникът, който търси любов, загубенякът, когото никой не смята способен да спечели сърцето на една кралица – открай време е бил част от неговия живот, негова сянка, която е зървал от време на време с ъгълчето на очите си, но не е имал смелостта да погледне очи в очи. Вместо това, предрешен като друг човек, беше писал банална литература за някакъв таен свят. Вече съзнаваше, че това е било само начин да избегне историята, която всеки ден виждаше в огледалото, макар и само с ъгълчето на очите си.
Следващата му мисъл беше още по-тревожна – за да проумее живота на непознатия, за чиито последни дни беше решил да създаде летопис, трябваше да разкрие и себе си редом до своя герой, защото разказ и разказвач мъкнеха общия хомот на своята раса, местоположение, поколение и обстоятелства. Може би тази чудата история беше преобразена версия на неговата собствена. Ако знаеше за Брата (което бе невъзможно, естествено), самият Кишот би казал, че писателят всъщност е променил неговата история, а не обратното, и вероятно би твърдял, че неговият „въображаем“ живот изглежда по-автентичният от двата разказа.
Накратко: и двамата бяха американци от индийски произход, единият реален, другият измислен, и двамата бяха родени отдавна в град, който тогава се наричаше Бомбай, в два съседни жилищни блока – и двата реални. Родителите им сигурно се познаваха (само дето едните родители бяха въображаеми), може би бяха играли заедно бадминтон и голф в клуб „Уилингдън“ и бяха пили коктейли в спортния комплекс „Бомбай Джимкхана“ (и двете напълно реални места). Бяха приблизително на еднаква възраст, на която почти всички хора осиротяват, а поколението им, след като беше създало грандиозен хаос на планетата, беше на изчезване. И двамата имаха оплаквания: Брата го болеше гърбът, Кишот провлачваше единия си крак. Все по-често попадаха на приятели (истински, въображаеми) и на познати (въображаеми, истински) в колонките с некролозите. И нямаше да намалеят през идните дни. Имаше и по-дълбоки отзвуци. Ако Кишот беше обезумял от копнеж по хората зад телевизионния екран, то Братът вероятно също се беше побъркал заради близостта до друга забулена реалност, в която нищо не беше благонадеждно, отвсякъде дебнеха предателства, самоличността беше хлъзгава и променлива, демокрацията беше податлива на поквара, двулики двойни агенти и трилики тройни агенти бяха чудовищата на ежедневието, любовта излагаше на опасност любимия човек, съюзниците бяха измамни, информацията често беше фалшиво злато, а патриотизмът беше добродетел, за която никога нямаше да има признание или награда.
Братът беше обезпокоен от много неща. И той като Кишот беше сам и бездетен, само дето навремето имаше син. Детето беше изчезнало отдавна като призрак и сигурно вече беше млад мъж, а Братът мислеше за него всеки ден и отсъствието му го обезсърчаваше. Съпругата му също отдавна вече я нямаше, а финансовото му положение беше на ръба на несигурността. А отвъд тези лични въпроси той се чувстваше преследван, забелязваше автомобили с матирани прозорци, паркирани с работещ двигател на ъгъла на улицата му, чуваше стъпки, които спираха, когато спираше и той, после тръгваха заедно с него, чуваше прищракване по телефона, появиха се странни проблеми с лаптопа му, съобщения по телемаркета със скрито зад безобидните думи заплашително послание, поне според него, заплахи в туитъра му, слухове от издателството на книгите му, че може би в бъдеще ще им бъде трудно да издават автори от средата на класациите като него. Имаше проблеми с кредитните му карти и със социалните му медии, които се оказваха обект на хакерски атаки, за да го припише на случайността. Една вечер се прибра и беше сигурен, че са претърсвали апартамента му, макар да нямаше нищо разместено. Ако двата водещи принципа на Вселената бяха параноята (убедеността, че светът има смисъл, само че на тайно ниво, което вероятно е силно враждебно към явното и нелепо ниво, тоест – към теб) и ентропията (убедеността, че животът е безсмислен, че всичко се разпада и че топлинната смърт на Вселената е неизбежна), тогава той определено принадлежеше към лагера на параноиците.
Ако лудостта на Кишот го тласкаше към неговата гибел, то тревогите на Брата по-скоро щяха да предизвикат инстинктивното му бягство. Искаше му се да избяга, но не знаеше накъде и как, което подклаждаше допълнително страха му, защото той съзнаваше, че в шпионските си романи вече е формулирал отговора. Можеш да избягаш, ала не можеш да се скриеш.
Може би за него писането за Кишот беше начин да избяга от тази истина.
Трудно му беше да говори за лични обстоятелства, защото открай време не си падаше по изповедите. Още от малък го влечеше потайността. Като дете носеше слънчевите очила на баща си, за да си крие очите, защото те издават прекалено много. Криеше разни предмети и наблюдаваше възторжено как родителите му ги търсят: портфейлите им, четките им за зъби, ключовете за колите им. Приятелите му се доверяваха, защото разбираха, че мълчанието му е сериозно като мълчанието на фараон в пирамида, понякога споделяха напълно безобидни неща, друг път – не толкова безобидни. Безобидни: например, че си падат по еди-кое си момче или момиче, че са открили удоволствието от онанизма, че родителите им пият много и непрекъснато се карат. Не толкова безобидни: че са отровили котката на съседа, че са откраднали книжки с комикси от книжарница „Рийдърс Парадайс“, за нещата, които са правили с момчето или момичето, по които си падат (виж по-горе). Неговото мълчание беше като вакуум, който засмуква тайните от техните усти право в неговите уши. Той не се възползваше от тайното си знание. Стигаше му просто да разполага с него, да е осведомен.
И своите тайни пазеше. Родителите му се отнасяха към него със смесица от озадаченост и тревога. „Кой си ти? – попита веднъж майка му с раздразнение. – Мое дете ли си въобще? Понякога ми се струва, че си от друга планета, изпратен да ни наблюдава и да събира информация, и че някой ден космически кораб ще те отведе и твоите дребни зелени роднини ще узнаят всичките ни тайни.“ Такава си беше тя: способна на емоционална жестокост и неспособна, веднъж споходена от остроумното си хрумване, да се въздържи и да не го изрече на глас, колкото и дълбоко да наранява. Баща му се изразяваше по-грижливо, но по същество казваше същото: „Погледни по-малката си сестра – казваше той на сина си. – Постарай се да бъдеш като нея. Тя не спира да бърбори. Като отворена книга е“. Въпреки настойчивостта на родителите си, той си оставаше какъвто си беше – сдържан по отношение на себе си и сборен пункт за прошепнатите тайни на другите хора при сгоден случай. Що се отнася до отворените книги, книгите, които той отваряше като дете, обикновено бяха криминални романи. Като малък предпочиташе Тайната седморка пред Прочутата петорка, Тайната градина пред Страната на чудесата. А когато порасна, харесваше Елъри Куин, Ърл Стенли и Агата, Сам Спейд и Марлоу – потайните герои от опасните улици! С годините неговите тайни светове се умножаваха. „Тайният агент“, „Човекът, който беше четвъртък“, разкази за шпионаж и тайни общества – ето това бяха неговите пътеводители. В юношеските си години четеше книги за черната магия и за таро – аркана от тайно знание, големи и малки аркани, го привличаха неудържимо – и той се научи да хипнотизира приятелите си, макар че целта на новопридобитото му умение беше привлекателно момиче, в което беше влюбен, само че тя не откликваше на авансите му дори хипнотизирана. Като дете той мечтаеше да научи коя е тайната съставка на кока-колата, помнеше тайните самоличности на всичките си любими супергерои и каква точно ѝ беше тайната на Виктория? Че дамите от нейната епоха са носели зле ушито бельо ли? МИ6, Междуведомственото разузнаване на Пакистан, Управлението на стратегическите служби, ЦРУ, натам беше насочил избора си отначало.
Така започна да пише шпионски романи под псевдоним. Не беше широко известен – положение, което едва ли щеше да се промени с книгата му за Кишот, ако изобщо съумееше да я напише и да я публикува. Сам Дюшан, автор на поредицата „Пет очи“, без известност, популярност и богатство – когато хората все пак потърсеха негово заглавие в книжарницата, те произнасяха псевдонима му погрешно и го наричаха Сам дъ Шам като автора на „Ули Були“, който ходеше с катафалка пакард на концертите си. Ставаше му малко обидно.
Да, името върху книгите прикриваше етническата му самоличност точно както зад „Фреди Меркюри“ се криеше Фарук Булсара, индийски парс. И то не защото фронтменът на „Куин“ се е срамувал от произхода си, а защото не е искал да бъде преценяван предварително, не е искал да бъде захвърлян в някое етномузикално гето, зад решетките на нагласата на белите хора. Братът се чувстваше по същия начин. Пък и нали в момента беше епохата на измисленото име. Социалните медии се бяха постарали да е така. Сега всеки беше някой друг. Псевдонимите открай време са популярни в света на книгите. Жените често са ги смятали за необходимост. Братът вярваше (без да се осмелява да сравнява скромния си талант с тяхната гениалност), че Кърър, Елис и Актън Бел, Джордж Елиът и дори Дж. К. Роулинг (която предпочиташе полово неутралното Дж. К. пред Джо) биха го разбрали.
Мургавите хора с южноазиатски произход имаха объркваща история в Америка. В началото на двайсети век на общия предтеча (не фикционален) на Кишот и д-р Р. К. Смайл, за когото се предполагаше, че е първият от рода им живял и работил в САЩ, беше отказано американско поданство въз основа на първия закон за имигрантите от 1790 година, който постановяваше, че само „свободен бял човек“ има право на гражданство. Когато беше приет Законът за имиграцията от 1917 година, на южноазиатците, наричани „хинду“, беше напълно забранено да имигрират в Съединените щати. По делото „Съединените щати срещу Бхагат Сингх Тхинд“ (1923) Върховният съд постанови, че расовите различия между индийците и белите е толкова съществена, че „мнозинството наши граждани“ биха отхвърлили асимилация с индийци. Двайсет и три години по-късно Законът на Люс-Селър позволи на сто хиляди индийци годишно да пристигат в Америка и да получават гражданство (много благодаря). След това, през 1965 година, нов Закон за имиграцията и националността отвори вратите. А сетне се случи нещо неочаквано. Оказа се, че въпросните хинду в крайна сметка не са основният прицел на американския расизъм. Тази чест си остана запазена за афроамериканската общност, а индийските имигранти – много от тях запознати с белия британски расизъм в Южна и Източна Африка, както и в Индия и Великобритания – донякъде смутено установиха, че в редица области на САЩ расовите оскърбления и нападения не са насочени към тях, и се заеха усърдно да станат образцови граждани.
Не бяха напълно защитени обаче. През 1987 година бандата „Дотбъстър“ подложи на тормоз американски семейства от индийски произход в Джърси Сити. Писмо от бандата, публикувано в „Джърси Джърнъл“, отправяше заплахи за насилие: „Ще стигнем до крайности, за да принудим индийците да се изселят от Джърси Сити. Ако, както си ходя по улицата, срещна хинду и условията го позволяват, веднага ще го ударя. Планираме крайни мерки: ще трошим стъкла на автомобили и на къщи, ще нахълтваме на семейни празненства“. Заплахите бяха осъществени. Един индиец беше нападнат и загина четири дни по-късно. Друг изпадна в кома. Последваха още среднощни нападения и обири.
След това дойде 11 септември 2001 година и индийските младежи започнаха да носят фланелки с надпис „Не ме обвинявайте, аз съм хинду“. В обект на нападение се превърнаха сикхите, които бъркаха с мюсюлмани заради чалмите, шофьорите на таксита пък слагаха на предното си стъкло стикери „Бог да благослови Америка“ и ваденки с националното знаме и не щеш ли, Братът прецени, че може би си струва да продължи да се крие зад псевдоним. Твърде много враждебни погледи бяха отправени към хора като него. По-добре да бъде Сам дъ Шам. Шпионинът.
*
„Пет очи“ е съюзът между разузнавателните служби на Австралия, Канада, Нова Зеландия, Обединеното кралство и Съединените щати, които в периода след Втората световна война започват да обменят помежду си резултатите от огромната система за наблюдение ECHELON и нейните наследници, а вече – и информацията от наблюденията през интернет. В книгите, написани от Сам Дюшан, основната тема беше взаимното недоверие между петимата членове на групата. Никой не вярваше на американците, защото те не можеха да пазят тайни, което застрашаваше най-важните авоари на Петте очи – техните агенти под прикритие. Никой не вярваше и на британците, макар че тях най ги биваше да внедряват къртици – в Русия, в Иран, в Арабския свят, – заради честото проникване в МИ6 на къртици от другаде. Никой не вярваше на канадците, защото те се държаха като божи кравички, никой не вярваше и на австралийците, защото бяха австралийци, нито пък на новозеландците, защото не бяха измислили дори едничка полезна програма за наблюдение. (Главните програми след ECHELON: PRISM, XKeyscore, Tempora, MUSCULAR и STATEROOM, се реализираха предимно от Британския център за правителствена комуникация или от Американската агенция по национална сигурност с известен принос от страна на австралийците и канадците.) Тази мрежа от враждебни съюзници в момента беше поставена на допълнително изпитание от британския сепаратизъм в духа на „малкия англичанин“1 и от популисткото хулиганство на Америка, които подпомагаха враговете най-общо и Русия конкретно. Братът открай време се гордееше с автентичния таен свят, който е създал, но вече започваше да се страхува от него. Може би се беше приближил прекомерно до някои неудобни истини. Може би хората, които четяха книгите за Петте очи, бяха самите Пет очи. Може би те мислеха, че е време да затворят своето „шесто око“, което ги виждаше прекалено ясно.
Да привлече такова нежелано внимание от Фантомите точно когато отклоняваше поглед от Шпионския свят, беше ирония на съдбата, без която той преспокойно можеше да мине. Беше възрастен и истината беше станала много по-странна от неговите измислици, затова той вече нямаше сили да се надпреварва с новините. Така се появи Кишот – колоритен, шантав и опасен, рицар, който с ход на коня се измъкна от своята неизгодна позиция върху шахматната дъска. Поради тази причина, а и защото отскоро беше обърнал поглед навътре, той отдавна беше излязъл от миналото, а впоследствие и то излезе от него. Много дълго Кишот се преструваше дори пред самия себе си, че е приел съдбата си. Вече беше западен човек, беше Сам Дюшан и това беше добре. Попитат ли го, казваше, че не е без корени, не е изкоренен, не е пресаден. Или, още подобре, че е с многобройни корени като стар баобаб, който пуска опорни корени, докато се разперва още по-нашироко, а те се удебеляват и след време стават неразличими от ствола му. Прекалено много корени! Това означаваше, че неговите истории имаха по-широк балдахин, под който можеше да се прислони от палещото и враждебно слънце. Означаваше, че историите му можеше да бъдат засадени на много различни места, в различна почва. А това бе дар, твърдеше той, но съзнаваше, че подобен оптимизъм е лъжа. Сега, много след „дните на живота ни са… седемдесет години“, както пише в Псалми, той се опитваше „гдето има сила“ да прехвърли седемдесетте и да се устреми към осемдесетте, сърцето му беше печално като това на Кийтсовата Рут, когато, обзета от носталгия, „ридала с горест в чуждите имоти“.
Той стигаше до края на пътя и се приближаваше най-общо към онази качулатата с косата. Към градчето, квартала, може би дори пощенския код. Все още не гледаше на нещата съвсем практично, но започваше да възприема трезво факта, че пътят пред него е много по-кратък от пътя, който вече е изминал. Преди Кишот да потегли със своя шевролет „Круз“ редом до своя въображаем син, Братът почти беше убеден, че работата го е изоставила, макар че животът, поне засега, продължаваше. Беше отдал живота си на нещо, колкото и да беше посредствено, беше отдал най-доброто от себе си, своя оптимизъм, но дори най-богатата златна жила накрая се изчерпва. Когато си бил собствената си каменна кариера, когато материалът, който си измъквал, е лежал скрит в кухините на личността, настъпва момент, когато ти остава само празнота.
„Ами откажи се тогава! – придумваше го лукавият ангел на лявото му рамо. – Само на теб ти пука, на никой друг.“
Лукавият ангел на лявото му рамо беше сянката, но на дясното му рамо седеше херувимът на светлината и го ободряваше, насърчаваше го, отказваше да се примири със самосъжалението. Слънцето грееше всеки ден. Той все още имаше решимост, енергия и навика да работи. Черпеше оптимизъм от великия Мохамед Али, който отново беше спечелил короната след дълги години на забвение, като победи Джордж Форман в Зайре. И той можеше да се надява да вдигне грохот в някоя гостоприемна джунгла. Сам Дюшан, bomayé. Убий го, Сам дъ Шам.
И така, към родното място на Кишот, което беше и негово, за да проучи някои интимни въпроси, едновременно изключително близки и невъзможно далечни. Техническият термин за такива неща е „семейство“. Достатъчно добра отправна точка за разказ за маниакалната любов…
