Седмият роман на Салман Рушди е безмилостна трагикомедия за ужасните и абсурдни сътресения в съвременния глобализиран свят с епицентър Ню Йорк. Погнат от своята демонична кипяща ярост, милионерът Малик Соланка – индиец от Бомбай, образован в Кембридж, университетски преподавател, майстор на кукли – се опитва да предпази своите близки от самия себе си и търси път за бягство. От Лондон в Америка. От семейството към безопасната самота. От необозримо огромния свят към обозримата миниатюра. И попада сред взривната енергия на още по-унищожителна ярост, принуден да опознае болезнено себе си и другите.

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му изобилства от исторически мистификации и препратки към митологията, а темата за съжителството на Изтока и Запада минава през всичките му произведения.  
Той печели признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата Ман Букър. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.
Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“, „Последният дъх на мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи“,„Шалимар клоунът“, „Чародейката от Флоренция“ (2008), „Харун и морето от приказки“.

Салман Рушди, „Ярост“, изд. „Колибри“, 2018 г., превод Надежда Розова

Ярост

2.

В края на осемдесетте години професор Соланка се разочарова от академичния живот, от тесногръдието му, от вътрешните ежби, от крайния провинциализъм.
„Гробът е зейнал за всеки от нас, но за колежанските професори се прозява отегчено – заяви Малик пред Елинор и добави, оказа се, ненужно: – Подготви се за бедност.“ И после, за ужас на колегите си, но с категоричното одобрение на жена си, напусна преподавателското си място в Кингс Колидж в Кеймбридж, където изучаваше въпроса за отговорността на държавата към нейните граждани и за успоредната и понякога противоречаща ѝ представа за самостойната личност – и се премести в Лондон (на Хайбъри Хил, в непосредствена близост до стадиона на „Арсенал“). Малко след това се гмурна… да, в телевизията, с което предизвика предвидимата насмешка на завистниците, особено когато Би Би Си му възложи да разработи късна вечерна поредица за история на философията, чиито главни действащи лица щяха да бъдат големи кукли интелектуалци, негово собствено производство.
Това вече беше прекалено. Приемливата ексцентричност на уважаван колега се превърна в нетърпимо безумство на един страхливец и отстъпник, а „Приключенията на Малоумка“ биваха единодушно осмивани от интелектуалци от всякакъв калибър още преди да бъдат излъчени. После поредицата беше излъчена и за всеобщо удивление и огорчение на хулителите, постепенно се превърна от тайната наслада на една изтънчена котерия в култова класика с удовлетворително младежко и бързо растящо множество почитатели, докато накрая бе удостоена с честта да бъде преместена в желан часови пояс веднага след вечерните новини. Тук предаването разцъфна и се превърна в хит от телевизионния праймтайм.

В Кингс Колидж знаеха историята. В Амстердам двайсет и пет годишният Малик Соланка – който беше в града, за да изнесе лекция на религиозна и политическа тема в ляв институт, основан с парите на Фаберже – посети „Рийксмузеум“, където остана очарован от колекцията куклени къщи, педантично обзаведени в стила на съответната епоха: уникални образци на холандския бит през годините. Къщите бяха без фасада, като след бомбардировка или като миниатюрни театри, които неговото присъствие запълваше. Соланка се превръщаше в четвъртата им стена. Всичко в Амстердам започна да му изглежда миниатюрно: собственият му хотел на Херенграхт, къщата на Ане Франк, невъзможно красивите суринамки. Беше своеобразен трик на съзнанието – да представя човешкия живот дребен, умален до куклени размери. Резултатът допадна на младия Соланка. Известна скромност относно мащабите на човешката дейност беше желателна. Включи ли се това копче в главата, после трудно виждаш нещата по старому. Малкото е прекрасно, както тъкмо беше започнал да твърди икономистът Шумахер.

Ден след ден Малик ходеше при куклените къщи в „Рийксмузеум“. За пръв път в живота си се замисли да изработи нещо с ръцете си. В главата му беше пълно с длета и лепило, парцали и игли, ножици и брашнена каша. Представяше си тапети и меки мебели, измисляше постелки, проектираше бани. След няколко посещения обаче стана ясно, че само къщите няма да му бъдат достатъчни. Неговата въображаема среда трябваше да бъде населена. Без хора нямаше смисъл. Въпреки цялата си сложност и красота, въпреки че подхранваха и разкрасяваха въображението му, холандските куклени къщи в крайна сметка му навяха мисли за края на света, за някакъв странен катаклизъм, при който собствеността остава непокътната, а всички живи същества загиват. (Това се случи няколко години преди изобретяването на окончателното отмъщение на неживата природа върху живата – неутронната бомба.)

След като му хрумна тази идея, мястото започна да го отвращава. Започна да си представя задните стаички на музея, пълни с огромни купчини миниатюрни мъртъвци: птици, животни, деца, прислуга, актьори, жени, дами и господа. Един ден той излезе от огромния музей и повече не се върна в Амстердам.

Когато се върна в Кеймбридж, веднага се зае да създава свой микрокосмос. Отначало куклените къщи бяха продукт на неговата идиосинкретична лична визия. Първо бяха странни, дори причудливи, научно-фантастично гмурване в съзнанието на бъдещето, вместо на миналото, което вече напълно и непоправимо беше уловено от нидерландските миниатюристи. Фазата на научната фантастика не продължи дълго. Соланка скоро разбра каква е цената на работата му досущ като великите матадори в непосредствена близост с бика – материала на собствения си живот и непосредствената обкръжаваща среда претворяваш в нещо странно чрез алхимията на изкуството. Прозрението му, което Елинор би нарекла „електрически проблясък“, накрая го отведе до поредицата кукли „Велики умове“, често подреждани в малки инсценировки – как полицай удря с палка Бъртран Ръсел по време на пацифистка демонстрация; Киркегор, който отива на опера в антракта, за да не си помислят приятелите му, че работи прекалено; Макиавели, подложен на изтезания с уред, наречен стрападо; Сократ, който пие неизбежната чаша с отрова; и любимата на Соланка, двулик и четирирък Галилей, едното му лице тихо мърмори истината, докато единият чифт ръце, скрити в гънките на дрехата му, тайно държат малък модел на Земята, която се върти около Слънцето. Второто му лице е сведено разкаяно под строгите погледи на мъже с червени роби и публично се отрича от знанието му, докато вторият чифт ръце стискат силно и набожно една Библия.

Години по-късно, когато Соланка напуска академията, тези кукли ще започнат да работят за него. Те и любознателната кукла, задаваща въпроси, създадена от професора за телевизионното предаване като въплъщение на зрителската аудитория – пътуващата през времето Малоумка, която впоследствие става звезда и се разпродава в огромен брой екземпляри по цял свят. Малоумка, неговата модерна, но въпреки това идеалистична Кандид, неговият безстрашен рицар, градски партизанин, неговата късо подстригана девойка, която обикаля японския север като странстваща монахиня от стиховете на Башо.

Малоумка беше умна, дръзка и безстрашна, искрено жадуваща задълбочени познания, добиването на сериозна мъдрост; не толкова ученичка, колкото агент провокатор с машина на времето, тя насочваше великите умове през вековете към смайващи прозрения. Например любимият ѝ автор еретик от седемнайсети век Барух Спиноза се оказваше П. Г. Удхаус, забележително съвпадение, защото Спиноза е любимият философ на безсмъртния иконом виртуоз Реджиналд Джийвс. (Спиноза, който прерязал конците ни и дал възможност на Бог да се оттегли като божествен кукловод и да повярва, че откровението не е извън, а вътре в човешката история. Спиноза, който никога не носел неуместни ризи и вратовръзки.) Великите умове в „Приключенията на Малоумка“ също пътуваха във времето. Подобно на своя еврейски двойник Маймонид, иберийският арабски мислител Авероес бил запален фен на янките.

Малоумка прекали само веднъж. В интервюто си с Галилео Галилей тя в новия стил на надигащите бутилки бира и дрънкащи глупости момичета сподели с великия мислител собствената си гледна точка в стил „мен никой не може да ме прекара“ относно неговите проблеми: „Човече, аз нямаше безропотно да приема тази гадория – заяви тя разпалено, като се приведе към него. – Ако някой папа се опита да ме накара да излъжа, щях да започна шибана революция, аз лично. Щях да му подпаля къщата. Щях да опожаря смотания му град“. Е, неприличният език беше посмекчен – до „проклета“ – още на ранен етап от продукцията, но не това беше проблемът. Палеж във Ватикана не можеше да бъде подминат от шефовете на телевизионния ефир и Малоумка за пръв път преживя сковаващото оскърбление на цензурата. И не можеше да направи нищо по въпроса, освен да мълви истината заедно с Галилео: „И все пак тя се върти. И аз ще оставя всичко да лумне в пламъци…“.

Да се върнем в Кеймбридж. Дори първите опити на Соли – неговите космически станции и подобни на пашкули домове на Луната – демонстрираха оригиналност и въображение, които според гръмогласното мнение на специалист по френска литература, изследовател на Волтер, бяха „освежаващо лишени“ от научност. Остроумието беше възнаградено с бурен смях от всички, които го чуха.

„Освежаващо лишени“. Типичен за Оксфорд изказ – нехайно и закачливо подмятане на оскърбления, които са и не крайно сериозни, и смъртно язвителни. Професор Соланка не свикна с тези остроти, често се чувстваше дълбоко наранен от тях, винаги се преструваше, че ги възприема откъм смешната им страна, но така и не я видя. Странно, но това беше общо за него и за оскърбителя му, специалист по Волтер – Крищоф Уотърфорд-Вайда, известен като Чукчук, с когото всъщност той изгради невероятно приятелство. Уотърфорд-Вайда, подобно на Соланка, беше усвоил типичния за мястото начин на разговор под натиска на своите свирепи колеги, но и на него му беше неловко. Соланка знаеше това и не се чувстваше „освежаващо лишен“ от разбиране към Крищоф. Смехът на слушателите обаче така и не забрави.

Чукчук беше весел бивш възпитаник на Итън, червив от пари, обект на възхита от половината дебютантки от клуб „Хърлинг“, наполовина поляк, намръщен син на човек, постигнал всичко сам – едър имигрант, стъклар, който изглеждаше, говореше и пиеше като уличен хулиган, печелеше прехраната си с двойни прозорци и беше сключил учудващо изгоден брак за ужас на цялото съсловие на провинциалните благородници („Софи Уотърфорд се е омъжила за поляк!“). Със своята чуплива коса Чукчук имаше приятната външност на Рупърт Брук, поразвалена от широка челюст, гардероб, пълен с ярки сака от туид, комплект барабани, бърз автомобил и липсата на приятелка. На бала на първокурсниците през първия семестър еманципираните млади жени от шейсетте отказваха поканите му за танци, с което предизвикаха умолителния му възглас: „Защо всички момичета в Оксфорд са толкова груби?“.
На което някоя безсърдечна Андре или Шарън отговори: „Защото повечето мъже са като теб“. На опашката за храна в столовата той игриво предложи на друга млада красавица своята наденичка. На което тя, тази безстрастна Сабрина, тази Ники, свикнала да отблъсква нежелани ухажори, му отговори най-невъзмутимо: „О, има животни, които просто не консумирам“. Трябва да признаем, че самият Соланка неведнъж беше запращал стрелички по Чукчук. На общата им церемония по дипломирането през освобождаващото лято на 1966 година, когато си позволиха да мечтаят за бъдещето, издокарани с тогите си, въодушевени и притиснати от родители от всички страни на моравата пред колежа, наивният Чукчук удиви всички, когато оповести, че смята да стане романист.
– Може би като Кафка – размишляваше той, ухилен широко като човек от висшата класа, с победоносната усмивка на майка си без сянка от болка, бедност или съмнение, тъй несъвместима с унаследеното от баща му: свъсените гъсти вежди, които напомняха за неописуемите лишения на дедите му в неугледното градче Лодз. – „В миша дупка“, „Непотребна машина“, „Ярост“, такива неща.
Соланка сдържа усмивката си и отбеляза великодушно, че в конфликта между усмивката и тези вежди, между Англия на сребърната лъжичка и Полша на тенекиеното канче, между тази бляскава и внушителна Крюела де Вил, сякаш слязла от модния подиум, и ниския и набит баща с плоско лице, може би наистина имаше място да се развие и да процъфтява един писател. Знае ли се? Може би условията бяха подходящи за появата на невероятен хибрид – английски Кафка.
– Или пък – продължи да размишлява Чукчук – мога да се ориентирам към по-комерсиални произведения. „Долината на глуповатите куклички“. Или има златна среда, нещо между високата литература и лекото четиво. Повечето хора са със средни способности, Соли, недей да спориш. Нуждаят се от лек стимул, не прекомерен. И не твърде дълъг. Не като твоите тухли – Толстой, Пруст, а тънки книжки, от които не получаваш главоболие. Великите класически произведения, преразказани кратко като популярна литература. Отело, осъвременен като „Мавърски убийства“. Какво ще кажеш, а?
Ето това беше. Погълнал значително количество от старото хубаво шампанско на семейство Уотърфорд-Вайда – неговите родители не можеха да пътуват от Бомбай за дипломирането му, затова Чукчук щедро настоя да му налее чаша шампанско и често-често му доливаше, – Соланка изригна в разпален протест срещу нелепите предложения на Крищоф и горещо го умоляваше да спести на света литературните изблици на писателя Уотърфорд-Вайда.
– Моля те, никакви смътно заплашителни провинциални саги: Брайдсхед в стила на Замъка. Метаморфози в Бландингс. Боже, имай милост. И се въздържай от еротичните сюжети. Ти си по-скоро Алекс Портной, отколкото Джаки Сюзан, която нали помниш какво казва: че се възхищава на таланта на господин Рот, но не би желала да се ръкува с него. И най-вече се въздържай от блокбъстъри на основа на класиката. „Тайната на Корделия“? „Загадъчно произшествие в Елсинор“? О, не, не!
След няколкоминутни дружелюбни и недотам дружелюбни подкачания Чукчук отстъпи:
– Е, може пък вместо това да стана филмов режисьор. Тъкмо заминаваме за Южна Франция. Сигурно там им трябват филмови режисьори.
Малик Соланка открай време имаше слабост към глупавкия Чукчук, отчасти заради собствената си способност да ръси такива неща, но също и заради доброто и открито сърце, което се криеше под шикозното гръмогласие на приятеля му. Освен това му беше длъжник. В общежитието на Маркет Хил на Кингс Колидж в една студена есенна нощ през 1963 година осемнайсетгодишният Соланка се нуждаеше от спасяване. Беше прекарал целия си първи ден в колежа в бесен ужас, неспособен да се надигне от постелята и в плен на демонични видения. Бъдещето изглеждаше като зейнала паст, която чакаше да го погълне, както Кронос беше погълнал децата си, а миналото беше счупено гърне, защото връзките на Соланка с неговото семейство бяха сериозно разрушени. Останало му беше само нетърпимото настояще, в което той изобщо не можеше да функционира. Много по-лесно му беше да остане в леглото и да се завие презглава. В безличната си стая от норвежко дърво и стоманени рамки на прозорците той се барикадира срещу онова, което го очакваше. На вратата се чуваха гласове – той не отвори. Стъпки идваха и си отиваха. В седем вечерта обаче глас, различен от другите – по-силен, по-звучен и напълно уверен, че ще получи отговор, – се провикна: „Някой да си е изгубил голям куфар с някакво смешно име на етикета?“. И за собствена изненада Соланка се обади. И така, този ден на ужас и на летаргия приключи и започнаха неговите университетски години. Страховитият глас на Чукчук беше разрушил лошата магия досущ като целувката на принца.

Притежанията на Соланка погрешка бяха доставени в общежитието на колежа на Пийс Хил. Крис – още не беше станал Чукчук – намери количка, помогна на Соланка да натовари куфара на нея и да го откара където му е мястото, после замъкна злочестия собственик на куфара на бира и на вечеря в столовата на колежа.
По-късно двамата седяха един до друг в залата и слушаха ослепителния и недостижим ректор на Кингс да им обяснява, че са в Кеймбридж за „три неща – интелект! интелект! интелект!“. И че през предстоящите години ще научат най-много – повече, отколкото в лекционна или семинарна зала – от времето, което прекарват „заедно по стаите си и се обогатяват взаимно“.
Кикотът на Уотърфорд-Вайда – „ха-ха-ха“ – прониза изумената тишина, последвала тази забележка. Соланка го заобича тутакси заради този непочтителен смях. Чукчук не стана нито романист, нито филмов режисьор. Написа дисертацията си, получи докторска степен, накрая му предложиха преподавателско място и той тутакси го грабна с признателния вид на човек, който току-що е разрешил окончателно въпроса как ще прекара остатъка от живота си. В това изражение Соланка мярна истинския Чукчук зад маската на златното момче – младия мъж, който отчаяно се опитва да избяга от привилегирования свят, в който е роден. За да намери обяснение, Соланка се опита да си изгради образа на празноглавата му майка от хайлайфа и на грубоватия му баща деспот, но въображението му изневери. Родителите, с които в действителност се срещна, бяха приятни хора и изглежда много обичаха сина си. Въпреки това Уотърфорд-Вайда със сигурност беше отчаян и когато беше пиян, дори нарече преподавателското си място в Кингс Колидж „проклет спасителен пояс, единственото, което имам“. И това, при положение че според повечето хора имаше толкова много. Бързата кола, комплектът барабани, семейният имот в Роухамптън, попечителския фонд, светските връзки. Веднъж, без особено състрадание, за което впоследствие съжали, Соланка посъветва Чукчук да не се въргаля толкова в калта на самосъжалението. Чукчук замръзна, кимна, изхили се грубо – „ха-ха-ха“ – и дълги години не говори с него за личните си дела.

За много от колегите му въпросът за интелектуалния потенциал на Чукчук оставаше без отговор: загадката Чукчук. Той много често изглеждаше глупав – първият му прякор, който така и не се задържа, защото беше твърде зъл дори за момчетата от Кеймбридж, беше Пух, на безсмъртното легендарно мече – обаче академичните занимания му спечелиха солидно уважение. Докторатът му за Волтер, първа крачка към неговата известност впоследствие, беше защита на Панглос – от първоначалния прекомерен Лайбницов оптимизъм на този измислен персонаж до възприетия от него по-късно предпазлив квиетизъм. Това дотолкова противоречеше на дистопичната, колективистична и политически ангажирана съвременна реалност, в която той пишеше, че и за Соланка, и за мнозина други беше съвсем откровено шокиращо. Чукчук изнасяше ежегодна поредица от лекции под надслов „Cultiver Son Jardin“.
Малко други лекции в Кеймбридж – на Певзнър и на Лийвис, и на никой друг – привличаха по-пълни зали. Младите (по-точно по-младите, защото въпреки старомодното си облекло Чукчук ни най-малко не се беше разделил с младостта) идваха да го апострофират и да дюдюкат, но си тръгваха много по-кротки и умислени, съблазнени от дълбоката му доброта, от същата онази синеока невинност и съпътстващата я сигурност, че е бил чут, които бяха изтръгнали Малик Соланка от паниката му онзи първи ден.

Времената се менят. Една сутрин в средата на седемдесетте Соланка се промъкна отзад в лекционната зала на приятеля си. Впечатли го категоричността в думите на Чукчук и контрастиращата с нея почти комична глупост, която я обезсилваше. Вгледаш ли се в него, виждаш издокарано с туид конте, безнадеждно изгубило връзка с онова, което навремето още се наричаше zeitgeist. Заслушаш ли се обаче, чуваш нещо съвсем различно: всеобхватна Бекетова безрадостност. „Не очаквайте нищо, нали знаете“, предупреждаваше Чукчук и левите радикали, и дългокосите типове с мъниста в дългите коси, и размахваше оръфания си екземпляр на „Кандид“. „Така пише в книгата. Животът няма да се подобри. Ужасна новина, знам, но това е положението. По-хубаво от това няма да бъде. Може да се каже, че способността на човека да се усъвършенства е само шега на Бога.“

Десет години по-рано, когато най-различни утопии – марксистки, хипарски – изглеждаха на една ръка разстояние, когато икономическият просперитет и пълната трудова заетост позволяваха на интелигентните млади да се отдават на своите едновременно блестящи и идиотски фантазии за откъсване от живота на социума или за революционни Еревони, него сигурно щяха да го линчуват или поне щяха да го принудят да замълчи. Само че говорим за Англия след миньорската стачка и тридневната работна седмица, една попукана Англия като в прочутия монолог на Лъки в „Очакване на Годо“, страна, в която човек се смалява и чезне, където бързо избледнява онзи златен миг на оптимизъм, когато най-хубавият от всички възможни светове изглежда непосредствено зад завоя. Стоическата трактовка на Чукчук на Панглос – наслаждавайте се на света с всичките му недостатъци, защото само него имате, следователно насладата и отчаянието са относителни понятия – бързо добиваше популярност.

Самият Соланка беше повлиян от него. Понякога, докато се мъчеше да формулира своите възгледи за вечния проблем на властта и на отделния човек, сякаш чуваше гласа на Чукчук да го нахъсва. Беше време на държавната централизирана намеса в икономиката и другите сфери на живота, но тъкмо Уотърфорд-Вайда не остави Соланка да бъде увлечен от тълпата. „Държавата не е в състояние да те направи щастлив – шептеше в ухото му Чукчук, – тя не може да те направи добросърдечен, нито да излекува раните на сърцето.

Държавата управлява училищата, но дали може да внуши на децата любов към четенето, или трябва ти да го направиш? Държавата създава системата на здравеопазването, но какво може да направи с високия процент хора, които ненужно ходят на лекар? Държавата изгражда социални жилища, но не може да гарантира добросъседството.“ Първата книга на Соланка, тънко книжле със заглавие „Какво ни е нужно“, в която той проследяваше как в хода на историята се променя мнението на европейците за отношението между държавата и индивида, беше подложена на остра критика и от двата политически полюса, а по-късно беше призната за един от предварителните аргументи на така наречения впоследствие тачъризъм. Професор Соланка, който мразеше Маргарет Тачър, виновно призна, че обвинението донякъде е истина. Консерватизмът на Тачър оказа обратен ефект: той споделяше характерното за поколението на Соланка недоверие към държавните институции и използваше опозиционния му език, за да разруши старите силови блокове – но не за да прехвърли властта на народа (каквото и да означаваше това), а за да я предостави в ръцете на шайка свои охолни привърженици. Икономиката бавно, но неотклонно западаше и вината беше на философията от шейсетте години. Тези разсъждения допринесоха съществено за решението на професор Соланка да се откъсне от света на науката…