Това не са моите книги на 2025; това са книгите на моята маса, чийто подбор и подредба нямат нищо общо с класификационната мания, която достига своя пик към края на годината.

„От зората до упадъка. 500 години културен живот на Запад“ (From Dawn to Decadence: 500 Years of Western Cultural Life, 2000). Заглавието на масивния том, шедьовъра на френско-американския историк на културата Жак Барзун, казва всичко. Това е известният разказ за възхода на европейската култура от жизнеутвърждаващите начала на Ренесанса до отрезвяващото, почти мазохистично чувство за културна изнемога в наши дни. Или почти всичко, защото Барзун е далеч от шпенглерианското черногледство. „Някои писатели наричат нашето време краят на европейската епоха. Вярно в определен смисъл, това твърдение е невярно в друг, защото пренебрегва европеизацията на глобуса. Техно-науката и демокрацията не управляват навсякъде, но взети заедно те завладяват въображението на хората и възпламеняват техните желания. Това, което целият свят иска, не е свобода, а ЕМАНЦИПАЦИЯ и развлечения. Западът е онова място на света, чиито народи, заемайки свободно от всички останали, смятат, че са постигнали първото и са получили средства за притежаване на второто.“

Понятието „еманципация“ (винаги с главна буква) заема централно място в терминологията на Барзун, но никъде в тези богати на размисъл 800 страници не е развито подробно; аз лично се съмнявам, че това е главното, което светът иска. Изобщо, Барзун не дава лесни отговори, но заключението му не е съвсем мрачно. Той не казва, че Западът е свършил, а внушава, че креативната енергия, извела навремето Европа до културните върхове, може би е все още жива, но в различна форма. Защо не?

*

„Я се взрете по-внимателно! Та нали ние даже не знаем къде живее сега живото и какво представлява то, как се казва? Оставете ни сами, без книга, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво да обичаме и какво да мразим, какво да уважаваме и какво да презираме. На нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и кръв; срамуваме се от това, смятаме го за позор и се напъваме да бъдем някакви небивали общочовеци. Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече се раждаме не от живи бащи и това все повече ни харесва. Свикваме. Скоро ще намислим да се раждаме някак от идея. Но стига; не искам да пиша повече „от Подземието“… (превод от руски Лиляна Минкова).

Най-сетне намерих време да прочета „Записки от подземието“ на Достоевски, прологът към темата на Барзун. Една колкото важна, толкова и неприятна новела. Важна, защото тук е очертан образът на модерния човек, останал без Бог и лутащ се без посока в безкрая на своята свобода. Неприятна, защото е неприятен самият този човек, тоест ние, такива, каквито ни е видял още Достоевски.

*

В изследванията за причините, началото и края на Студената война се открояват две школи. Ревизионистичната школа, чийто най-виден представител беше историкът Уилям Уилямс, смята, че САЩ са преувеличавали заплахата от комунизма, а Сталин не се е стремил към хегемония, а към равновесие на силите в Европа. Противната теза, доминираща на Запад, не прави особена разлика между Сталин и Хитлер, утвърждавайки стремежа на СССР да наложи своето господство над Европа.

В своята нова книга „Светът на Студената война“ (Vladislav Zubok, The World of the Cold War) руският историк Владислав Зубок се причислява към първата школа. „Аз съм на страната на онези, които смятат, че Студената война беше предизвикана от решението на Вашингтон да изгради и поддържа глобален либерален ред, а не от плановете на Москва за разпространение на комунизма в Европа“, пише той. Според професор Зубок, който преподава в Лондонското училище по икономика, следвоенният Съветски съюз е бил слаб и гладен, и реалполитиката и националната сигурност, а не идеологията са диктували действията му. С други думи, той вижда ядрото на конфликта във военно-политическото съперничество между двете суперсили. „Призракът на Марс, а не на Маркс – по думите му – доведе до разделението на Европа“. Не е трудно да се види, че днес тази линия – без значение дали споделяме позицията на автора – намира продължение в агресивния стремеж на Путин да получи признание за имперските амбиции на Русия.

„В тази монография – пише Зубок – аз се позовавам на моите три десетилетия, прекарани в СССР, последвани от три десетилетия на Запад“. Тази уникална перспектива позволява на Зубок да разкаже историята на Студената война не само от гледната точка на Запада, както става обикновено, но да представи и позицията на Москва. Този баланс насочва вниманието му и към голямата картина отвъд съперничеството Изток-Запад, с акцент върху „непрестанната поредица от наместнически войни в Африка, Латинска Америка и Азия“.

И все пак „Студената война започна и завърши в Европа“ – по-точно в СССР на Горбачов. До ден днешен мнозина на Запад вярват, че войната е била спечелена от Рейгън (който, в отговор на въпроса как си представя края на Студената война, беше казал: „Ние печелим, те губят“ – и излезе прав). Зубок не е съгласен: „Заключението, че натискът върху съветския комунизъм допринесе за спечелването на конфронтацията е мит“, за който според него няма никакви доказателства. СССР рухна не поради американската стратегия, а поради провала на икономическите реформи на Горбачов, които вместо да укрепят съветската икономика, я дестабилизираха, твърди той.

Както виждаме, спорът за изводите от Студената война далеч не е приключил. „Сривът на СССР изкриви начина, по който мнозина гледат на края на Студената война. Краят на съветската система и държава може да беше предопределен от вътрешни фактори, но бързият разпад наложи извода за абсолютна победа на Запада… В Америка песимизмът и преувеличаването на съветската мощ отстъпиха място на триумфализъм и високомерие“. Днес от това настроение няма и помен. „Възходът на агресивна, неоимпериалистическа Русия“ отправя предизвикателство към либералния глобален ред, което според Зубок оправдава онези, които говорят за „нова студена война“. Изглежда, че сянката на „старата“ Студена война е по-дълга от собствената ѝ история.

*

Иля Златанов, „Думи за езика“. Моята книга на годината – едновременно етимологичен и тълковен речник, енциклопедия, учебник и есеистичен сборник. Книга за думите, наистина. Златанов би могъл да бъде обвинен в безсистемност, но само в смисъла на сентенцията на Кокто, според когото „и най-големият шедьовър в литературата е просто един разбъркан речник“. Тъкмо тази „безсистемност“ позволява на автора да обхване толкова необятен и разностранен материал: от езикознанието и етимологията на думи и идиоми – главното поле на интересите на Златанов – през историята на езици и диалекти, азбуки и народи, битовата култура, магията и медицината, та чак до генетиката. (Авторът не е забравил неприличните думи, но за съжаление, не отива по-далеч от „чеп“ и „грездей“, най-„меките“ от тях). Ето два от многобройните „разкази за думите“ на Златанов.

„Чао“ казват всички, не само у нас. Но откъде идва тази дума? Латинската дума за роб sclavus звучи в диалекта на Венеция „счаво“. Там променя леко значението си и става „слуга“. Постепенно венецианци започват да се разделят с фразата „ваш покорен слуга“, съкратено – „счаво“. Тази така удобна формула, опростена до „чао“, плъзва из цяла Италия и малко по малко завладява целия свят.

А това е моят любим анекдот, заиграващ с руските падежи. Според градската легенда, разказва Златанов, някаква жена твърдяла, че Пушкин е баща на детето ѝ и искала да го съди за издръжка. Поетът се защитил със следния стих:

Я предложный, она — дательный.
Я творительный, она — родительный.
Я именительный, в чём тут винительный?

Етимологичният масив на Златанов е прорязан от великолепни малки есета, повечето от тях на исторически теми: славянски ли е българският език, римското наследство в езика ни, връзките между българския и руския език, турската кулинарна терминология, как хората заселват земята и т.н. Съществува ли връзка между етнос и език („Философия на дървото, или дървена философия“)? Да – на равнището на ежедневното съзнание. Но съвременните лингвисти, напомня Златанов, се стремят да се разграничат от етнически конотации. „Лингвистичната, етническата и генетичната диференциация на хората не са свързани причинно. Понякога те възникват съвместно, само че по-често се развиват по различни пътища. Но доколкото обособяването на етносите и на езиците е свързано с определена територия, между едните и другите могат да възникнат известни съвпадения“, заключава авторът.

Храната заема в труда на Златанов аналогично място на важността ѝ в живота. От „Кухнята като еманация на националната култура“ извлякох една духовита история от Франция: след завръщането си от САЩ, Талейран казал: „Видях една страна с трийсет и две религии, но само с един сос“.

И една брутална история от България: в „Изисквания за кметове и общинари от 1890 г.“ – все така актуални и до днес, мисля – се казва: „Кога се удаде лицето да е покането от по-преди на попийване и поядване заедно с други хора или съпартизанти, да не се наядва отнапреж с чесън и други таквиз дъхави откъм зловония зелении или престоял и залоен овчи джигерец. Да седи благопристойно на посоченото му място сред дружината, да не гръмогласничи, да не размахва безпричинно членовете си нагоре-надолу, да не пръхти, да не се дръгне и оригва, сумти и попръдва. По този начин няма да се погнусяват от него и да го имат за по-долен и нефелен, а тъкмо напротив“.

И един съвет към онези, които тепърва ще посегнат към тази забележителна книга: не я четете като роман, а като енциклопедия. Тогава удоволствието и ползата от нея са гарантирани. Иначе може да бъдете премазани от масива от ерудиция (лат. еrudition, „образованост“) на Иля Златанов и неговите думи за езика.

*

Книгите на моята маса се сменят, но от тази пролет една книга стои незменно пред погледа ми. The Beatles Complete Chord Songbook („Акордите на всички песни на Бийтълс“) стана моята библия като начинаещ китарист. Няма значение дали сте на 75 или на 15, това е книгата, ако искате да станете – повече или по-малко – китарист с учители като Бийтълс. The Beatles Songbook (съдържаща акордите и думите) е образцова, за разлика от много други подобни издания или източници в интернет, които бъкат от грешки. Тя разкрива и богатата хармонийна основа на музиката на Бийтълс, особено в сравнение с техните съвременници, което обяснява защо бяха и остават най-големите.

Докъде съм стигнал ли? Бих казал, че подминах кривата круша, пръстите ми хванаха мазоли, усвоих нещичко от теорията, вече не изпускам перцето и барето не ме измъчва толкова. Но най-важното е, че изпитвам дива радост, когато взема китарата, ударя някой акорд и се вслушам в звънтежа на струните. Може би съм станал вече китарист.       

Стоян Гяуров е завършил английска филология в Софийския университет. Работил е като журналист в БНР и „Дойче Веле“. Преводач от немски, английски и италиански език. През 2018 г. получава награда за ярки постижения на Съюза на преводачите в България за превода от немски на книгата „Емигрантите. Четири дълги разказа“ от В. Г. Зебалд. Автор на книгата „Платон, прасето и последният буржоа“ (2012).