Много пъти съм се чудила защо в други страни има толкова добре запазени исторически паметници, а у нас няма. Ние се гордеем с нашето историческо наследство, което не е малко. Но съвсем друго е, когато погледнем Колизеума. Римският амфитеатър на почти 2000 години, както и много сгради около него от същата епоха, са запазени със сравнително малко разрушения. В Европа и Северна Африка са запазени в отлично състояние десетки римски амфитеатри – в Ним, Верона, Пула, Арл и пр., които и до днес се използват за грандиозни концерти и представления. За щастие, сред запазените, макар и по-малък, е и пловдивският. Уникалният римски Пантеон е построен един век по-късно, но и до днес функционира като християнски храм. Отлично съхранен през вековете е и комплексът на Партенона на атинския Акропол, който е с четири века по-стар от Колизеума. Той е преустройван в църква, по-късно в джамия и ако не е бил превърнат в оръжеен склад и взривен през 1687 г., сигурно и до днес щеше да бъде непокътнат. Какво да кажем за египетските пирамиди, най-старата от които е на 4656 години. До наше време са запазени 138 пирамиди, като най-величествената сред тях – Хеопсовата, е не само едно от Седемте чудеса на античния свят, а и днес е изумително чудо.
Всички сме виждали колко малко е оцеляло от нашите стари столици Плиска и Преслав. През 60-те и 70-те години на миналия век на хълма Царевец във Велико Търново са извършени мащабни строителни дейности и крепостните стени са изградени почти наново. Нов градеж са Балдуиновата кула – през 1933 г., а на по-късен етап – Дворцовият комплекс и патриаршеската църква „Възнесение Господне“. Днес археологическите маркери показват до каква степен всичко е било разрушено. Църквата „Св. 40 мъченици“ в старата столица, в която се намират колоните на кан Омуртаг и на цар Иван Асен II и в която на 22 септември 1908 г. е обявена Независимостта на Българското царство, впоследствие е занемарена и беше реставрирана едва преди двайсет години. Сградите в столицата на Първото българско царство Плиска също са възстановки, направени сравнително скоро, след като са били разрушени почти до основи.
Може да се изброява още и още, примерите са множество. Остава въпросът, с който започнах – защо ние не пазим своите старини както другите народи? Някога са рушили заради камъка – камъкът е бил по-ценен от паметта. Можем да го обясним с невежество, необразованост, дълго сме нямали държава. Но само по нашите земи ли е царяло невежество? Защо гърците са опазили своя Акропол и още стотици антични паметници, след като те също са били под османско владичество? Аз не зная отговора на този въпрос, аз го търся.
През 1982 г. от 14 юни до 30 септември на територията на нашата страна се провежда най-голямото съвместно стратегическо учение на войските от Варшавския договор „Щит-82“ с участието на сухопътни части, авиацията и флота. В невижданите по мащаб оперативни маневри са включени над 60 000 бойци, 800 танка, 1100 БТР-а и бойни машини, 1000 оръдия, 508 самолета и вертолета, 10 000 транспортни средства и 16 ракетни пускови установки. Учебни военни действия се провеждат на територията на СССР и на другите страни от военния съюз. Планът на Генералния щаб включва действия в условията на бързо развиваща се термоядрена война, затова на Запад то е наречено „Седемчасова ядрена война“. Геополитическият ефект от учението е, че половин година след него президентът Рейгън дава начало на „Инициативата за стратегическа отбрана“.
От него има и локални последствия в нашата страна. Като част от това грандиозно военно учение е била бомбардирана крепостта Русокастро от авиация и минохвъргачни батареи. Тези бомбардировки нанасят непоправими щети на останките от крепостта.
Русокастро е късноантична и средновековна крепост на 30 км западно от Бургас. При злополучния опит на ромеите да си възвърнат крепостите на юг от Стара планина, там се състояла последната голяма битка между България и Византия през седемвековното им съперничество за господство на Балканите. На 18 юли 1332 г. в кърваво сражение при тази крепост цар Иван Александър с десетхилядна армия нанася поражение на византийските войски, предвождани лично от император Андроник III Палеолог. Така крепостта остава българска, а последвалият мир между двете държави е закрепен с годеж на осемгодишния български престолонаследник Михаил IV Асен с дъщерята на Андроник III, Мария-Ирина Палеологина.
През 1443 г. крепостта е разрушена след превземането ѝ от османците, но голяма част от нея е запазена. Тя е в този вид, докато през 1982 г. не е целенасочено бомбардирана и почти напълно разрушена по време на военните маневри. Така през годините, когато около София се копае „плавателен канал“, нашата социалистическа армия, която много хора до днес величаят, безсмислено и безжалостно разрушава този уникален исторически паметник. Това варварско бомбардиране събира във фокус цялото ни нихилистично отношение към старините – собствената ти армия да бомбардира собствената си история!
За пълнота на тази жалка картина ще цитирам един откъс от книгата „Трудовак“ на Алберт Бенбасат, за която писах наскоро: „Плашеха братушките Запада с маршировка, с ракети и бомби, взимаха на империалиста акъла с танкове и изтребители, зъбеха му се с далекобойни дула. Музика, барабанен тропот на ботуши по Червения площад. Всички глави надясно. Не, една глава, размножена. Монтирана върху много тела. Вперена в мавзолея на другаря Ленин. Урааа! Другарите на трибуната приветливо поздравяваха мъчително усмихнатите строеваци, готови да дадат живота си за Родината. И немалко от тях го даваха, макар и не точно за нея – след броени месеци предстоеше нахлуването на съветските войски в Афганистан. Щяха да си дават живота по линия на „пролетарския интернационализъм“. За първи път щеше да рухне митът за непобедимостта на руския солдат, бил Наполеон, смазал Хитлер, освободил ни от петвековно иго“.
Щом армията ти върши такова злочинство, какво да очакваш! Нашето виждане към историческите артефакти не се е променило през вековете и това е причината да имаме толкова малко запазени старини. Като малка компенсация на затритото минало името „Русокастро“ е дадено на скала на северния вход на пролива Макфарлейн в Южните Шетландски острови в Антарктида.
Не е нужно да се строят „нови старини“, както го правят в Скопие. Ние с право се смеем, когато нашите съседи си измислят история. Нашата страна има богата, славна и истинска история. Но голяма част от нея е разрушена от самите нас. Иска ми се да мисля, че това е останало в миналото, извадили сме си поуки и днес вече не е така. Уви, подобни заключения са пресилени и прибързани. Преди двайсетина години бяха разкрити останките на римския амфитеатър на Сердика, изграден по времето на император Диоклециан, който е бил много по-голям от пловдивския. По ирония на съдбата той се намира точно под сградата, в която доскоро се помещаваше Националния институт за недвижимо културно наследство (бивш Националния институт за паметници на културата). Институтът не направи нищо за опазване на останките от форума и върху тях беше построен хотел. Картината е същата, както през 50-те години, когато върху исторически паметници са издигнати партийният дом и другите символи на новата власт.
Предишният директор на НИНКН беше заявил: „Държавата не опазва националните паметници“ и беше сменен. Картината не е добра, перспективата – още по-малко. Някога камъните са били по-ценни от паметта, днес по-ценни от нея са парите. Иначе – обичаме да говорим за памет. Но за да гледаме старини, ще ходим в Гърция и Италия.
