Разговор с режисьора Любомир Колаксъзов и драматурга Стефан Иванов по повод спектакъла „Нечовек“, осъществен след конкурс за нови представления на сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър
„Нечовек“ е представление за различните проявления на насилието. То се стреми към недвусмислено изказване не за ставащото буквално пред очите ни, а за първопричините, за които предпочитаме да останем слепи. Идеята на авторите (Стефан Иванов и Любомир Колаксъзов) е да ни изведат от средата на бездейност, пасивност и апатия, показвайки това, което може да бъде променено, стига да бъде видяно и преосмислено.
Темата за насилието е водеща в представлението ви. До голяма степен то е базирано на локални, български случаи. Как спектакълът би надскочил регионалния контекст и как би проговорил на международна театрална публика?
Любомир Колаксъзов: Драматургично спектакълът стъпва на много частни случаи, които се развиват в нашата държава, но независимо от това представлението отскача от локалния контекст, защото засяга и темата за самия човек. Насилието, независимо от своята географска ширина и дължина, е навсякъде, без значение дали е западно, източно, или балканско. Темата за агресията, жестокостта и липсата на човещина като цяло, която засягаме, може да бъдат припозната от зрителите в която и да е страна. Тези проблеми днес са силно изострени.
Стефан Иванов: За мен темата е универсална точно сега, в този момент, в този контекст, в който живеем. Въпреки че представлението почива на локални текстове, на локален контекст, на локално изследване на българската история и култура, не мисля, че пренесено отвъд Балканите, представлението и посланието му биха били некомуникативни или неразбираеми. Конфликтът между дехуманизацията и желанието за човещина е универсална тема.
Използвахте думата „дехуманизация“, която е свързана с тоталитарната езикова образност, с дехуманизацията на класовия враг и изличаването на определени категории хора. Целенасочено ли се опитвахте да насочите зрителското внимание към тоталитарните режими като носители на концепцията за тоталното зло?
Ст. И.: Да, естествено. В самия спектакъл има много явни и не чак толкова явни, скрити цитати или парафрази. Използвахме дори едно описание на развития социализъм от Анна Политковская. Фрагментът е от текст, който не е превеждан на български. Наистина тоталитарните режими обезчовечават и превръщат човека в нещо банално, но злото в тоталитарните режими въобще не е банално, то е тотално и всеки намек за съпротива е зачеркван.
Л. К.: Текстовете в представлението не са подбрани случайно. Имахме цел да използваме случаи, които са станали отдавна или поне преди десет години, но искахме показаното да не е с днешна дата. Водещото в представлението е да разберем защо продължават и досега да се случват едни и същи неща, защо няма развитие, защо обществото все още е в капана на предразсъдъците си. Независимо дали събитията се случват през комунизма, социализма, или дори през Средновековието, важното в случая е да проследим как тези механизми продължават да работят, да формират човека и най-важното – как човекът се справя с това. Интересуваше ни страничният поглед и дали съществуват желанието, действието, мисълта тези механизми да бъдат променени по някакъв начин. Има ли възможност за промяна въобще?
Тоест представлението задава посока към осъзнаване на политическите механизми като предпоставка за развитието на подобно социално поведение?
Ст. И.: Идеята на представлението – и на текстовете, и на структурата, е да покаже как функционира целият кафкиански абсурд – на юридическо и на административно ниво. Показва пропагандата и фалшивите новини, проследява как тези два фактора могат да влияят и как несправедливостта може да бъде показна и нечестна, проследена е и възможността да се окажеш без човешки права, т.е. как буквално се създават и култивират врагове. Образът на врага изниква на пръв поглед от нищото, възможно е човек въобще да не разбере, че се е превърнал във враг, без абсолютно нищо да е направил, а просто от факта на съществуването си.
Тогава кой е „нечовекът“? Има ли обобщен израз в представлението и натъкваме ли се на сблъсък „човек-нечовек“?
Ст. И.: Когато бях тийнейджър, думата „нечовек“, казана на жаргон, беше нещо хубаво. След това обаче изведнъж се оказа, че нечовешкото има съвсем други измерения тук и сега, и то без значение какъв си. Нечовекът е конструирана представа, защото най-странното е, че на база ДНК ние всички сме абсолютно еднакви. Разликите помежду ни са изключително малки, дори на базата на анализ на ДНК се вижда, че разликата между човека и банана не е чак толкова голяма, т.е. разликата на конкретно, физическо, молекулно ниво е пренебрежима. Въпреки това ние, хората, със силата на своето въображение и на своите думи непрекъснато измисляме врагове и разграничения, които са навсякъде – и в обществото, и в изкуството, и в политиката. Измисляме кой наистина има права, кой наистина е човек, кой е от „нашите“ и същевременно измисляме и обратното – кой прекрачва някаква линия, дори без да знае, дори без тази линия да е кодирана в културата му или във възприятията му. Но изведнъж се оказва, че такъв човек не отговаря на изискването „човек“ и попада в графа „пренебрежимо същество“, което може да бъде зачеркнато или индустриално унищожено.
Кой е най-същественият показател, който обозначава „нечовека“?
Л. К.: За мен това е липсата на отношение към всичко, което се случва с човека, с другия човек. Апатията, която се проявява, липсата на морал, липсата на отношение, на истинско отношение. В нашата страна има страшно голяма апатия и липса на отношение, изцяло и към всичко, което се случва на политическо и социално ниво, към очевидното. Ние се държим все едно нас това не ни интересува, не ни засяга, все едно не сме част от това общество, от тази среда и държава, от човека дори не сме част. Мен това светоусещане ме плаши, защото именно то е страшното. Мисля, че това е основният показател – моментът, в който кажеш: „Мен това не ме интересува“.
Ст. И.: Най-страшното е, когато сам се откажеш да бъдеш човек. В този смисъл на всички препоръчвам румънския филм „Не очаквай твърде много от края на света“ (реж. Раду Жуде). Там има преплитане на миналото с настоящето, което показва изключително ясно всички рани и травми, нанесени от тоталитарния режим, както и от настоящата пазарно-либерална демокрация. Налага усещането, че единственият възможен оазис е във виртуалното, като е без значение какво разбираме под виртуално – дали е социална мрежа, изкуство или въобще нещо различно от всекидневното. Цялостното усещане за филма и за обществото в Румъния, което в пълна сила важи и за България – но за жалост, ние такъв филм нямаме – е, че за оцеляването в такъв тип държави е необходимо колосално количество цинизъм, апатия и нихилизъм.
Какви бяха подбудите ви да се захванете с тази тематика? Правите ли опит за решение на етически проблеми с естетически средства?
Л. К.: Идеята се зароди от една среща между мен и Стефан по време на Малкия сезон в Театрална работилница „Сфумато“. В началото на мен много ми се занимаваше с темата за чудовището, ако бяхме тръгнали в тази посока, литературният материал щеше да бъде „Франкенщайн“. Тогава Стефан предложи да разгледаме темата през днешния контекст и въобще как средата формира човека, което е много важно, защото обикновено се казва, че влиянието идва отвън. Темите се сляха и от дума на дума се оформи идеята. В същото време Народният театър беше обявил покана за проекти. Решихме да кандидатстваме с тази тема, която наистина ни вълнува и най-вече ни притеснява – накъде отива човекът, какво се случва със средата и обществото ни като цяло.
Ст. И.: Естетическите средства наистина биха могли да въздействат и етически, ако човек се остави да му въздействат. Това е цялата идея на сценичните и екранните изкуства – да се оставиш да преживееш катарзис, да се оставиш да бъдеш потресен, да се оставиш на чувствата си, на разума също. Ако човек остави настрана това, което вече знае и което много добре си повтаря, ако си позволи за кратко да види чуждата болка, чуждите реакции, да чуе чуждите думи и размисли. Ако спре да бъде сигурен единствено в собствената си правота.
Каква е ролята на „живия“ автор в репетиционния процес?
Ст. И.: О, ролята на живия автор! Хубаво е, че аз съм изключително диалогичен и разговорлив, не се засягам и обиждам, а се опитвам да разбера как може ситуацията в словесно и текстово отношение да се подобри. Приемам забележки и коментари, редактирам, допълвам и пренареждам. Имаме обсъждания, съгласия и несъгласия. Като цяло това беше процес с висока температура, но в него нямаше нищо притеснително. Имаше очаквани реакции, дебати и разговори, това беше нормално, защото ние наистина се занимаваме с тежки теми.
Л. К.: Работата на режисьора с „живия“ автор драматург е много важна и определено трябва да стане редовна практика в българската театрална общност. Тази съвместна работа е значима, защото това са две отделни гледни точки, които се обединяват, а най-ценното в такъв процес е общото осмисляне на нещата, работата в съавторство и допълването. Отсъствието на такъв диалог превръща режисьора и в автор, което не е лесна задача, защото режисьорът не може да погледне нещата отстрани, не може да борави напълно със словото.
Вие сте завършили режисура за куклен театър и правите доста куклени спектакли. Как и доколко естетиката на кукления театър повлия и оформи общата естетика в „Нечовек“?
Л. К.: Кукленият, драматичният или танцовият театър работят през различни механизми. В танцовия театър това е тялото, в драматичния – словото. В случая куклеността дойде от формата, от работата с материала и от отчуждаването. Конкретно в нашата работа по спектакъла важна беше играта с актьорите, на които помогнах да постигнат това отчуждение и тези образи. В спектакъла има публицистични текстове, които изискваха коментар, а не преживяване, не буквално пресъздаване на историческата личност, защото ние не правим хроника. Това беше главното – пресъздаването на даден проблем през отстранен подход, през средствата на кукления театър, но постигнати с материята. В спектакъла има и кукла, която има много обобщен характер, тя поема и понася злото, в нея има и разпад, и събиране, но най-основното е, че винаги се връщаме към нея. Дори може да се прочете като символ на детската играчка, която имаш нужда да прегърнеш, която да те утеши и същевременно да изразиш целия си гняв върху нея.
Темата на представлението е много мъчителна и жестока – насилието в широк спектър от изображения и проявления. И все пак начинът, по който сте подходили към изграждането на спектакъла, не е тягостен, мрачен и угнетяващ, има голяма доза хумор и самоирония. Какво оправдава този подход? Не можеше ли да бъде просто жестоко, такова каквото е на практика?
Л. К.: В ядрото си то е точно това – жестоко. Всъщност аз имах голямо притеснение, че поставяйки текста на сцена, слагайки го в някаква форма, той ще придобие дидактичен вид, ще изглежда като размахан пръст, ще бъде много наказателен. Опасявах се да не стане много мрачно, дотолкова, че да не може да се диша. Другото ми опасение беше да не го олекотим прекалено, да не тръгнем към скеча и лековатото. Трябваше да се търси границата между тези две състояния. Не знам дали сме го постигнали изцяло, беше много трудно. Мисля, че сме постигнали баланс все пак, не отиваме в нито една от двете крайности. Избраният подход към темата не е породен от страх, а от желанието ни да внесем малко светлина, защото другото е ясно – ние знаем в какъв свят живеем, знаем за жестокостта, знаем и статистиките за побоите и пребиванията. Това постоянно ни се говори от телевизиите. Въпросът за нас беше в друго, искахме да представим другата гледна точка, искахме да потърсим тази светлинка, която всъщност е и надеждата. Опитахме се да извадим надеждата в това представление и да се хванем за нея, защото според мен това е ценното, към което трябва да се стреми човекът.
Ст. И.: Има един проблем с тоталната сериозност. Трябва да сме наясно, че много от нещата, за които се говори в представлението, са чудовищни и много трудно могат да бъдат показани по начин, по който да са коректни и честни към дадената история. Също така има степени на поносимост към реалното. Един спектакъл не може да го понесе. Можеш да градираш към нещо, да покажеш един такъв случай – разпъване, екзекуция и пр. Но ако целта е да се покаже, че голяма част от човешката история е история на насилието, на нищетата, на бедността, а цялата надежда, изкуството и културата са опити за съпротива и стремеж към озаптяване на нагоните, то тогава това може да се направи по определен брой начини. Медиите например експлоатират всекидневното насилие, войните, атентатите и т.н., защото това продава. Но ние не търсихме такава сензационност. Водещо беше да намерим откъде идва това поведение, какъв е произходът му и може ли да бъде иначе. Аз много бих се радвал и театърът да не почива на конфликт.
Имате ли някоя устойчива тема, която ви занимава, и мислите, че ще ви занимава още дълго време? Нещо, което е нерешим и вечно важен проблем за вас?
Л. К.: Темата за обезчовечаването дълго ще ме вълнува и ще развивам през различни изразни средства. Дори когато правя куклен театър, насочен към деца, пак с тази тема се занимавам – с мястото на човека сега, с въпроса какво се случва с този човек. За мен това е важно, защото все повече си мисля, че се изтриваме като хора, изтриваме моралните стойности.
Ст. И.: Аз много искам да пиша за спомени, за любов, за детство, за пристрастявания, за насилие. Искам и да напиша поне една добре направена, структурирана, драматична пиеса с начало, със завръзка, с развръзка, с край – както трябва. Много искам да напиша и хубав криминален роман.
„Нечовек“, режисьор Любомир Колаксъзов, драматург Стефан Иванов, сценография и костюми Елена Цонкова, Деница Николова, композитор Христо Намлиев, хореограф Калина Георгиева. Участват: Славена Керезова, Елена Иванова, Мартин Димитров, Елена Дечева, Ангела Канева, Илиян Нонов. Премиера – 17 януари 2025 г.
