Начало Идеи Гледна точка Кратунка
Гледна точка

Кратунка

6654
Хуан Миро, „Съзвездия. Утринна звезда“, 1940 г.

Никой не знаеше името му, всички му викаха Кратунка.

Кратунка беше шестгодишният син на перачката в двореца. Викаха му така, защото главата му беше твърда и своенравна като онези декоративни тикви с цвят на човешка кожа, които хората сееха край оградите, а есенно време използваха да държат в тях боб, като канче при къпане или като фунии, да преливат ракия и вино от големите дамаджани и бъчви в по-малки съдове. Както и за глави на плашилата. Той помогна на майка си да пренесе коша с мокрите чаршафи в сушилнята. Всъщност майка му носеше коша на гръб, както винаги, а Кратунка беше протегнал ръката си и просто подпираше дъното.

Сушилнята беше помещение в двореца, разположено до кухнята. Гърбът на голямата готварска печка излъхваше жега и топлеше и сушилнята, където провесваха прането на дълги, наредени в редици простори.

После майка му се прибра в тяхната стаичка под стълбите да си почине, а Кратунка хукна из дългите коридори на двореца към залата на театъра. Днес, доколкото беше дочул, разбира се, никой не уведомява специално сина на перачката за различните мероприятия в двореца, Тъпец Трети, кралят, щеше да има рецитал. На стари години, когато ръцете и краката го предадоха, той замени гневливостта със сантименталност и прописа стихове. И днес щеше да чете в голямата зала на театъра.

Зад кулисите миришеше на прах и на восък. С восъка лъскаха пода. Кратунка отмести тежката кадифена завеса, която скриваше стълбището, и видя на метър от себе си Тъпец Трети. Кралят седеше в инвалидния стол и чакаше ръкоплясканията в залата да достигнат предела си. Той използваше времето да си почисти носа, но го правеше толкова разпалено, че на Кратунка му се стори, че ще си откъсне ноздрата. Момчето пристъпи пред завесата и се загледа с нескрит интерес в заниманията на краля. Кралят го видя, дръпна ръката си, но при този жест закачи с кутрето си една от къдрите на перуката си и тя се свлече като простреляна патица в скута му. Отдолу лъсна голата като новогодишна играчка глава на краля, на всичкото отгоре виолетова на цвят, защото поради разни кожни проблеми явно го мажеха с йод; все така гологлав, той порови в кожената чантичка, закачена за подлакътника на стола, извади една жълтица и му я подаде. Кратунка разбра – владетелят купуваше мълчанието му. Той прибра жълтицата в джоба на панталона.

След малко се чуха шумни маршируващи стъпки и четирима стегнати в брокат придворни пристъпиха към стола на краля, внимателно наместиха перуката на главата му и го избутаха на обляната в светлина сцена. Всички затаиха дъх и той започна да чете. Четеше лошо, направо каканижеше, но поне правеше паузи между отделните стихотворения, та публиката разбираше кога да ръкопляска. „Листото падна в локвата / и я боядиса в смарагдовозелено“, прочете кралят, сви юмрука си и избърса окото си. Публиката също започна да подсмърча и дамите извадиха от ръкавите си кърпички, с които, можеше да се види, мило услужваха и на кавалерите си.

Кратунка се завъртя, не му беше интересно и реши да посети обущаря, за да провери дали са готови обувките на майка му. От стоенето в студената вода краката на майка му приличаха на синьо-черни топузи и обущарят се опитваше да ѝ измайстори специални меки обувки. Но изведнъж забеляза, че на стълбището стърчи Палисандър, началникът на дворцовата охрана, който нееднократно му беше забранявал да кръстосва двореца. Кратунка се спусна край стената, докато се плъзгаше край него, извади жълтицата и му я показа, и с наслада забеляза как Палисандър заприлича в лицето на човек, който е седнал в тава с вряло картофено пюре. Сетне се спусна да тича по коридора.

В ателието на обущаря миришеше на ацетон и кожа. Като видя Кратунка, той се засмя и преметна завързаните една за друга връзки на готовите обувки през рамото му. Уговорката между него и майка му беше проста. Той ще ѝ измайстори обувките, а тя ще пере дрехите му.

На Кратунка му оставаше да свърши само още едно нещо – да мине през кухнята и да вземе делвичката с топло мляко с мед за майка си. Леля Кервизка, готвачката, беше така добра да ѝ осигурява всеки ден живителната течност.

Най-сетне Кратунка цъфна в стаичката под стълбите. Майка му се надигна, взе обувките, премери ги. По чудо обезобразените ѝ крака лесно влязоха в тях. Доволна, тя взе делвичката и отпи. Кратунка стърчеше до нея и я наблюдаваше със строго изражение, сякаш тя беше детето, а той – родителят. Тя протегна ръка и разроши твърдата му като конски косъм коса, а той, все така със строг вид, извади жълтицата и я сложи в ръката ѝ.

– Серафиме! – въздъхна майка му. Единствено тя знаеше истинското му име.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора