Начало Идеи Гледна точка Краят на един срам
Гледна точка

Краят на един срам

12057
Снимка Юлия Лазарова, „Дневник“

Този паметник трябва да бъде демонтиран, реставриран и пратен в парка на тоталитаризма, където му е мястото. За да могат следващите поколения да правят разлика между пропагандната лъжа и историческата истина.

След трийсетгодишни лутания с т.нар. „монумент паметник на съветската армия“ в София омагьосаният кръг най-сетне започва да се разкъсва. Съветският автомат „Шпагин“ вече не властва над българската столица, което само по себе си има огромно символно значение. Прекъсват се нишките на вековна зависимост, на политическо, икономическо, че и ментално поробване на българите от страна на Москва. Истеричните реакции на шепата посткомунисти или „възражданци“ още по-ясно показват защо това трябваше да се случи и че битката е за българското „сега“. За да разберем кои сме и накъде отиваме като народ, какво ще е бъдещето на децата ни. Затова този паметник трябва да бъде демонтиран, реставриран и пратен в парка на тоталитаризма, където му е мястото. За да могат следващите поколения, виждайки го, да правят разлика между пропагандната лъжа и историческата истина: да знаят какво е било, как предците им са живели в несвобода и защо това никога повече не трябва да се повтаря.  

От години поне два пъти дневно минавам покрай въпросния „монумент на несвободата“. И друг път съм писал, че го правя не поради душевен мазохизъм, а като личен протест и от чувство за срам, че „съветската окупация“ над душите и умовете на някои българи продължава.

Отдавна е изречено всичко, което има да се каже по този повод. Многократно е публикувано и препубликувано писмото на един от създателите на паметника – големия български скулптор проф. Любомир Далчев от 1993 г., в което той категорично настоява да се премахне неговото участие (включително орелефът „Октомври“) и от първо лице свидетелства как „още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа“. И в жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението? Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители.

Писмото на проф. Любомир Далчев е налично в интернет. Напомням това, та дано някой от депутатите се сети да прочете поне части от него на парламентарните прения в отговор на истериите на Нинова, Гуцанов, Копейкин и компания.

Защото, видите ли, „варвари“ унищожавали шедьовър на българското изкуство! Не, дами и господа, с демонтирането на ПСА се измива не само срамът от лицето на българската нация и позорните ѝ зависимости от Москва, но се реабилитират имената на големи български творци, принуждавани от тоталитарната пропаганда да създават „съветски кич“, от който дълбоко са се срамували. Всичко това е описано по великолепен начин в студията на проф. Димитър Аврамов „Изкуство или пропаганда в бронз и камък?“, също налична в „Портал Култура“. Който иска, нека прочете, за да знае.

И, второ, сега „варвари“ демонтирали по незаконен начин, без да разполагат с нужните документи! Не, дами и господа, „варвари“ са онези, които в годините на Сталин са изсекли дърветата от ботаническата градина и са съсипали прекрасната детска градина в пространството до зоопарка. Без дори да си направят труда да узаконят цялата тази „лъжа от бронз и камък“.

В жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: „И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението?“

Така че „паметникът на съветската лъжа“ е незаконнороден още с появата си – няма нотариален акт, няма техническа документация по изграждането му, няма нищо, върху което да се стъпи, за да се вземат законови решения.

Министерството на културата не го припознава. ПСА никога не е бил включен в регистъра на културното наследство (нито преди, нито сега). Чий е той тогава?

Не е и военен паметник (тъй като не е костница). Следователно Русия не може да претендира за каквото и да било в това отношение (като дан към паметта на нейни войници).

ПСА не присъства в договора за приятелски отношения между Руската федерация и Република България от 4.08.1992 г., нито в член 10-и от двустранното руско-българско споразумение за сътрудничество в областта на културата, образованието и културата от 19.04.1993 г.

Така че, колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви договори или двустранни споразумения. Става дума за български паметник, издигнат в НРБ в знак на сервилна зависимост към Москва. И в правото на Република България е паметникът да бъде свален и пратен в музея.

И, трето, крайно време е да се изрече на висок глас истината за „съветската окупация“, чийто срамен символ е това „тоталитарно капище“ в самия център на София. Да, в продължение на половин век всичко в страната ни се е правило по „съветски образец“, а местните ни „партийни и държавни ръководители“ са били само пионки на Кремъл.

Затова 2023 г. е знакова с две срамни годишнини: през 1963 г. и 1973 г. др. Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП (чийто правоприемник е БСП) на два пъти тайно правят опит да се заличи българската независимост, като превърнат страната ни в „16-а република на СССР“! Нима това не е „достатъчно основание“ за низвергването на МОЧА, както на софийски новоговор наричат този „монумент на срама“? Повече от достатъчно е. Заради националното ни достойнство. И за да не ни гледат с презрение някой ден децата ни.

А що се отнася до периода на „чистата съветска окупация“ (септември 1944 – декември 1947), когато България се управлява еднолично от сталинския маршал Бирюзов, нека ръководството на парламента организира прожекция за народните избраници на филма „Второто освобождение“ (реж. Светослав Овчаров, сц. Евелина Келбечева, 2022). В него, на базата на дълго засекретявани документи, намиращи се в ДА „Архиви“, ясно е описана тази болезнена, а и наистина срамна страница в най-новата ни история.

Колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви договори или двустранни споразумения. Става дума за български паметник, издигнат в НРБ в знак на сервилна зависимост към Москва.

Стъпка по стъпка е показано как след 8 септември 1944 г. е поставена под съветски диктат цялата българска държавност и икономика. Как „съветските другари“ изземат българските суровини, конфискуват целия ни военен и търговски флот (заедно с шлеповете и стока за милиони). Как въвеждат контрол над печата и книгоиздателство (със задължителна квота съветски книги), как още през 1945 г. започват да одобряват показа на чужди филми, тъй като било немислимо да се показват толкова филми от Дания, Италия, Чехословакия и Франция, както е записано в документ, носещ подписа на маршал Бирюзов. Как без каквато и да е юридическа санкция палачите на прословутия генерал Филатов арестуват и измъчват български граждани. 

България е длъжна да изхранва в продължение на години 258 000 съветски войници, нахлули в страната ни с 6200 оръдия, 470 танка и 720 самолета. Нещо, което налага тежък купонен режим за българските граждани и настъпва глад, докато в същото време с ешелони се изнасят българско зърно, тютюни, месо, мляко, дървен материал и текстил за СССР. И то без пари или на безценица.

Папките в архивите пазят паникьосани донесения от областни управители и кметове (повечето от тях комунисти), които не са в състояние да утолят огромните апетити на Червената армия.

България на практика фалира. Още при първия опит на външния министър на ОФ Петко Стайнов да заяви някакво „несъгласие“ с грабежа на Москва, той е отстранен от поста си. Следващият опит на комунистическия лидер Трайчо Костов „все пак“ да има някакво заплащане за „вземанията“ е наказан още по-строго. Сталин се приближава до него на прием в Кремъл, сваля му очилата и го нарича „двуличник“, поел по пътя на Тито. „Искате да търгувате с нас по международни цени, така ли. Неблагодарници?!“… И Трайчо Костов плаща това несъгласие с главата си. А пропагандата тръби ли тръби за безкористната съветска помощ. Същите глупости и измислици, които сега папагалски преповтарят депутатите от БСП. Да бяха поне изучили историята на собствената си партия.

И това не е всичко. Окупационната съветска армия години наред безчинства в България. Войниците на червеното знаме със сърпа и чука пиянстват, мародерстват, насилват български жени, убиват мъжете им, газят хора по пътищата, сякаш не са човешки същества, а хлебарки…

Споменава ли някой от бранителите на МОЧА тези факти?! Интересно какво ще ни кажат в отговор Нинова, Мая Манолова, Ваня Григорова, внукът на Пеко Таков или гражданинът Копейкин? Че не е истина? Че е долна лъжа, „фейк“, клевета, писана в „Посолството“? Формулирана накратко в този си вид:

Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население от някои военнослужещи на тиловите части на Съветската армия.

Така например:

А) Произволно се отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти без знанието на местната власт и без тя да е уведомена и без да се оформи по съответен начин изземването на животните и на хранителните продукти.

Б) Произволно се изземат частните и държавни транспортни средства и смазочните масла. Това води до срив на есенната сеитба.

В) Някои военнослужещи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В село Дивдядово е убит, заедно с други, и член на комунистическата партия.

Кой е автор на тези редове? Нито съм аз, нито е западната пропаганда.

Цитирам откъс от поверително писмо на самия „вожд“ Георги Димитров до „бащата на народите“ и „най-добър приятел на всички физкултурници“ Йосиф Висарионович Сталин, чийто препис се намира в българския държавен архив.

Общата картина е покъртителна. Става дума за стотици изнасилени български жени (поне за толкова има данни в архивите), а броят им вероятно е в пъти повече. Мнозина от тях са се срамували да си го признаят, за да не се разчуе.

Само в един от списъците в архивите фигурират имената на 154 убити. Повечето от тях в домовете им или размазани на пътя, сред тях и деца.

Няма народ с достойнство, който да издига паметници на своите насилници и да тачи своите грабители. Паметникът предполага съответната „памет“, а щом тя е скверна, мястото на подобен монумент е в музея.

Писателката Вера Мутафчиева свидетелства в един от томовете на своите „Бивалици“ как в края на 1944 г. пияни съветски военнослужещи я съзрели, грабнали я и я помъкнали нанякъде. Тя отчаяно се дърпала, молела ги да я оставят на мира, викала за помощ, докато накрая, за неин късмет, я спасили български офицери. Други жени не са имали този шанс.

И отново в прашните папки в архивите откриваме следното писмо (показано във филма „Второто освобождение“):

Драги Десо,

Село Столник, 23 септември 1944 г.

Тук стават неща, които ме задържат да се върна в София. Братушките са го ударили през просото. Влизат в къщите в село, взимат си, каквото им трябва, и след като ги нагостят и почерпят, започват да задирят жената на стопанина. Има много случаи на изнасилване на жени и деца, и народът е трепнал много. Народът толкова много е огорчен от тях, че всички надежди, възлагани им по-рано, сега се изпариха мигновено. Крадат коне, каруци и въобще каквото им попадне… Нощно време вдигат хората да им правят баници и да им колят кокошки. Въобще страна напаст и къде ще му излезе краят, не се вижда. Тия хора са непросветени и вършат своеволия, каквито и най-дивите племена не вършат.

Ето деяния на „славната червена армия освободителка“, които правят присъствието на подобен паметник в центъра на София невъзможно.

Няма народ с достойнство, който да издига паметници на своите насилници и да тачи своите грабители. Паметникът предполага съответната „памет“, а щом тя е скверна, мястото на подобен монумент е в музея.

„Местата на паметта“ са важни. За София, а и за цяла България. Защото по формулата на моя учител, големия френски историк Пиер Нора, тъкмо тези „места на памет“ ни дават възможността да разберем кои сме, и то в светлината на онова, което не сме.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора