За Църквата говорим като за наш дом, духовен дом, но често я превръщаме по-скоро в казарма, отколкото в място за среща с Бога. Влизаме вътре и вместо тишина, която да те събере, те посреща някой вътрешен командир: „Стой така“, „Прави това“, „Не пипай онова“. Духовността ни започна да се измерва в дисциплина, а благочестието – в подчинение. Но най-парадоксалното и тъжното е, че не отиваме в храма заради Бога, за да се срещнем с Него, да разговаряме, отиваме заради себе си, но не за да засвидетелстваме любовта си към Христа, а за да ни видят, за да ни признаят, за да се покажем „по-правилни“, по-благочестиви от другите.
Храмът се превръща в сцена, на която всеки играе ролята на „по-православен“ от другите. Кръстим се шумно, покланяме се демонстративно, говорим за смирение със заповеден тон, наставляваме, заклеймяваме. И зад всичко това стои не търсенето на смисъл, а на идентичност – удобна, готова, институционална. Така превръщаме Църквата не в място, където отиваме да се променим, а да се утвърдим в това, което вече сме. Не отиваме да чуем, а да бъдем чути. Не отиваме да се смирим, а да се покажем.
И докато храмът се превръща в казарма, Бог остава някъде встрани – тих, ненатрапчив, незабелязан.
И точно тава е проблемът: че сме забравили да Го търсим, че сме самодостатъчни, че в жестокостта си сме заели Неговото място…
Събудих се посред нощ, не можах да заспя, отворих си телефона и прочетох във Фейсбук този текст от Венцислав Каравълчев. Още с влизането в мрежата попаднах на него. Привлече вниманието ми. Много ми хареса, а и намирам за принципно важно това, което авторът казва толкова сбито. То съвпада с моето виждане. Ако не бях влязла в мрежата в този момент, щях да го подмина.
Така се случва стотици пъти – попадаш на нещо хубаво, важно, благодарен си, че си влязъл точно в този момент и си го прочел, защото знаем колко бързо се движат и сменят публикациите. Типично е за социалните мрежи да попадаш на много неща случайно. Наред с безсмислиците и глупостите има важни и полезни знания, които те обогатяват. С книгите не е така. До тях достигаш по друг начин и това рядко е случайно. В повечето случаи влизаш в книжарницата, за да потърсиш конкретна книга или автор. С влизането в интернет ти се отварят неподозирани неща. Често се случва и да търсиш нещо конкретно, а да попаднеш на информация, която ти е по-интересна и полезна дори от тази, която си търсил.
Затова много пъти съм си казвала – ами ако не бях влязла в мрежата в този момент? Щях да пропусна това. И това, и това… Но нали не можем да стоим с часове в мрежата. Благодарение на случайното ми събуждане, прочетох нещо важно, но естественото беше в този час на нощта да спя. Същото важи не само за нощните часове и за случайните ни пробуждания. Така или иначе пропускаме повечето неща около нас и това, което пропускаме, е много повече. Светът е голям и знание дебне отвсякъде. Не можем да прочетем и да знаем всичко, затова колкото и да сме любознателни, сме принудени да се ограничаваме. Не можем да прочетем всички книги на света, не можем да изгледаме всички филми, не можем да знаем за всички открития на всички откриватели. Така, както не можем да изядем всички парчета от любимата си торта.
Не само стомахът ни е с ограничена вместимост. Дори с методите за бързо четене пак книгите, които ще прочетем, ще са много по-малко от онези, които няма да успеем да прочетем. Денонощието има 24 часа, но ние не можем да бъдем будни през цялото време, не можем да трупаме знания непрекъснато, защото трябва и да работим, за да изкарваме прехраната си. И ето колко малко време остава за четене. Този проблем тревожи само любознателните. Останалите живеят щастливо. Дали това е имал предвид премъдрият Еклисиаст, като е казал „който трупа познание, трупа тъга“? И той е стигнал до това прозрение в епоха, когато не е имало интернет, а книгите, както и самото знание, са били много по-малко от сега. През следващите векове човечеството е натрупало неизмеримо повече познание, а какво ли е количеството на натрупаната тъга! Добре че нямаме мерна единица за нея.
Знанието е неизчерпаемо и единственото сигурно е, че колкото по-голямо е то, толкова повече си даваме сметка за необозримостта на незнанието. На този принцип е построена теорията на Дънинг-Крюгер, обаче нейните автори не твърдят, че незнанието прави човека щастлив, а единствено, че знаещите са склонни да влизат в препирни с незнаещите, въпреки че те са обречени на безсмислие, знаещите само губят времето си, което иначе биха използвали за придобиване на повече знание.
В епохата на най-голямо знание главният стремеж на човечеството е забавлението. Така сме стигнали до парадокса на нашето време, когато върховите постижения на знанието са насочени към откриване на нови начини за забавление. В това се състои и парадоксът на самото знание – когато то е достигнало най-високата си степен, започва да обезценява самото себе си. И още един парадокс – въпреки че забавлението не е допринесло с нищо за човешкия прогрес, то е основен стимул на знанието. Защото човекът върши най-добре тези неща, които му доставят удоволствие.
В нашата епоха забавлението процъфтява в такава степен, че има нужда от повече знание за неговото усъвършенстване. Знанието е безгранично, но времето за неговото придобиване е ограничено. Днес получаваме писмата в мига, в който са изпратени, някога те са пътували с дни и месеци, но написаното в тях е надживявало времето. Ето част от такова писмо, което отец Павел Флоренски пише до своите свидни деца от лагера в Соловки, където е заточен:
Мили мои дечица… има едно нещо, което особено настоява да бъде записано: привиквайте, приучавайте се каквото и да вършите, да го вършите отчетливо, с изящество, разграничено от другото; не размазвайте дейността си, не правете нищо безвкусно, как да е. Помнете, че с „как да е” можете да изгубите целия си живот и обратното – с отчетливо, ритмично вършене даже на дела и неща, които не са от първостепенна важност, можем да открием за себе си много от онова, което може би ще ни послужи впоследствие като най-дълбок извор за ново творчество /…/
И още.
Който прави нещата как да е, той се научава и да говори как да е, а немарливото, размазано, необработено слово въвлича в тази неотчетливост и мисълта. Дечица мои мили, не си позволявайте да мислите небрежно. Мисълта е Божи дар и изисква грижа за себе си. Да бъдеш ясен и отчетен в своята мисъл е залог за духовна свобода и радост на мисълта.
Това писмо на мъченика за вярата, убит през 1937 г., беше публикувано по повод годишнината от рождението му. Прочетох го на телефона си в същата нощ, когато се събудих и съм благодарна, че не го проспах.
