Кметът, който познава българските писатели – разговор с Григор Даулов, кмет на село Чавдар 

Г-н Даулов, преди колко години започна голямото книжно приключение, наречено „Месец на книгата в община Чавдар“? Как точно се случи?

Много ми харесва определението „книжно приключение“ – изключително точно е. „Месецът на книгата в община Чавдар“ започна през 2019 г., като първоначалната ми идея беше да е седмица на книгата, която стартира на Световния ден на книгата и авторското право – 23 април. Представях си седем дни, изпълнени със срещи с автори, изложби на илюстратори, посещения на децата в библиотеката на село Чавдар и т.н. Тогава не бях кмет. Просто отидох при тогавашния кмет и му казах: „Г-н Геров, разрешавате ли да започна една инициатива, която ми се върти от много време в главата, свързана с книгите и популяризирането на българската литература в Чавдар?“. Той ми отвърна: „Добре, действай“, за което съм му благодарен. Имах пълната свобода да правя нещата, както ги усещам, а това беше най-добрата предпоставка нещо да се случи. Оттам нататък започнаха трудностите и неизвестните, но това е нормално, когато тръгнеш да създаваш нещо, без да имаш представа за спецификите на книжния сектор в страната и без да познаваш нито един автор.

Кои бяха най-големите ви страхове?

Основният ми страх беше, че тази идея няма да срещне подкрепа от страна на авторите. Съмнявах се дали някой писател би проявил интерес да гостува в българско село, за разлика от големите градове, където обикновено се провеждат подобни срещи. Притеснявах се също дали – ако се случи изобщо – тази инициатива би намерила своята публика в Чавдар. Смятам, че към онзи момент, а донякъде и днес, книгите са по-скоро бутиков сегмент, макар за мен те да са в основата на културата изобщо.

В тази посока бяха големите ми неизвестни и страхове. Като кмет съм заявявал многократно своите два основни приоритета – културата и образованието. Това са стълбовете на всяка цивилизация и опорите на нейното просъществуване във времето. Затова исках да започнем процес по възпитаване на културни публики в Чавдар. Ценители винаги е имало, но чрез повече разнообразие и с конкретни фокуси те трябва да станат устойчива общност, да се създаде възможност и желание за среща с новото и непознатото. Знаех, че това е много дълъг процес, че трябват много усилия и търпение, но аз съм търпелив човек. Радвам се, че тези усилия си струват и дават своите резултати, че публиката на нашите културни събития става все по-постоянна. Гордея се с нея. Неслучайно много от гостуващите творци в Чавдар – писатели, музиканти, театрали и др., също го отбелязват и знам, че не е просто куртоазия. Разбира се, в основата на всичко е екипът, а аз имам страхотен екип.

Кой беше първият български писател, който гостува в с. Чавдар, и как беше посрещнат от читателите в селото?

Исках тази инициатива да има сериозен фокус върху детската книга, защото детската аудитория е ключова за постигането на една от целите, които си бях поставил – възпитанието на културни публики. Първият детски автор, когото реших да поканя, беше Весела Фламбурари. Намерих мейла ѝ в интернет и ѝ писах. Да си призная, изобщо не очаквах да ми отговори, но когато получих писмото ѝ, се зарадвах и повярвах, че от този хаос в главата ми наистина може да излезе нещо. Весела стана причината да променя концепцията си. Тя ми писа, че живее в чужбина, прибира се за кратко в България през месец май за литературни участия и след това отново заминава. Тогава осъзнах, че съм тръгнал в грешна посока, че едва ли ще е възможно да се подреди програма с всекидневни събития тъкмо в седмицата след 23 април, при това в най-натоварения период за книжния сектор – април-май. Така идеята за седмица на книгата се превърна в „Месец на книгата в община Чавдар“, започващ и завършващ на две емблематични дати – 23 април и 24 май.

Междувременно бях успял да открия в мрежата електронния адрес на Теодора Димова и също ѝ писах, но все още нямах отговор. Няма да забравя момента, в който получих положителен отговор от нея. По това време бях в Гърция по някакъв проект, даже не помня къде точно. Лежах вечерта в хотелската стая с най-ужасното главоболие в живота си. Не знам по каква случайност отворих пощата си и видях съобщението от Теодора Димова. В този момент осъзнах, че „Месец на книгата в община Чавдар“ наистина ще има. И понесох по-леко главоболието. С моя неизкореним наивитет дори писах на предаването „Библиотеката“ по БНТ (официално, с бланка на общината и с изходящ номер) да ни гостува. Не е трудно да се досетите дали изобщо получих отговор, дори и отрицателен.

Първият автор, който трябваше да гостува в нашия месец на книгата на 9 май 2019 г., беше Стоян Николов-Торлака, лека му пръст. Той наистина дойде тогава, но междувременно, след обявяването на програмата, се случи нещо, което през следващите години преобрази фестивала, промени самия мен, а донякъде и Чавдар. Като човек, който чете от дете и се интересува от изкуство, притежавам огромна лична библиотека. Купуването на книги винаги е било моя кауза и удоволствие. Назад във времето често съм се лишавал от базови неща, за да мога да си купя нов роман, албум на любима рок група или да гледам в кино „Одеон“ панорамите на Фелини, Бунюел, Бергман, Куросава и т.н. В тази връзка немалка част от личната ми библиотека, или по-скоро последните ѝ попълнения, се дължат на един човек – Светлозар Желев. Няма нужда да обяснявам кой е той. През годините не изпусках нито един брой на предаването „Библиотеката“ по БНТ, още от самото му начало с Георги Тенев. Участието на Светлозар Желев в предаването като литературен гид, както и в други формати и предавания като „Ръкописът“, ми помогна да открия автори, за които не бях чувал дотогава и заедно с това да запълня още няколко реда в личната си библиотека. Знам, че не бях единствен.

Много исках Светлозар Желев да ни гостува в тази инициатива и да бъде за един ден нашият литературен гид, да представи своята извадка от важните книги за годината, които да останат след това в читалищната ни библиотека. Никъде обаче не успях да открия негови координати, затова писах във Фейсбук страницата, която той поддържа – Литературен гид. Мина доста време и вече бях решил, че няма да получа отговор. Но един ден, по време на среща на тогавашния кмет г-н Геров и негови колеги, телефонът ми звънна, беше непознат номер. По това време се занимавах с проектите на общината и непрекъснато ми звъняха откъде ли не, затова просто излязох и вдигнах. Отсреща чух следното: „Здравейте, аз съм Светлозар Желев…“. Тогава се върнах при другите, прекъснах разговора и им казах: „Обади ми се Светлозар Желев“. Патосът и радостта, с които го обявих, бяха съизмерими с вълнението, което бих изпитал, ако ми се беше обадил самият папа. За мен усещането беше същото. Това обаждане промени всичко.

Желев можеше да дойде само на 8 май и така той стана първият ни гост. През годините изградихме силно приятелство, както между нас двамата, така и между него и хората от Чавдар. Продължихме да правим следващите издания на фестивала заедно и така до днес. Благодарение на него в Чавдар през годините гостуваха много от утвърдените ни съвременни автори. Светльо даде началото на още много познанства и приятелства, защото освен че е – преносно и буквално – истински Рицар на книгата, той е и една прекрасна, фина личност, която има неповторимата и безкористна дарба да свързва хората. Той е истински светъл лъч. От една такава връзка се зароди и друго мое голямо приятелство – с Георги Бърдаров и прекрасната му съпруга Антонина Атанасова. С тях пък организираме друга важна и мащабна инициатива – Коледното село на България. Светльо е в основата на още много мои познанства и приятелства в тази сфера.

Кога почувствахте, че „Месец на книгата“ не е вече събитие само за жителите на Чавдар, но е излязло от територията на селото?

Още от първото издание си пролича, че това е възможно. На срещите тогава присъстваха и хора от съседните общини – тенденция, която се запази и при следващите издания.

Тази година в рамките на фестивала стартирахме и друга моя дългогодишна идея – литературна резиденция, в рамките на която автори и преводачи могат да творят на спокойствие в Чавдар, в една предразполагаща и уютна среда, където могат да се откъснат за седмица-две и да се заредят с енергията на селото. Първите ни резиденти бяха Николай Терзийски, Кристина Терзийска, Светлозар Желев и Рене Карабаш. Любопитен факт е, че преди три години открихме нашия месец на книгата на 23 април с Георги Господинов, който тъкмо беше влязъл в краткия списък с номинациите за международния „Букър“. Месец по-късно той стана и първият българин, носител на тази престижна награда. Тази година закрихме „Месец на книгата в община Чавдар“ с Рене Карабаш, която също е вече в краткия списък. Много се надяваме историята да се повтори.

Какви хора идват на срещите с писателите?

Основната ни публика е от Чавдар и региона, но има и посетители от столицата, както и от други населени места извън района на Средногорието. Чавдар е посещавана туристическа дестинация и съвсем естествено в срещите с авторите понякога се включват и хора от по-далечни градове – Плевен, Ямбол, Пловдив, Бургас и др.

Как бихте описали читателската общност в с. Чавдар?

Любопитна, човешка, гостоприемна, скромна, емпатична, уважителна. Като се замисля, до голяма степен тези понятия се припокриват и това не е случайно.

Кои български автори четяхте като дете и кои четете сега? Какво се промени в читателския ви вкус?

Ще разширя въпроса ви до автори изобщо, не само до българските. Допреди петнадесетина години четях повече чуждестранни автори, но оттогава насам чета и български творци. Ще се опитам да отговоря на въпроса ви през личните си спомени и истории, които са изиграли ключова роля за развитието ми като човек и читател.

Научих се да чета рано, на 5-годишна възраст. Тогава моята баба ме записа в библиотеката в Чавдар и никога няма да забравя първата книга, която взехме оттам. Тя се оказа и първата книга в живота ми. Става дума за „Котаракът в чизми“ – едно от онези тънки някогашни издания. Прочетох я на един дъх на стъпалата пред къщата ни и отидохме за нова. Така започна всичко. В детството си четях обичайните за децата от моето поколение заглавия, освен задължителните списъци за лятната ваканция – „Емил от Льонеберя“, романите на Карл Май, Майн Рид, Артър Конан Дойл, книгите от библиотека „Галактика“ и библиотека „Фантастика“, с две думи, типичното за дете от втората половина на 80-те.

Спомням си как във втори клас изчетох за един ден вкъщи „Пипи дългото чорапче“, която все пак е над 300 страници. На другия ден госпожата (тогава другарка) ме изкара пред класа да прочета „На браздата“ от Елин Пелин. На предпоследното изречение, вероятно от умора, съм припаднал. По този начин, следвайки неведомите пътища на всяка лична история, Пипи и Боне Крайненецът останаха свързани в моята читателскса съдба. А съучениците ми пропуснаха да чуят един от най-гениалните и минималистични финали в българската литературна класика – последните две изречения от „На браздата“ на Елин Пелин. Друг подобен заряд носи финалът в „Другоселец“ на любимия ми Йовков.

На по-късна възраст, бях около 15–16-годишен, друг роман се превърна в крайъгълен камък за израстването ми като читател – „Пилето“ на Уилям Уортън, един от най-любимите ми писатели и до днес. Няколко години по-късно особено силно ме разтърси „Лолита“ на Набоков, книгата, която ми показа мощта на езика в литературата. И до днес за мен тя остава един от най-големите шедьоври в модерната европейска литература на ХХ век, посветени на любовта – извън контекста на скандалния сюжет.

Много са авторите, които четях в най-активния си читателски период: американската класика – Стайнбек (най-вече), Фокнър, Хемингуей, Фицджералд и др., но също Маркес, „Вавилонската библиотека“ на Борхес, много Достоевски, много Кафка, Казандзакис, Джойс, Камю, антиутопиите на Оруел, Замятин, Хъксли, Бредбъри и много други. Успоредно с това, докато следвах социология в Софийския университет, наблягах особено на хуманитаристиката, на Платон, Ницше, Фройд, Юнг, Вебер, Шютц, Фуко. През цялото време четях и българска литература – класиката, поезията на Яворов, Смирненски, Вапцаров, Константин Павлов, Христо Фотев, разказите и романите на Радичков, Стратиев, Ивайло Петров, Стефан Цанев, позабравени автори като Росен Босев. Тогава нямах много информация за съвременните ни автори, а и самата информация не достигаше толкова лесно като днес. Любима ми е и поредицата „Амаркорд“ на издателство „Колибри“. Притежавам я цялата и благодаря на съдбата, че преди много години успях да присъствам на срещите с трима от авторите в нея по време на гостуванията им на „София Филм фест“ – Вим Вендерс, Фолкер Шльондорф и Жан-Клод Кариер.

През последните 15–20 години чета по-малко, не толкова заради липсата на време, колкото заради трудността да се настроиш и откъснеш от останалите неща, които те занимават постоянно и те притискат денонощно. Напоследък чета предимно съвременни български автори и не спирам да се изненадвам от качеството и разнообразието на това, което излиза на пазара. Няма да изброявам конкретни имена, тъй като те са много и със сигурност ще изпусна някой важен за мен автор, а не искам.

По-важно е друго – съвременната българска литература става все по-добра, по-четена, превеждана и разпознаваема извън пределите на страната. Надявам се това да бъде разбрано от бъдещите управляващи в сектора на културата, надявам се да стане ясно, че българската литература трайно и почти без подкрепа изгражда мостове навън и е един от най-ярките посланици на България в чужбина. Това важи и за голяма част от творците в другите изкуства и се надявам то да бъде разпознато, оценено и адекватно подкрепено от хората, които ще взимат решения за културните политики на национално ниво занапред.

Какво ви носи общуването със съвременните български писатели?

Като кмет всекидневно общувам с много хора, но срещите с творци и особено с български писатели са специални за мен. Те ми носят особен заряд. Помня всяка среща с авторите в Месеца на книгата от 2019 г. досега и наистина всяка от тях ми е дала нещо ценно. На мен и на публиката.

Аз съм изкушен от литературата човек, но преди години не съм си представял, че ще имам възможността да срещна толкова много любими и интересни автори на живо, в Чавдар, да прекарвам време с тях в разговори и споделяне на гледни точки и преживявания. Тези срещи, освен че ме мотивират да продължавам в тази насока, ми носят много дълбоко душевно удоволствие. Наред с това винаги се уча от човека срещу мен, опитвам се да надникна отвъд името и да усетя човека. Този процес е двустранен, разбира се.   

Какво си мислите например за някой български автор, докато четете книгата му, успявате ли да си изградите негов образ и оцелява ли този образ при срещата ви с конкретния писател?

Да, четейки дадена книга, изграждам някаква представа за нейния автор. Като се замисля, в повечето случаи образът оцелява при жива среща, но най-вече в базовите неща, не толкова в детайлите. Случвало се е понякога да изпитвам притеснение как ще протече гостуването на някои автори, които познавам само през творчеството и през медийния им образ, дали няма да подходят високомерно. Твърдя искрено, че тези, макар и редки притеснения, никога не са се оправдавали. Затова с течение на времето се научих да възприемам писателите първо като хора, а после като творци.

Въз основа на срещите ви с толкова български писатели през годините чувствате ли се като профайлър – има ли обединяваща черта в характера на авторите?

Макар и да са различни помежду си, писателите имат една обединяваща черта (поне тези, които познавам), това е нетърпимостта към всичко, което ограничава личната и творческата свобода. А за мен това е върховната ценност на човешкия вид, колкото ѝ клиширано да звучи. Нито един автор, с когото съм се срещал, не се е изживявал като звезда. Никой не се е държал високомерно с хората, които са дошли да го видят и чуят. В други изкуства се е случвало.

Да се занимавате с книги и четене не е ли губеща кауза за един кмет? Обяснете ни концепцията за „книгата като местна политика“.

Зная, че „книгата като местна политика“ не е сред обичайните занимания за един кмет. Огромно предизвикателство е да налагаш четенето като приоритет, но това не ме отказва. „Месец на книгата“ и „Нощ на литературата“ са двете основни инициативи, посветени на книгата и организирани от общината. Чавдар е не само единственото село, което участва в „Нощта на литературата“ – вече няколко години, но и единствената община, която не е областен административен център.

Освен това в нашето село се провеждат и други инициативи – в училището и в читалището. С течение на времето всички тези събития формираха постепенно своя публика. Трудно е да популяризираш книгата в малко населено място, същевременно обаче това е незаета ниша, която позволява да разгърнеш въображението си и да не спираш да опитваш.

Книгата и изкуството като цяло са важен елемент от маркетинговия микс на всяко населено място. Те нямат добавената икономическа стойност на други дейности, но имат способността да докосват човешката душа и въображението, а това дава огромни възможности. Знам, че присъствието на Чавдар в „литературната карта“ на България има смисъл. Отварянето на авторите и издателствата към други населени места извън големите областни градове е полезно и за самите тях, защото тамошната публика също е жадна за култура. И често дава ценна и различна обратна връзка. Но нека дам един от многото примери защо книгата е местна политика според моето разбиране: нашето основно училище за поредна година участва в Националната олимпиада по гражданско образование. Тази година проектът беше на тема „Голямото приключение на малките читатели“. В рамките на няколко месеца той включваше различни активности като четения, презентации, онлайн игри и т.н. На финала децата се срещнаха със Светльо Желев в новия STEM-център на училището, което беше вдъхновяващо преживяване както за него, така и за тях. Този проект премина регионалните кръгове на олимпиадата и достигна до финалите на национално ниво, където бе класиран на седмо място сред 22 класирани проекта от цялата страна в първа възрастова група. Това беше единственият финалист от Софийска област в тази група и единственият проект от селско училище. Той бе собствена инициатива на децата от училището и на техните ръководители, които бяха активни участници в събитията с детски автори по време на нашия месец на книгата. Използвам случая да поздравя децата и ръководителката на проекта г-жа Даниела Червенкова-Ангелова за този невероятен успех. Този пример разкрива истинското измерение на нашето разбиране за книгата като местна политика.

Как удържате на натиска да влезете в „истинската“ политика и как отговаряте на въпроса дали като народен представител не бихте могли да направите повече за родния си край и за българската книга?

Никога не съм имал афинитет към политиката на национално ниво – като народен представител или на друг подобен пост. Същото важи и за членуването в партия. Аз съм свободолюбив човек и не мисля, че бих се чувствал комфортно в парламентарната зала, бидейки подчинен на партийни и групови решения. Наясно съм, че страната има нужда от такива хора и ги подкрепям, защото единственият път към решаване на реалните проблеми, в това число и тези в книжния сектор, минава през политиката и законодателството, но това просто не е моето призвание. Съсредоточил съм се изцяло върху развитието на моето село Чавдар.

При толкова популярни фестивали на местни продукти като смилянския боб, еленския бут или „празника на сланината“, как книгата успява да се конкурира с храната? Мислите ли, че тя се е превърнала вече в регионален продукт за село Чавдар?

Да, мисля, че книгата се е превърнала вече в регионален продукт за село Чавдар и съм горд от този факт. Винаги съм твърдял, че всяка българска община трябва да търси своето собствено лице – на базата на своите дадености, история и визията на  ръководството си. Този своеобразен брандинг е и послание защо си струва местните хора да останат тук и защо хората отвън биха дошли да ни посетят. Смятам, че Чавдар все повече открива своето лице и в двете посоки – навън и навътре, а това ни носи позитивна енергия.

Как се възпитава четенето в с. Чавдар?  

С упорито постоянство в популяризирането на литературата и българските автори. Много мило ми става, когато долавям тишината в залата и виждам вперените погледи, докато някой писател говори за творчеството или живота си. Гледам очите на хората и знам, че нещо остава вътре в душите им. И това ми е достатъчно. Знам, че това усещане не угасва веднага, то оставя следи у повечето от тях. Тъкмо тези следи възпитават.

Позволявам си да ви сравня с възрожденските българи – заради устрема, наивитета, дързостта, заради каузата да насочвате погледите към книгата, и в частност – към българската литература. Трудно ли ви е, къде срещате съпротива и къде – най-голяма подкрепа?

Благодаря ви за сравнението, оценявам го! Аз самият в началото споменах наивитета си и продължавам да мисля, че той е движеща сила, когато се опитващ да променяш средата. Нужни са щипка лудост и смели мечти. Без тях не може. Ако човек се опитва да анализира всеки детайл предварително, ако иска да обхване всички възможни рискове, той ще си остане в процеса на анализ и детайлизиране за неопределено време. Днес светът е много динамичен и променящ се, ние не разполагаме с цялото време, за да седим на брега на реката и да чакаме какво ще ни донесе тя. Ще дам нов пример: преди година и половина община Чавдар завърши един мащабен обект – Център за гости „Дар“, който предлага настаняване на 32 души в изключително стилна и уютна среда. Да, това беше точно такава луда и наивна идея, която ми се въртеше в главата от години. След като се осмелихме да я реализираме, тя дава своите плодове. Открити бяха нови пет работни места, а от няколко месеца обектът е с почти пълна заетост седем дни в седмицата. Трябва да възпитаваме тази здравословна щипка лудост и наивитет точно по примера на възрожденските българи.

Що се отнася до последната част на въпроса ви – не срещам особена съпротива по отношение на културните политики. Да, през годините е имало единични коментари в социалните мрежи дали това е най-важното – кметът да кани разни писатели, но тези коментари са рядкост, те са просто част от цялостната картина на обществото ни. Подкрепа срещам най-вече от екипа си и от хората, които посещават нашите събития. А без тях нищо от това не би било възможно.

В контекста на възрожденския дух – кое според вас е съвременното робство на българина?

Съвременното робство на българина бих определил като неспособност и нежелание за участие и принадлежност към общност, примесени с неосъзнат отказ от критическо мислене и чувство за собствена непогрешимост. Но аз винаги съм бил оптимист и наистина смятам, че нещата не са толкова зле въпреки всичките ни недостатъци. България е прекрасно място за живеене и предлага много възможности.

Месецът на книгата е ясен, а останалите 11 месеца – време за какво са те в календара на селото?

Вече споменах най-мащабното ни събитие – Коледното село на България, в което през уикендите и почивните дни в края на ноември и през декември идват повече от 100 000 посетители. За сравнение – жителите на Чавдар са около 1 200 души. Това е наистина мащабен фестивал. По време на последното му издание имахме 68 събития в рамките на около 13 дни. Без да звучи нескромно, не съм чувал за подобно разнообразие дори във фестивалите на най-големите областни градове. Сред останалите ни по-мащабни събития в културния календар са: Кукерски празник, Трифон Зарезан, Празникът на община Чавдар, който отмина преди дни, Фестивал на старата градска и шлагерна песен, Фолклорен фестивал „Да запеем заедно песните на Средногорието“, Празник на плодородието, Спортен празник, Board Game Fest – един от най-големите фестивали на настолните игри в България, Jokers Rock Fest Chavdar – рок-фестивал, който организираме съвместно с мото клуб „Жокерите“, Детски фестивал по случай 1 юни – Деня на детето, и други събития. Тази година ще стартираме на 4 и 5 юли и един изцяло нов фестивал, посветен на децата и семействата, изпълнен с много игри и предизвикателства. Всяка година добавяме по нещо ново в нашия календар.

Иначе през всеки ден от годината са отворени и трите ни основни туристически обекта – Фолклорният център, Археологическият парк „Тополница“ и Спортно-туристическата атракция с „Въжеландия“. Опитваме се да има по нещо за всяка възраст. Искаме, когато гостите ни си тръгнат обратно, в сърцата им да остане частица от Чавдар.

На финала бих искал да благодаря на всички участници в шестте издания на нашия фестивал „Месец на книгата в община Чавдар“, на хората, замесени в неговата организация, и на нашата прекрасна публика! Силно вярвам в силата на литературата и в способността ѝ да прави живота на човек по-богат и по-добър. Мостовете, които тя гради, са възможни само благодарение на нейната способност да създава паралелна реалност, понякога по-истинска от самият живот. Дори си мисля, че нерядко животът просто повтаря изкуството.

Както казах, обичам да пречупвам нещата, за които говоря, през личния си опит. Дълго време отлагах четенето на „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов поради факта, че два пъти съм преживявал описаната там ситуация, подобно на много други хора. Прочетох книгата едва тази година. В нея попаднах на пасаж, който цитирам по памет: „Не са много начините да прочетеш „Одисей“, освен лежейки на спалнята със счупен крак и с две патерици до теб“. Тогава си спомних как през далечната 2005 г., лежейки на спалнята в тогавашната ми квартира в „Западен парк“ в София с две патерици до мен и след много тежка операция на крака, прочетох именно „Одисей“ на Джеймс Джойс – един от най-дългоочакваните преводи у нас. Наистина вярвам, че понякога животът повтаря литературата. Преди два дни гледах един страхотен документален филм в онлайн изданието на фестивала Master of Art, за който съм абониран. Филмът разказва за постановката на операта „Турандот“ в Италия от китайския режисьор и дисидент Ай Вейвей. Искам да завърша с неговите финални думи, в които истински вярвам: „Изкуството си съперничи с реалността и то ще има последната дума“.

Григор Даулов е роден през 1976 г. Завършва социология и публична администрация в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. През 2005 г. започва работа в община Чавдар като експерт. От 2019 г. е кмет на Община Чавдар.