Романът „Не ви познавам“ е разтърсващ, провокиращ всички ни, вадещ ни от състоянието на безразличие и психологически комфорт. Това е една от най-значимите творби на нашето съвремие.
Когато в късното лято на миналата година чухме на празниците на изкуствата „Аполония” силния откъс от новия роман на Теодора Димова, все още не можехме да си представим цялото, не можехме да си въобразим какъв ще бъде този роман. Единственото, което успяхме да научим тогава със сигурност, бе, че това ще бъде остро актуален текст с политически внушения. Днес вече знаем, романът „Не ви познавам” безспорно е разтърсващ, провокиращ всички ни, вадещ ни от състоянието на безразличие и на евентуален психологически комфорт текст, това е една от най-значимите творби на нашето съвремие.
Във всички анонси за „Не ви познавам” ни се съобщаваше, че той е „своеобразно продължение“ на поразилия ни със своята безпощадност роман „Поразените“. Но със строгата си и симетрична конструкция, с последователното вглеждане в трагичните съдби на четирите жени, които съвсем скоро щяха да бъдат вдовици, романът „Поразените“ сякаш беше жестоко завършен; той бе сюжетно „затворен“ с превръщането от брутално-престъпния комунистически режим за един дълъг исторически период на тези жени и на някои от обкръжаващите ги близки в принадлежащи към дамгосаната социална категория, назоваваща ги по отвратителен начин като „бивши хора“. Всъщност композиционната симетрия на „Поразените“ бе функционално нарушена с последната глава „Александра, двайсет години по-късно“. Очевидно това бе излазът към едни сравнително по-нови времена и тук, при този сюжетен ход можеше да се случи именно продължението.
И наистина, Александра е не само централният персонаж в новия роман „Не ви познавам“; самото повествование е построено изцяло като неин вътрешен монолог, всичките 443 страници на това пространно повествование възпроизвеждат нейните желания, намерения, терзания, спомени, фрустрации, мечти, прозрения… Разказът в този поток на съзнанието на една умна, свръхчувствителна и доста изнервена от случващото се наоколо жена на средна възраст се води виртуозно, той загребва все нови и нови полоси на битието. Бих казал битието НИ, защото този разказ ни въвлича в себе си, задвижва идентификационните ни механизми! Александра вече е постигнала своята зрялост; тя е известен драматург с престиж не само в професионалните среди; тя е обществена персона с влияние върху общественото мнение; не само нейните пиеси, но и статиите ѝ и интервютата ѝ се обсъждат, предизвикват дискусии; тя има две отраснали деца (които остават встрани от нашето читателско полезрение), съпругът ѝ Борис е адвокат с успешна кариера. Всичко е сякаш ОК?!
Действието в този „дебел“ роман се развива в рамките на един-единствен ден. Но какъв ден? Оказва се, че точно в този слънчев ранно-есенен и спокоен ден, започнал така щастливо, Александра ще бъде трагически поразена, травматичното минало на нейната баба Райна и на баща ѝ Михаил (именно той я е заразил с „непоносима тъга“) ще я връхлети убийствено-ненадейно.
Тук искам да кажа няколко думи за авторката, за Теодора Димова. Слава Богу, отмина ни модата за „смъртта на автора“, когато не бе „литературоведски коректно“ да се говори въобще за създателите на литературните творби. При четенето на „Поразените“ в съдбата на Адриана от последната глава откривахме черти на автобиографизъм, с наслагването на сюжетите от драматическите съдби на Димитър Димов около случая с романа „Тютюн“ и на бащата на Александра – художника Михаил Александров, със скандалността на закритата от комунистическата политическа власт изложба през 1956 г. Изкушени сме и при четенето на „Не ви познавам“ да виждаме интерференции между писателската кариера на самата авторка (включително и като драматург) и творческото осъществяване на главната героиня Александра. А и в други отношения. Но с такова четене не трябва да прекаляваме.
Романът започва брутално с визията на Александра, която стои зашеметена пред кафене „Коста“ след разговора си с двамата мъже, чиито гърбове бавно се отдалечават. Ние все още не знаем какъв и защо е бил толкова драматичен този разговор и всъщност целият роман е едно узнаване, а също и напразните опити на Александра да се освободи от причинената ѝ психическа травма; то, това „узнаване“, започва да се случва истински някъде по средата на повествованието. Разказът непрекъснато пулсира между ретроспекциите и връщането в настоящето, с нарастващото усещане за застрашеност, за явяващата се опасност, със спомените за дните на ковид-пандемията, със знанието за бушуващата съвсем наблизо престъпна война на Путинова Русия срещу мирна Украйна, с връхлитащите ни несмислени български политически и общосоциални сюжети. Особено красиви са страниците за ранноутринната столица с атмосфера, която внася за момент спокойствие в душата и съзнанието на Александра. Ето, с този образ: Колите минаваха нарядко, София беше опразнена, беше се изтегнала като котка на припека на своите улици и блажено отдъхваше от милионите си жители. Любимият градски пейзаж е може би вторият паралелен централен персонаж от романа; Александра е в непрестанно общение с него. Тя самата е градски човек от центъра, направо си е типичен жълтопаветник; обикаляла е тези същите улици като протестираща през последните години; улиците са за нея маркирани, означени от тези протести, от тези граждански вълнения. Вече като далечен спомен стоят в съзнанието преизпълнените с ентусиазъм дни на митингите, шествията, бденията от антикомунистическите вълнения през 1989–1991 г. (Подобно и на много от нас, Александра се чувства обидена, че цялата тази мощна вълна на надигналата се щастлива гражданска енергия започва да се нарича от нови пишман-политици и от изнервени анализатори староседесарство). Политическото, което струи от всеки пасаж, от всяка страница, е пределно актуално. Зад имената на различните второстепенни персонажи (бившия депутат Коста, бившия министър-председател Гарбовски, олигарха-мафиот Начо Пясъка, върховния главнокомандващ с вдигнатия юмрук), зад названията на провалени институции като фалиралата Армейска банка например, бързо разпознаваме като прототипи превърналите се през последните години в съвсем реални и негативни имена-емблеми. Като драматург и като публицист Александра е анализирала всички тези сюжети, обсъждала е скверните дела на рушителите с незаконните си дейности не само на гражданското общество и на геополитическата евроатлантическа ориентация на България, но и на възможностите пред отделните млади хора за просперитет и успешна професионална реализация. В своите послания тя се е противопоставяла и на нарастващата в отделни зони на демократическата общност омраза към всеки, който си позволява да мисли различно, който се усъмнява в единствено правилните решения и предложения, в готовността за промискуитетни политически съглашения. Това, разбира се, е предизвикало хейтове и ругатни. Александра е изцяло политизирана, тя е потопена в стихиите на политическото – и с позитивите му, и с дълбоко профанските му страни. Но в романа звучат в различните повествователни потоци още много теми, мотиви, явяват се оригинални образи: за високата мисия на изкуството на словото, по-специално – на драматургията (тя може да лекува в театъра обществени травми); за „ясновидството“ на Александра – способността ѝ да провижда в собственото си и на други хора бъдеще; упованието, вярата в Бог, религиозните мотиви, размишленията за „есхатона“ и „метаноята“, самото название на романа идва от евангелска фраза, като Божи пратеник се явява предупреждаващият Симеон; за усилването в кризисни ситуации на характера на обществените нагласи: „в дните на скръб и най-малката преструвка става гротеска“, „като че ли виждаме и усещаме самите си души, извадени на показ под стъклен похлупак“; за развратителната сила на властта, за изкусителната власт на парите (припомням, че чрез романите „Тютюн“ на Димитър Димов, „Земя за прицел“ на Свобода Бъчварова и „Разруха“ на Владимир Зарев в българската литература тук имаме значими литературни произведения; творбата на Теодора Димова е нов силен принос в тази тема); за склонността на политиката и политиците да се намесват брутално в работата на медиите, за желанието да ги контролират и управляват (историята с опърничавата журналистка в Националното радио и идиотски бързото решение на самопровалилия се директор чрез дръпването на шалтера, чрез спирането на радио-сигнала).
Но независимо от монологичния характер на повествованието, от това, че в него тече един поток на индивидуално съзнание, романът е пъстър, в него звучат като „чуждо слово“ и множество други гласове, сплитат се повествователните потоци. Чете са наистина на един дъх, напрежението нараства, идентификацията ни пределно се усилва. Моля бъдещите читатели да не се притесняват от узнаването на сюжетните перипетии чрез този мой текст: това предварително знание в никакъв случай няма да тушира техния естествено нарастващ интерес при прочита.
Романът е драматично „разполовен“ от съдбовния разговор на Александра в кафене „Коста“ с бившия депутат Коста и с бившия министър-председател Гарбовски. След един предварителен високоинтелектуален разговор с Гарбовски (предизвикал у нея „смесица от възхита и отвращение“, когато те двамата дори цитират като двуглас на английски стихотворение на Томас Стърнс Елиът; тя помни, от друга страна, през цялото време, че именно срещу него с месеци е участвала в масови протести) Александра получава абсолютно неочаквано предложение, на което не може да се отказва. То е свръхцинично: срещу четвърт милион евро тя ще трябва – с риска да разруши собствения си морален интегритет – да започне публично да работи срещу досегашната си политическа ориентация, да стане нещо като променилата възгледите си приятелка журналистка Адела – на по-висока степен, да се превърне от либерал в антиглобалист, да изразява в акциите си тезите, че свободата е най-голямата заплаха на човечеството, да работи в последна сметка в интерес на политическия проект на мафиотизирания олигарх Начо Пясъка – за цялостното пренасочване на ориентацията на България в любовна посока към Русия, това е нашата цел, заявяват одиозните събеседници.
Естествено, Александра е потресена: „Защо аз?“. „Защото ще се чувате най-добре!“ – отговарят ѝ майсторите на този твърде своеобразен политически пиар. И тогава започва най-страшното: тя е вкарана в шантажен капан, заплашват я, че ще бъде разгласена семейната тайна за изоставеното от баба ѝ Райна дете – плод на полуизнасилването ѝ от насилника, убиец на нейния дядо; съобщават ѝ, че знаят за хомосексуалната връзка на съпруга ѝ Борис; принуждават я да подпише декларация за поверителност – да не разгласява нито дума за разговора и предложението.
Това абсолютно неприлично предложение предизвиква нервния срив у Александра: а дали тя не е започнала всъщност да върви в посоката на приемането му, след като си е уредила вечерта в 7 часа допълнителна среща за отговор на двамата манипулатори насилници, дали вече не е извършила това предателство към себе си. Неизговореното минало се завръща по един зловещ начин като нова проява на „деветосептемврийския манталитет“. Цял ден Александра обикаля по градини и гори с тези свои нарастващи терзания, идват мигове на успокоение, но след това терзанията отново я връхлитат с още по-голяма сила, тя се окайва, че не им е казала овреме: „Не ви познавам„. Тези терзания съставят по-голямата част на този толкова жестоко-внушаващ роман. Героинята не издържа във финала на това пределно напрежение.
Нека тези от нас, които вече сме чели романа, да приветстваме Теодора Димова за изключителното ѝ творческо постижение, а на все още неотворилите книгата да пожелаем да преминат промислено и вчувствано през този наистина разтърсващ катарзис.
Слово на премиерното представяне на новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“, 13 март 2023 г., City Mark Art Center
