„Потулена София“, Тони Николов, издателство „Рива“, 2024 г.
„Няма как започнатите, но прекъснати някога разговори за истории и книги да продължат.“
Въпреки че пише това, Тони Николов си поставя противоположната задача – да продължи прекъснати разговори, като прекрачва през невидимите граници на времето, като се връща в миналото и го разтяга до съвремието, като свързва скъсаните му нишки и от неговите раздробени отломки сглобява един цялостен образ.
Горният цитат е от едно от есетата в последната му книга „Потулена София“, в което разказва за съдбата на своя кръстник Иван Драгошинов. Но тъй като тя е преплетена с историята, разказът се насочва към трагичните събития в Катин и Виница, където хиляди невинни жертви са разстреляни от чекистите. Разравянето на масовите гробове се превръща в метафора на разравянето на пластовете на историята, под които е погребана истината. Така достигаме до основната цел на автора – да бъде разкрита истината, голяма част от която е заровена и земята над нея е отъпкана от нашите забързани към бъдещето стъпки.
Истината е най-често скриваното съкровище, а откриването му е трудно и изисква специално умение и прецизно боравене с натрошените фрагменти от артефакти. Истината е най-често скриваното, манипулирано, изопачавано и подменяно съкровище. Това се прави толкова често, че мнозина изгубват вродения у човека усет за истина. Изопачаването на истината е основна цел на идеологическите системи, които половин век господстваха в света. Цели поколения живеят в условия на подменена истина. Затова стремежът да се разкрива истината е благородно занимание, което заслужава уважение и насърчение. Тони Николов е автор, който умее да прави това отговорно и виртуозно, с което е заслужил нашите адмирации.
След като сме узнали, че цялата тайна на спомените са отдавнашни разкази, които неволно са се завъртели в паметта му, нека да продължим заедно с него прекъснатите някога разговори за истории и книги, за хора и съдби.
Темите се сменят като в калейдоскоп, но една нишка свързва няколко от разказите. Тя проследява превратите от първата половина на миналия век, които променят посоката на развитие на България, облика ѝ, а в крайна сметка и съдбата ѝ. Превратите се извършват в равномерни периоди от време, през десет години, сякаш отмерени от ритъма на махалото на часовника на историята. И най-чудното е не това, а че движещите личности и на трите преврата са едни и същи. Не са едни и същи обаче идеите им – първият преврат през 1923 г. се определя като фашистки, а последният, извършен двайсет години по-късно от същите хора, е наречен антифашистки.
Ние днес се възмущаване от непоследователността на нашите политици. Съвсем наскоро, при съставянето на последното правителство, ни се отдаде възможност да ги обругаем, задето извършиха точно това, което заклинателно бяха заявявали, че никога не биха сторили. Да не го бяха правили поне заклинателно. Но те са наследници на традиции в политиката – наши родни исторически традиции. Последователи на една традиционна непоследователност.
Сред постоянното непостоянство чутовно се извисява постъпката на Димо Казасов, министър и в трите превратаджийски правителства. След като става министър на пропагандата в отечественофронтовското правителство на 9 септември 1944 г., той лично забранява собствените си книги, писани преди 1944 г. – „В тъмнините на заговора“, „В отечеството на Мусолини“, „Проблемът на политическия вожд“, „Звено без грим“ и още няколко. Всички. Включва ги в списъците с вредна литература. Много от авторите, чиито книги са вкарани в тези списъци, са вкарани в затвора. Министърът на пропагандата не предприема такава мярка спрямо себе си – вероятно от хуманни съображения. А софияписецът Тони Николов казва, че докато обикалял къщата на някогашния политик на улица „Женева“ 12, си мислел колко невероятно е един и същи човек да създава, описва и пренаписва събитията.
На задната корица на последната му книга с реставрирана история съм представила автора така: „Сладкодумният събирач на отломките, който не спира да върви из нашия град, да витае около кооперации и входове, да се заговаря с излизащи от тях хора, да се изкачва по непознати стълбища, с рентгеновите си очи и с камерата на телефона си да съзира местата, на които са живели големите ни и значими личности, повечето от които днес забравени. Техните имена не само са забравени. Те са потулени. Те са насилствено изтрити от нашата памет. Забравата за тях беше наложена, натрапена, а паметта за тях – смачквана с ботуш.“
Днес трябва да положим старание да я почистим от калните отпечатъци на тоталитарния ботуш. А на Тони Николов да благодарим, че върши това така вдъхновено и вдъхновяващо.
Нека да го последваме стъпка след стъпка из малките улици, откъдето ще зърнем „половинчатостите в родната ни история, заради което ни дебнат евразийските покрайнини“, и да стигнем до една жълта двуетажна къща, която ще ни разкаже за своя собственик Стойчо Мошанов – един от многобройните „бивши хора“, паметта за които е насилствено изтрита. Тя е на бул. „Цариградско шосе“, при построяването ѝ в края на 20-те години на миналия век се е намирала на бул. „Николай Николаевич“, брат на Царя Освободител, а в нашето детство беше на бул. „Ленин“.
Преди войната Стойчо Мошанов е председател на 24-ото Народно събрание, но му е лепнат етикета „яростен англофил“ и той е принуден да подаде оставка. През август-септември 1944 г. чрез мисията си в Кайро за втори път се опитва да насочи България в лагера на демокрациите и да я спаси от съветска окупация. Планът му е съгласуван с тогавашния министър-председател Иван Багрянов, но не е съгласуван с „бащата на народите“ и по комунистическата радиостанция „Христо Ботев“, която предава от Москва, му е лепнат нов етикет – „слуга на монархофашизма“.
Съветският съюз обявява война на България, което прави преговорите със западните съюзници безпредметни. След като България е окупирана от Червената армия, мисията на Стойчо Мошанов е наречена предателска. Тя му струва десет години по лагери и затвори. Клеймото „бивши хора“ е лепнато на потомците му до трето поколение.
Тони Николов задава един сложен въпрос – защо времето „преди“ е от такова значение за нас? На който отговаря чрез друг въпрос: „Нима коренът на миналото, в който се вкопчваме с неподозирано упорство, е единственото, удържащо ни над самата бездна на времето?“
