Предлагаме ви пълния текст на есето на Олга Токарчук от проекта „Екс-център“, публикувано със съкращения в новия брой на сп. „Култура“. Целта на проекта е да провокира мислене за края на света, такъв какъвто го познаваме, и за бъдещия свят, който би могъл да възникне от развалините на стария.

Идеята за проекта е на Олга Токарчук. Той се основава на семинарите, провеждани от Едвин Бендик през 2019 г. по време на фестивала „Върхове на литературата“.  Реализира се от Фондацията на Oлга Токарчук (FOT) и вроцлавския Дом на литературата  (WDL). Неговата цел е да провокира мислене за края на света, такъв какъвто го познаваме, и за бъдещия свят, който би могъл да възникне от развалините на стария. Създателите на „Екс-център“ предполагат, че пандемията е само един от симптомите на извършващата се днес цивилизационна трансформация и на особено дълбокия разлом. Няма как да предвидим бъдещето, но можем да задвижим въображението си, та в хаоса на настоящето да се опитаме да набележим и опишем промените, процесите и явленията, които ще повлияят върху оформянето на бъдещия свят.

В това се състои задачата на участниците в „Екс-център“. Нобелистката и организаторите предложиха на творци, учени и куратори, които се ангажираха да подходят към работата екс-центрично, т.е. да разглеждат бъдещето, отхвърляйки рутинно прилаганите рамки на анализ. Те ще предложат и нови понятия за наближаващата промяна. Участниците в проекта ще напишат есета, които започвайки от 30 септември ще бъдат публикувани в седмичника POLITYKA. Текстове на поканените гости ще се появяват последователно, а седмица след публикуването им, организаторите ще излъчат на видео, разговор с авторите на тема повдигнатите от тях въпроси. Цикълът есета ще започне с Олга Токарчук. Поканени са също: Агниешка Холанд, Мариан Турски, Анда Ротенберг, Ева Бинчик, Уршула Зайончковска, Збигниев Миколейко. Литературната фаза на проекта ще приключи с комплектуването на сборник със създадените в неговите рамки текстове. Куратори на проекта са Едвин Бдендик (POLITYKA) и Ирек Грин (WDL, FOT).

***

Пътешественикът

Най-напред искам да припомня добре познатата гравюра от неизвестен автор, публикувана през 1888 г. от френския астроном Камий Фламарион. Тя представя пътешественик, който е стигнал до границите на света и, протегнал глава извън земното кълбо, се възхищава от гледката на подредената и много хармонична вселена. От детството си се възхищавам на тази чудесно метафорична рисунка, която всеки път открива пред мен нови значения и определя човешката същност по начин, съвсем различен от познатия на всички нас, нахвърлян от Леонардо, образ на статичния триумфиращ витрувиански човек – мяра на вселената и на самия себе си.

У Фламарион имаме човек, представен в движение, като пътешественик с поклонническа тояга, с пелерина и шапка. Въпреки че не виждаме неговото лице, ние си представяме какво изразява – несъмнено изненада, възторг, замайване от хармонията и величието на над-видимия свят. От нашата перспектива сме способни да видим само частица от него, докато пътешественикът сигурно вижда много повече. Там има ясно очертани сфери, небесни тела, орбити, облаци и лъчи – трудно изразимите измерения на универсума, които навярно се усложняват до безкрайност. Признак за непонятността им са и кръглите машинарии, които навремето често са съпътствали ангелските създания в илюстрациите на виденията на Йезекиил. От друга страна, зад гърба на пътешественика, е светът с неговата природа, показана тук чрез голямо дърво и няколко растения, както и културата, символизирана от кулите на градовете. Изглежда доста конвенционален и банален, да не кажем – скучен. Можем да се досетим, че на гравюрата виждаме крайния момент на дългия път на пътешественика – успял е нещо, което не са успели много други преди него – стигнал е до края на света. И сега какво? Струва ми се, че тайнствената гравюра с неизвестен произход е съвършена метафора на момента, в който всички ние сме се отзовали.      

Светът е малък

– много се е свил в продължение на отминалия век. Отъпкали сме доста пътеки в него, присвоили сме си горите и реките му, кръстосали сме океаните. Мнозина от нас имат субективно усещане за крайността на света. Вероятно това е в резултат от глобализираното скъсяване на разстоянията и от факта, че можем да стигнем до почти всяко място на Земята, стига да разполагаме с необходимите за това средства. Също така и за лесната му познаваемост – на практика всичко можем да проверим в мрежата, с всекиго можем бързо да се свържем.

Тук със сигурност си имаме работа с исторически ново възприятие на човека и се чудя кой пръв е изпитал това чувство – че всъщност светът е малък и е обозрим. Това може да е бил някакъв бизнесмен от новото поколение, някой „продаващ печен въздух“, както казват холандците, господин Евтино-Купи-Скъпо-Продай, който е в непрестанно движение, летейки от континент на континент с паспорта си от някоя „правилна държава“. Сутринта в Цюрих, вечерта в Ню Йорк. Отскача за уикенда до топъл остров, където сънува океански сънища и изостря сетивата си с кокаин. Или обратното – някой, който никога не е прекрачвал границите на своя окръг, но сега купува на детето си играчка, която е направена в далечни страни, произведена е от ръцете на хора, за чието съществуване до неотдавна този човек изобщо не е знаел. Играчката обаче изглежда свойски и приятелски, екзотичността й е прикрита зад универсализирана и обща форма.

В това ново усещане за маломерността на света, със сигурност изиграва ролята си и triste post iterum, тъгата след пътуване, която изпитваме, когато се върнем у дома след интензивните впечатления, свързани с далечното пътешествие. Струва ни се, че сме достигнали някакъв предел или сме преживели нещо, което нямаше да можем, ако не се бяхме родили в епохата, където пътуването се е превърнало в повече от привилегия или проклятие – в приключение. Тогава, оставяйки куфара си в антрето, питаме: И това ли беше всичко? Точно това ли? За това ли ставаше дума?

Вече посетихме Лувъра и видяхме със собствените си очи „Мона Лиза“. Покатерихме се по пирамидите на маите, опитвайки се да усетим драматизма на преминаването на времето, което безмилостно унищожава онова, което е било изграждано хилядолетия наред. Пекохме си коремите в египетските и туниските курорти, хранейки се с обобщена етническа кухня, която е вкусна на всички без изключение. Степите на Монголия, пренаселените градове на Индия, гледката на извисените в небесата Хималаи… Дори да не сме успели да видим това или онова, преди пандемията живеехме със съзнанието, че пътуването до другите места, които още не сме посетили, е реално – те фигурират в каталозите на туристическите агенции, наречени са дестинации. Светът беше в краката ни, отиването навсякъде беше възможно, стига да сме успели да съберем пари за това.

Може би за първи път в своята история човекът преживява толкова доминираща крайност на света. Вечер проследява живота на другите хора на екраните на своите бързи устройства и гледа онези, които само преди сто години не би могъл да срещне по пътя си.

Наблюдавайки ги отдалече вижда, че репертоарът от роли и възможности също е ограничен и, че всъщност хората си приличат, повече отколкото биха могли да предположат нашите предци. Те, както знаем, са наливали вода в мелницата на въображението и с наслаждение са описвали обитаващите антиподите творения, които толкова са ентусиазирали пътешествениците от миналото. Днес, благодарение на сериалите, киното и обществените медии, всички знаят, че хората от презокеанските територии не притежават много глави, само един крак с огромно стъпало или лице на гръдния кош и, макар да се различават по цвета на кожата, ръста или някои обичаи, тези разлики се заличават на фона на целия куп прилики. Другите функционират по същия начин в своите градове и държави, езици и култури. Обичат, тъгуват, копнеят, тревожат се за бъдещето, имат си грижи с децата. Върху тези фундаментални прилики се основава огромната кариера на новото откритие – стрийминг платформите.

Пътешественикът вижда, че всъщност навсякъде е същото – съществуват хотели, яде се от чинии, мие се с вода, от екскурзиите се купуват сувенири и подаръци за приятели, общото между които е – въпреки че са имитации на тамошното изкуство – че в болшинството си са произведени в Китай.

Известно е и това, че от почти всеки обитател на Земята ни делят най-много шест души (на принципа: аз познавам някой, който познава някой, който познава някой и т.н., който познава Х), а от времената на Христос – едва около 70 поколения. Някога, на старателно разчертаните карти на света е имало бели петна, които възбуждали въображението и обуздавали човешката арогантност. Готвейки се за пътешествие, хората имали предвид, че може и да не се върнат. Тръгването на път, предшествано от изготвяне на завещание, било гранично събитие, поставящо началото на процес на инициация, процес на промяна, чиито резултат не би могъл да бъде нито предизвестен, нито напълно разбран.

Парадоксално, живеехме в свят, отворен за въображението, свят с едва очертани граници, пълен с неизвестности. Този свят изискваше нови разкази и нови форми, непрекъснато се променяше и непрестанно възникваше пред очите ни.

Днес светът е влязъл в рамките на нашия календар и часовник. Можем да си го представим, помества се в главата ни. За три денонощия човек може да се отзове навсякъде, където пожелае (с малко незначителни изключения). Белите петна на картите са до край попълнени от Google Maps, които с жестока точност показват всяка уличка. Нещо повече, навсякъде е общо взето еднакво – едни и същи вещи, артефакти, начин на мислене, пари, марки, логотипи. Екзотиката или изключителността е рядка стока, все по-често изчезва от всекидневния живот и се превръща в джаджа. Като в балтийския курорт, където са пренесли от Тайланд цял тайландски ресторант или в низината на централна Европа, където е изграден гигантски комплекс, имитиращ тропиците. Благодарение на поместващото се в дланта или на коленете ни устройство можем във всеки момент да поговорим със семейството си, отдалечено на хиляди километри от нас, намиращо се в друг климатичен пояс, пребиваващо в съвсем друго време на денонощието, дори и на годината. За няколко секунди туристът на екскурзия в Тибет, се свързва с дома в Скаришев. Хората, които някога нямаше да могат да се запознаят, днес общуват чрез медията. За нашите пет сетива светът стана – нека повторим – малък. От друга страна, колко вълнуваща и спираща дъха е гледката на земното кълбо на фотографията, направена от човека. Малко синьозелено топче, висящо в простора. За пръв път в историята виждаме нашето планетарно място като крайно и ограничено; крехко и податливо на унищожение.

Към това се прибавя и усещането за претъпкано, затворено пространство, теснотия, постоянно присъствие на другите – чувството за крайността на възприемания свят става клаустрофобично. Нищо чудно, че напоследък все по-често се връщат мечтите за космически пътешествия, за напускане на стария дом, който се е оказал прекалено познат, тесен и препълнен.

Това чувство за смаляване и крайност на света се засилва от свързването в мрежата и всеобщото наблюдение. О да, живеем вече в Паноптикум – непрестанно сме видими, следени и анализирани. Чувството за крайност банализира всичко, защото само онова, което не се поддава на познанието ни, може да събуди нашия ентусиазъм и да запази чудесния статут на тайна.

Сезамичност

Обаче често третираме безкрайността като хаос, защото не ни дава възможност да приложим към нея каквито и да е познавателни рамки, каквато и да е конструкция. Няма карти на безкрайността. Тя отхвърля и човека като нейна мяра.

Ако някой отново поиска да общува с безкрая, достатъчно е да се включи към мрежата. Тук поразителното чувство, че светът е прекалено обилен, ни внушава срамежлива резигнация – следвам само своя път, уча се да отминавам привличаащите ме интересни неща, аз съм като Лот, който бяга от горящия Содом и волята му е толкова силна, че не се обръща назад – за разлика от любопитната си съпруга.

Днес синдром на жената на Лот се нарича онова застиване пред екрана, което може да се оприличи на кататония. Този синдром обхваща милионите пубертети и инцели, които особено по време на пандемията, въпреки предупрежденията, са погледнали към пламтящия град и вече не могат да откъснат очи от него.

Често, сърфирайки в търсене на някаква информация, имам чувството, че се движа сред огромен океан данни, които на всичко отгоре се намират в непрекъснато състояние на самосъздаване, самокоментиране. Всъщност онзи, който за пръв път е използвал за определението на тази дейност глагола „сърфирам“ е гений. Образът на самотния човек, който с помощта на малка дъска се движи по гребена на вълната в бурния океан, тук е изключително подходящ. Сърфистът е носен от стихията, но самият той може да повлияе на траекторията само в ограничена степен – оставил се е на енергията и движението на вълните. Нека отбележим, че това чувство да бъдем просто обект на движение, независещо от нас, следователно да бъдем и управлявани по определен начин, отдадени на скрита инертна сила, измъква от забравата старото понятие fatum, което вече схващаме по различен начин – като мрежа на зависимости от другите, като унаследяване на модели на поведение не само в биологически, но и в културен смисъл; следствие от това е оживената и може би разгорещяваща се дискусия за идентичностите.

Безкрайността проникна в света на homo consumens, когато този свят започна да прилича на Сезам. Казахме: Сезам, отвори се и – се получи! Отвори се, заливайки ни с богатството на предлаганите услуги, стоки, типове, образци, разновидности, фасони, моди, стилове. Вероятно всеки от нас поне веднъж е изпитал приказното богатство на офертата и тревожното чувство, че би трябвало да имаме няколко живота, за да я използваме. И така не стана ясно, кога животът ни се сведе до придобиването на нови вещи, поръчването на нови услуги от неизчерпаемата оферта. В един от разказите на гениалния Филип К. Дик, фабриките, управлявани от някакъв побъркан интелект не могат да спрат производството и трябва да създадат, поради безкрайното количество програмирани стоки, идеален потребител, хипнотизиран от тази вселена от вещи суперконсуматор. Клиент, за когото същността на живота се превръща в опитване и наслада от разновидностите на това или онова, в разсъждения относно марката червило, джунджурии, парфюми, дрехи, автомобили, тостери, при което специални програми и списания го консултират какво да избере. Тази визия, толкова футуристична през шейсетте години на ХХ век, се сбъдна по-бързо отколкото си мислехме. Днес това е описание на нашето тук и сега.

Но всъщност същото се отнася и за консумацията на интелектуални блага. Ресурсите на виртуалните библиотеки станаха безкрайни – седейки пред компютъра, човек има чувството, че се движи из Сезам, но вече не може да обхване (затова този глагол напоследък стана толкова популярен в полския) – нито авторите, нито заглавията, нито паролите. Поразително е съзнанието, че в момента, в който пиша тези думи, възникват стотици, ако не хиляди статии, стихотворения, романи, есета, репортажи и т.н. Безкрайността се саморепродуцира като се разпростира, а ние подхождаме към нея с крехките инструменти на търсачките ни, за да създадем впечатление, че все още я контролираме.

Моето поколение се справя особено зле – все пак, ние раснахме по време на недоимък и липси, у мнозина все още действа инстинктът да се запасяваме „в случай на криза“, „на инфлация“. Ето защо мъжът ми събира вестниците и все трупа изрезки, като същевременно се идентифицира с мисията на Ной и сглобява полици за хартиени книги в библиотеката.

Нашето и предишните поколения са се упражнявали да казват на света ДА, ДА. Повтаряхме си: ще пробвам това и още това, ще отида там, после там, ще изпитам това и онова. Взимам това и, защо не, ще взема и онова. Сега наред с нас се появява поколение, което разбира, че най-човешкият и етичен избор в новата ситуация е да се тренира казването на НЕ, НЕ, НЕ. За какво ми е това и онова. Ще се лиша от това и това. Не ми трябва. Не искам. Отказвам се…

Името ми е милион

Едно от най-важните открития от последните години – откритие, което повлия върху самото възприемане за същността на човека – със сигурност беше твърдението, че човешкият организъм, а и изобщо организмите на животните и растенията, си взаимодействат с другите организми в своето развитие и функциониране, че организмите са свързани с плътна взаимозависимост. Благодарение на постиженията на биологията и медицината – започвайки от преломните идеи на Лин Маргулис, според която моторът на еволюцията и възникването на видовете са симбиозата и връзката между организмите, та чак до резултатите от съвременните изследвания – се оказа, че ние сме по-скоро съвкупност, отколкото индивидуално битие, повече република от множество различни организми, отколкото монолитна, йерархично структурирана монархия. „Твоето тяло не е само ТИ“, „Човек притежава само 43 процента човешки клетки“ – гласят заглавията в популярната преса и със сигурност будят истинско безпокойство сред много хора. Независимо от това, колко често се миеш, човече, твоето тяло си остава покрито с популации от „съседи“ – бактерии, гъбички, вируси и археони. Болшинството от тях се намира в мрачните ъгълчета на нашите вътрешности. Сегашната пандемия на коронавируса утвърждава още повече този, като от филм на ужасите, образ – че човекът може да бъде колонизиран на широка скала. Това звучи неправдоподобно и напълно революционно, досега философията и психологията ни монадизираха. Човекът монада, отделно битие „захвърлен в съществуването“, самотно е господствал над останалите растителни и животински царства като „венец на творението“.

Това е образът, който доминираше в нашето въображение и нашето възприятие за себе си. Гледайки в огледалото, виждахме способен за самоанализ, мислещ завоевател, откъснат от света, често самотен и трагичен. В огледалото се появяваше лицето на бял мъж и по някаква причина установявахме, че човек звучи гордо. Днес знаем, че този чудесен homo sapiens е само в 43 процента себе си. Останалото са смешните маловажни създанийца, които досега изтребвахме лесно с антибиотици.

Осъзнаването на нашата съвкупност и зависимост от другите създания и дори нашата биологична „мултиорганичност“, въвежда в нашето мислене по този органичен начин понятието за рой, симбиоза, кооперация. Смятам, че грехът, заради който сме били изгонени от рая, не е нито сексът, нито непослушанието, нито дори разкриването на божествените тайни, а именно обявяването на себе си за нещо отделено от останалия свят, единично и монолитно. Отказали сме участие във взаимоотношенията. Напуснали сме рая пред очите на също така като нас, монолитния монотеистичен Бог (днес непрекъснато ми се натрапва пред очите метафората за Бог с ръкавици и маска) и оттогава сме започнали да утвърждаваме ценностите, свързани с това състояние: стремежа към митологизираната интеграция, към цялост, егоцентризма, монолитността, монизма, аналитичното мислене, сепаратизма на принципа или-или („да нямаш други богове освен Мене”), монотеистичната религия, различаването, оценяването, йерархията, ограждането, отделянето, резките черно-бели противопоставяния и накрая, видовия нарцисизъм. Основали сме заедно с Бог сдружение с ограничена отговорност, което е монополизирало и унищожило и света, и нашата съвест. Поради това напълно сме престанали да разбираме невероятната сложност на този свят.

Традиционното възприятие за човешката същност днес е подложено на драматична промяна, не само вследствие на климатичната криза, епидемиите и откриването на границите на икономическото развитие, а и поради нашия нов образ в огледалото: визията за белия мъж, завоевател в костюм или корков шлем, изчезва и виждаме нещо от сорта на лицата, рисувани от Джузепе Арчимболдо – органични, многократно събирателни, неразбираеми и хибридни – лица, които са синтез от биологични контексти, заемки и съотнасяния. Вече не сме толкова бион, колкото холобион, или състав от различни организми, съжителстващи в симбиоза. Съвкупност, множественост, разнообразие, взаимодействие, метасимбиоза – това е новата перспектива, в която виждаме света. Пред очите ни се размива и един важен аспект на старата система, който досега изглеждаше фундаментален – разделението на два пола. Днес все по-често установяваме, че човешката сексуалност е нещо като континуитет с променлива концентрация на характеристиките, а не полюсна противоположност една на друга. Тук всеки може да си намери неповторимото точно място. Какво облекчение!

Тази нова гледна точка, основана на съвкупността вижда света не като йерархично подредена монолитност, а като множественост и разнообразие, мрежа, с подвижна органична структура. Но най-важното е това, че в рамките на тази перспектива за пръв път започваме да възприемаме самите себе си като комплексни и многообразни организми – към това ни води откритието на идеята за биотона и микробиота, както и поразително широкото им влияние върху нашето тяло и психика, върху целостта на онова, което наричаме човек.

Допускам, че последствията от това положение на нещата ще се окажат изненадващи. Може би ще се върнем към схващането на човешката психика като съставена от много структури и пластове. Може би ще започнем да третираме личността като група и няма да се притесняваме да обявим мултиплицираната идентичност (multiplied personality) за напълно нормална и естествена. В обществената сфера може да започнем да ценим децентрализираните структури, организирани мрежево, докато йерархичната държава, основана на рестриктивната идея за народ, да се превърне в нещо съвсем анахронично. Може би най-после, монотеистичните религии, проявяващи огромна склонност към насилствен фундаментализъм, няма да са в състояние да удовлетворят променящите се потребности на хората и ще започнат да се „политеизират“. В края на краищата, политеизмът като че се съчетава по-добре с идеята за демокрацията.

Днес онази мистериозна традиционна конструкция на човека, откъснат от останалия свят, се разпада. Представям си това като падането на голямо прогнило дърво. Но всъщност дървото не престава да съществува, променя се само неговото състояние. И ето, сега то става място за още по-интензивен живот: поникват други растения върху него, колонизират го гъби и сапрофити, заселват се животни и насекоми. Впрочем и самото дърво ще се възроди от своите израстъци, семена, корени.

Много светове на едно място

Като че още никога досега в историята, разстоянието между поколенията не е било толкова голямо. Имам предвид дълбоката пропаст между поколенията, обусловена от развитието на изкуствения интелект и от лавинообразните промени в достъпа до информация. Изглежда, човешкото общество се е разпределило на поколенчески зони, които се различават по отношението си към света, знанието, употребата и качеството на езика, способностите, манталитета, видът политическа ангажираност и житейски модели. Колкото повече разликите между културите и етносите последователно изчезваха и се размиваха, така че всичко заприличваше едно на друго в непрекъснато и интензивно глобализиращия се свят (до преди пандемията), толкова нарастваше пропастта между поколенията. Все по-изразителен и на висок глас вербализиран става конфликтът между старите и младите, това е особено видимо в случая с пандемията, която е допълнително демонизирана от разликите в биологичната резистентност към вируса. Но подобни различия се проявяваха и по-рано, по повод климатичните промени и необходимостта от предотвратяването им. Тук също младите се противопоставиха на старите, основателно упреквайки ги в липса на мислене в перспектива и на визия за оправяне на нещата. Тази пропаст обаче не е просто конфликт между стари и млади, а някаква странна несъвместимост между живеещите в едно и също пространство хора от различни възрастови групи.

Днес внуците и дядовците са по-разделечени, отколкото навремето жителите на Ню Йорк и Сандомиеж. А правнуците и прадядовците – тук май трябва да използваме междупланетарни разстояния за сравнение …

Отделните поколения днес имат не само собствен език, но и свои, присъщи им ежедневни ритуали. Задължителни за всяко от тях са специфични потребителски модели и различен стил на живот. Те си представят бъдещето по друг начин и по друг начин са зависими от него, друго е отношението им към миналото, другояче контактуват и с настоящето. Внуците са се потопили във все по-новите апликации, дядовците гледат любимите си програми по телевизията. Капсулирането се пренася от интернет в реалността и това става много явно, когато се отнася до възрастните. Невероятно впечатление ми направиха часовете за възрастни по време на пандемията, когато между десет и дванайсет на улицата излизаха хората над шейсет и пет години и правеха своите покупки в магазините. Докато после, следобед, на опашките пред супермаркетите можеше да се видят само трийсет-четиридесет годишни. Начало на някаква мрачна дистопия…

Разделянето на населението на поколенчески племена ни накара да осъзнаем колко много действителности се намират в едно и също пространство. Те се застъпват, покриват, стимулират се взаимно, но си остават отделно.

Странното лято на 2020

Обикновено големите промени настъпват след катаклизми и войни. Непосредствено преди Първата световна война хората като че усещали, че това е краят на някакъв етап, на някакъв свят. Мнозина смятали положението за нетърпимо, въпреки че не го осъзнавали напълно. Днес не можем да разберем ентусиазма, който извеждал на улицата тълпи, които тържествено изпращали младите мъже, тръгнали на война. Енергичните им крачки, забързани от тогавашната техника на филмиране, поради която приличат на подскачащи кукли, ги водят някъде към хоризонта, където вече са притаени окопите при Вердюн и болшевишката революция. Целият ред на техния свят скоро ще се срути в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес – в странното лято 2020 – не знаем какво ще стане. По всичко изглежда, дори експертите са замлъкнали, не желаейки да си признаят, че приличат на днешните метеоролози – вследствие от климатичните катаклизми, те вече не могат да предвидят времето.

Светът наоколо прекалено се усложни, при това в различни посоки едновременно. Спонтанният, рефлекторен отговор на това положение на нещата е реакцията на традиционалистите и консерваторите, които третират това растящо усложняване като болест, като отклонение. Като лекарство те ни поднасят носталгията, връщат се към миналото и неистово се придържат към традициите. Щом светът е станал прекалено комплициран, значи трябва да бъде опростен. Щом не можем да се справим с настоящето, толкова по-зле за него. Носталгията по изгубеното време се вихри в нашето мислене, в модата, в политиката. В последната се появява една вяра в това, че можем да върнем времето и да влезем в същата река, която е текла преди няколко десетилетия. Мисля, че не няма да се поместим в миналото. Нито телата ни, нито нашата психика.

А какво, ако направим крачка встрани? Извън отъпканите начини на решения, терзания и дискурси, извън кръжащите около общия център, съчетания от мехурчета. Някъде, откъдето се вижда по-добре и по-обхватно и където се забелязват контурите на най-широкия контекст.

Когато Грета Тунберг призова: затворете мините, престанете да летите със самолети, концентрирайте се върху това, което имате, а не върху онова, което можете да имате още повече, тя струва ми се, не ни съветваше да се прекачим на каруците и да се върнем в схлупените къщурки, отоплявани с дърва.

Безпрекословен Черен Лебед се оказа пандемията, която – както става с Черния Лебед – никой не очакваше, но която промени всичко. Любимият ми пример за появата на Черния Лебед са събитията от края на ХIХ век в Лондон. Хората, които живеели в трагично претъпкания и мръсен град, мислейки за бъдещето, се тревожели, че ако движението по улиците на британската столица се развива толкова бързо и бурно, скоро купищата конски лайна ще достигнат до първия етаж на сградите. Започнали да търсят решение на този проблем, патентовали проекти за специални канали и сметища, и вече потривали ръце, разчитайки на големия бизнес около извозването на конските изпражнения извън територията на градовете. И тогава се появил автомобилът.    

От познавателна гледна точка Черният Лебед може да е повратно събитие, но не защото ще предизвика икономическа криза или ще накара хората да осъзнаят своята крехкост и смъртност. В края на краищата, последствията от пандемията са много и са доста разнородни. Най-важното обаче ми се струва разбиването на дълбоко загнездения наратив, че контролираме света и че сме венец на творението.

Може би човекът като вид е бил заслепен от могъществото, което е притежавал благодарение на своя разум, на своята креативност и това го е навело на мисълта, че е най-важният – самият той със своите потребности. Обаче, от друга перспектива, от различна гледна точка, той може да се почувства също толкова важен, при това необходим, като основна брънка на мрежата, като предавател на енергията, но преди всичко като онзи, който е отговорен за целостта на тази комплицирана постройка. Отговорността е факторът, който позволява да се запази чувството за значимост и да не деградира изгражданата във вековете конструкция за надмощието на homo sapiens.

Вярвам, че животът ни не е само сбор от събития, а комплицирана плетеница от смислите, които приписваме на тези събития. Тези смисли образуват чудесната тъкан на разказите, понятията, идеите и можем да ги приемем като един от елементите – като въздуха, земята, огънят и водата – които физически определят нашето съществуване и ни оформят като организми. Разказът е петият елемент, който ни кара да виждаме света по такъв, а не по друг начин да разбираме неговото безкрайно разнообразие и сложност, а също и да подредим опита си и да го предаваме от поколение на поколение, от едно съществуване на друго.

Кайрос

Гравюрата от изданието на Фламарион представя кайриотичен момент. Кайрос е един от по-малките богове, които сравнени с Олимпийските, изглеждат не особено важни и се мяркат някъде към периферията на митологията. Той е особен бог и има особена фризура. Същевременно тя е неговият атрибут – плешив на тила, той има само един кичур, за който може да бъде хванат, когато приближава; когато вече отмине, няма начин да стане това. Той е богът на случая, на преминаващия миг, невероятната възможност, която се открива само за миг и, която трябва без колебание да грабнеш (за кичура!), за да не се изплъзне. Незабелязването на Кайрос води до пропускане на възможността за промяна, до метаноя – и то не в резултат на продължителен процес, а на бременната с последствия минута. В гръцката традиция Кайрос обозначава времето, но не неговото мощно течение, известно като хронос, а изключителното време, изпълненият с възможности момент, който променя всичко. Кайрос винаги се свързва с решение, взето от човека, но не със съдбата, с fatum, с външните обстоятелства. Символичният жест да хванеш Кайрос за кичура коса означава осъзнаването, че ето на, иде промяна, отклонява се траекторията на съдбата.

За мен Кайрос е богът на ексцентричността, ако под ексцентричност разбираме напускането на „центристката“ гледна точка, отъпканите пътеки на мисленето и поведението, излизането извън сферата на добре познатото и съгласувано някак с общоприетите мисловни навици, ритуали, с утвърдения светоглед.

Ексцентричността винаги е била третирана като нещо странно и маргинално, но всъщност всичко творческо, гениално и тласкащо света в нови посоки трябва да е екс-центрично. Ексцентичността означава спонтанно, при това изпълнено с радост оспорване на завареното и на приеманото като нормално и очевидно – тя е предизвикателство отправено към конформизма и лицемерието, кайриотичен акт на смелост, грабване на мига и променяне траекторията на съдбата.

Изоставили сме общото познание и сме изгубили някъде усещането за цялостна перцепция. Пред очите ни си отиват последните ерудити – такива като Станислав Лем или Мария Янион, способни да схванат съгласуваност в знанието между изглеждащи откъснати една от друга области, велики екс-центрици, които са успели да протегнат глава извън сферата на установения порядък. Преди поне се опитвахме да разберем света в цялост, изграждайки неговите космологични и онтологични визии, задавайки въпроса за неговия смисъл. Обаче някъде по пътя ни пролетаризираха по същия начин, както капиталистическата фабрика е пролетаризирала занаятчиите, които все още умеели да създадат цял продукт, превръщайки ги в трудещи се, които изработват само някаква съставна част от него, без да познават целостта.

Процесът на саморазделение на човешкото общество на мехурчета е процес на невъобразима тотална пролетаризация. Затваряме се и се разполагаме в мехурчето на нашите възприятията, което ни затваря достъпа до възприятията и мислите на другите. Нещо повече, предпочитаме това, добре ни е така, а другите – но наистина другите, онези които, за да разберем, може би дори за да забележим, трябва да се наведем навън – не ни интересуват.

Публичното пространство, разбира се, съществува – но по-скоро като заместител, игра, спектакъл с доста употребявани декори, присвоен от властта и нейните ритуали. В овехтелите центрове, навремето места за обмяна на мисли, вече не достига въздух. Агората се е превърнала в комплект от пътеки и коловози, по които се движим механично. Университетите са изгубили своята роля, преобразували са се в гротесков пастиш на самите себе си – вместо да създават наука и поле за взаимно разбиране, те са се затворили зад своите стени и портали, пречат на достъпа до знание и ревниво крият едни от други резултатите от изследванията си. Съревновавайки се за грантове и точки, учените са се превърнали в съперничещи си труженици.

Не виждайки целостта, ставаме зависими от локалните знаци и отделните пъзели в голямата мозайка, която е светът – този, даденият и онзи, който надграждаме.

В това, което пиша, винаги съм се стремяла да насочвам вниманието и чувствителността на читателя към целостта. Работех с тотални наративи, провокирах фрагментарната форма, намеквайки за съществуването на констелации, които надхвърлят простия сбор на съставките си и образуват собствени смисли.

Струва ми се, че литературата като непрекъснат процес на разказване на истории има по-голяма от всичко друго, възможност да покаже света в цялостната перспектива на взаимните влияния и връзки. Широко, най-широко казано, по своята природа тя е мрежа, която свързва и показва огромната свързаност между всички участници в битието. Това е много рафиниран и специфичен начин за междучовешка комуникация, прецизна и същевременно тотална.

Когато пиша този текст, непрекъснато се позовавам на литературата, ту припомняйки Кайрос, ту привеждайки Фламарион и анонимната гравюра, която той е изнамерил отнякъде за илюстрация на книгата си ”L’Atmosphere: Meteorologie Populaire”. Знам, че мнозина третират литературата като чисто развлечение и я свеждат до „книга за четене“, нещо, без което може да се живее щастливо и пълноценно. Но разбрана в най-широк смисъл, литературата е преди всичко Сезам, пълен с гледните точки на другите хора, визии за света, филтрирани през неповторимото мислене на всеки индивид. Това не може да се сравни с нищо. Литературата, дори най-древната, вербалната, сътворява идеи и определя перспективи, които се отпечатват дълбоко в мисленето ни и го форматират, независимо дали искаме това, или не. Именно тя е родителката на философите (та какво е „Пир“ на Платон, ако не къс хубава литература?) и именно от нея започва философстването.

Ще бъде трудно да се създаде визия за литературата в нашето време, още повече, че добре информираните казват, че тъкмо расте последното четящо поколение. Иска ми се все пак да имаме право да измисляме нови разкази, нови понятия и нови думи. Същевременно знам, че в тази голяма, обтекаема, трептяща вселена, каквато е светът, нищо не е ново. Различните конфигурации поставят нещата по различен начин, предизвикват нови асоциации, нови понятия. Терминът „антропоцен“ е на едва 20 години, но благодарение на него сме способни да разберем това, което става около нас и с нас. Образуван е от две известни гръцки думи: антропос (човек) и каинос (нов) и показва доколко голямо е влиянието на човека върху функционирането на природните процеси в скалата на цялото земно кълбо.

А какво ще кажете за огнозия?

ОГНОЗИЯ (англ. оgnosia, френски ognosie) – познавателен процес, който, отразявайки предмети, ситуации и събития, се опитва да ги подреди според висш взаимозависим смисъл. По-просто: умението за синтетичен подход към проблемите, посредством търсене на порядъка както в самите нарации, така и в детайлите, дребните части от целостта. Недостатъчността в областта на огнозата се проявява като неспособност да се види света като интегрална цялост, т.е. възприема се всичко поотделно; тогава е нарушена функцията на вникване в ситуацията, синтезът и свързването на факти, които на пръв поглед са напълно отделени. В терапията често се използва методът на лечение чрез романи (амбулаторно се прилагат и разкази).

Да създадем библиотека на новите понятия. Да я напълним с екс-центрично съдържание, такова каквото центърът не е и чувал. Защото ще ни липсват думи, термини, обръщения, фрази, а кой знае дали не и цели стилове и жанрове за описанието на това, което ще настъпи. Ще са ни необходими нови карти, както и безстрашието и хуморът на пътешественици, които не биха се поколебали да протегнат глави извън сферата на досегашния свят, извън хоризонта на досегашните речници и лексикони. Любопитна съм какво ще видим там.

Превод от полски Правда Спасова

Олга Токарчук (род. 1962 г.) получи Нобелова награда за литература през 2018 г. В България са издадени книгите ѝ „Дом дневен, дом нощен“ (прев. Христина Симеонова, 2005), „Музика за много барабани“ (прев. Силвия Борисова, 2006), „Правек и други времена“ (прев. Георги Кръстев, 2008), „Последни истории“ (прев. Мирка Костова, 2008), „Бегуни“ (прев. Силвия Борисова, 2009), „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (прев. Силвия Борисова, 2014), „Изгубената душа“ (прев. Силвия Борисова, 2019).