0
2030

(Не)-единодушният български национал-популизъм

Би могло да ни се стори, че и след евроизборите в България нищо кой знае колко не се е променило. „Партията на властта“ ГЕРБ, въпреки широко тиражираните „скандали“ запази водещата си позиция; БСП, която напразно си въобразяваше, че вече е готова да я замени, загуби със солидните 7% по-малко от „хората на Борисов“; ДПС си „заработи“ етно-корпоративния вот, националистите – въпреки „смразеността“ си се справиха (в лицето на ВМРО), а „градската десница“ успя да покаже, че не е изчезнала напълно.

Само че според мен има неща от последната година, които би трябвало да забележим и да анализираме по-грижливо, защото те лежат под повърхността на банално очевидното.

На първо място, за разлика от Европа като цяло, ние не бихме могли, струва ми се, да се успокоим че „новите“ фашизоидни (т. нар. „консервативни“ или национал-популистки) настроения не са се оказали така обезпокоително масови у нас, както се струваше на мнозина. Не бихме могли, казвам, защото е достатъчно и днес човек да се „гмурне“ във Фейсбук или във форумите на електронните медии, за да установи веднага, че колкото и иначе да са антагонистични едни спрямо други на повърхността, както немалко традиционни „десни“ („антикомунисти“), така и практически всички „леви“ („комунисти“), както „тръмпофилите“, така и „русофилите“, „гербаджиите“ и „антигербаджиите“, тутакси стават базисно единодушни колчем се заговори за „бежанците и мигрантите“, за „проблема с циганите“ или за „настъплението на джендър идеологиите“. Да, стане ли дума за който и да било от тези „проблеми“, всякакви идеолого-политически различия бързо се изпаряват като на тяхно място се възцаряват… фобията и конспирацията. При това – внимателният наблюдател би трябвало да го забележи – въпросните фобии са с твърде висока емоционална температура, във всеки случай с такава, че другите (и традиционни) различия започват да изглеждат по-скоро рутинни и даже „дежурни“. Впрочем, същото ни разкриват и някои представителни социологически изследвания. Така например, още през 2008 г. 48,3% от хората в България не желаят да имат за съседи цигани, а през 2018 г. техният брой вече е достигнал 60%. Тоест, повече от половината българи не желаят да имат дори досег с представители на това малцинство. По същия начин, през 2008 г. 42,3% от съгражданите ни не желаят да имат хомосексуални за съседи, а днес те са вече 57,8% (обръщам внимание, че не желаят да ги имат не за приятели или сътрудници, а за съседи, сякаш хомосексуалността е нещо заразно). Помним, по-нататък, масовите протести в определени градове против идеите край тях да бъдат устроени лагери за бежанци. Помним и прогонването на католическия свещеник о. Паоло Кортезе от жителите на Белене само защото бе приютил семейство сирийски бежанци. Във всеки случай, ако би могла да се „измери“ ксенофобията в България, днес сигурно би се оказала по-масова и по-„гореща“ от когато и да било в обозримото минало, а традиционната „битова“ подозрителност към малцинствата би се разкрила като сменена от същинска омраза.

Още по-симптоматично е, че фобиите, свързани с чужденци и малцинства (от всякакъв вид) определено се свързват от съвременните българи с… Европа. Именно политиката на днешна Европа се вижда като базисна причина националното мнозинство да се усеща заплашено (отвън и отвътре), а „традиционната му култура и морал“ – застрашени от ерозиране. И аз съм убеден, че при адекватно проведено социологическо изследване би се установило, че свързването на тези фобии с „духа на съвременна Европа“ е почти еднакво разпространено и при „левите“, и при „десните“, и при „антикомунистите“, и при „носталгиците“, и при „русофилите“ и при „русофобите“. Като добавим към това резистентното българско убеждение, че и в „обединена Европа“ големите държави се държат користно с по-малките като нашата (ето, „изсмукват младите ни генерации и обезлюдяват България, в която утре ще останат само цигани и турци“) – картината, в която Европа е по-скоро антагонист, става пълна.

На какво тогава се дължи това, че въпросните масови ксенофобски, антималцинствени и евро-скептични настроения не успяха през последната година-две (не успяват и до днес) да постигнат капацитета да се превърнат във фокусирана политическа енергия и по този начин да ни наредят сред страните на – условно казано – „Вишеградската Европа“? Важно е да схванем причините на това явление, за да знаем дали следва да се успокояваме или да бъдем нащрек. А какви са те?

Първата, струва ми се, е тази, че бидейки забелязани като такива, масата от фобийни настроения бе подгрявана и експлоатирана по общо взето един и същи начин от твърде много на брой политически субекти, чиито „електорати“, както отбелязах в началото, традиционно имат различни „профили“.

Да, несъмнено ми се струва, че фобиите от „бежанците и мигрантите“, от настъплението на „джендър идеологиите“, реактивността спрямо „циганите“ и обобщаващата всички тях враждебност към „либералната идеология на постмодерна Европа“ са еднакво присъщи както на гласувалите за БСП, така и за тези, гласували за ВМРО, Атака и „Патриотите“ на Валери Симеонов, на поне половината от гласувалите за ГЕРБ, на „клиентелата“ на „Воля“ на Марешки и на радикалните русофилски фашисти на „Възраждане“. Но това, както се вижда, са твърде, твърде много политически субекти. Ето защо, макар съвсем да не е невъзможно тяхното базисно единодушие да бъде артикулирано политически в бъдеще, днес на това препятства обстоятелството, че например, традиционният електорат на БСП едва ли би могъл да приеме за „съюзен“ този на ВМРО, особено след като партията на Красимир Каракачанов кооптира в своята листа и определени (псевдо)-десни млади „консерватори“-тръмпофили от самодейния снобски кръг „Консерваторъ“ (иначе базисно единодушен с Нинова по отношение на „брюкселската пасмина“). От своя страна, специфичният електорат на ВМРО, макар пропит от същите „фобски“ настроения като „старите комунисти“, в други отношения е формиран различно. Той, да го кажа така, е възрожденски-патриотичен („Велика България“, „нашата Македония“, „Западните покрайнини“ и т. н. са съществени в сантименталния му фонд) и поради това стилизира себе си като „борец срещу Великите сили“ на европейска територия. Вярно е, от друга страна, че клакьорите на „Атака“ и „Патриотите на Валери Симеонов“ не се различават по нищо съществено от възнамеряващия „да брани България“ в Брюксел „македонски воевода“, но те пък имат тази специфика, че са традиционно емоционално (или бизнес) свързани със своите лидери (при всичката си сходност с тях ВМРО не е лидерска партия). А пък доколкото тези последните са в конфликт както помежду си, така и с ВМРО, те са неспособни за общ „българозащитен“ и „еврофобски“ фронт. Неприкритата – манталитетно-мутренска – егоцентрираност на Веселин Марешки по-нататък, чиято „Воля“ е и част от бизнес-империята му, разбира се не би позволила зависещата от него клиентела да се прелее в други, собствено единомислени с неговата, „западофобски“ формации. От всички български еврофоби само той си има Льо Пен и Льо Пен си има само него в България. От трета страна, макар и свързани от откритата си русофилия (темперираща по специфичен начин собствено тяхното еврофобство) електоратите на БСП и „Атака“ трудно биха могли да се „припознаят“ един друг поради участието на Волен Сидеров в „голямата коалиция“ на Борисов. Накрай, всички гореизброени трудно биха приели като напълно „своя“ радикално нихилистично-фашистката „Възраждане“, чийто електорат от своя страна ги нарежда сред заслужаващата тотален „отстрел“ предателска „политическа класа“.

Но ето как над 38% откровени и базисно единомислени национал-популисти и еврофоби (с цели 8% повече от победителя на последните избори ГЕРБ) все пак се разделят днес съответно на 24,26% БСП, 7,3% ВМРО, 3,62% „Воля“, 1,15% „Патриоти на Валери Симеонов“, 1,07% „Атака“ и 1,04% „Възраждане“, като запазват на България образа на незаразена от „Вишеградския“ национал-популизъм страна.

Втората (и по-дълбоко лежаща) причина натрупаната под повърхността критична маса ксенофобски, антималцинствени и евро-скептични настроения у нас да не се артикулира във фокусиран политически вот се крие в специфично боязливия национализъм на българите. Той не се решава да се разрази в агресивна настъпателност, не се решава да инвестира открито агресивни желания за справяне с фобиите си. Собствено така е било и в годините на Втората световна война при възхода на антисемитизма и расизма. Ние съвсем не бива да се самооблащаваме, че сме едва ли не „по природа толерантни“, защото далеч по-скоро сме предпазливи и боязливи. Видяхме това за последен път по времето на т. нар. „възродителен процес“, когато съзнателното събуждане на историческия травматизъм по отношение на „турците“ се изрази колкото в отмъстително несъчувствие към жертвите му, толкова обаче и в подмолен страх, че за това може „да ни сполети наказание“. Но тъкмо на тази специфика на българската ксенофобия и антипатия към „другите“ се дължи фактът, че макар и – както се вижда – овладени до критичен предел от национал-популизъм, българите продължават да не се решават да „инвестират“ тези свои настроения в откровено агресивен политически вот, не са склонни да „заръчват“ крайни действия. Аз например съм почти уверен, че ако определена политическа формация би обещала днес да прогони всички мюсюлмани от „християнското ни отечество“ или да предложи „радикално решение“ на „циганския въпрос“ българите едва ли биха ѝ гласували масово политическо доверие. И с риск да бъда обвинен в „нелюбов към народа си“, ще повторя, че това едва ли ще се дължи на някаква „родова“ доброта и толерантност на мнозинството му, а по-скоро на предпазливост и боязливост. На тези последните според мен се дължи и предпочитанието на немалка част от ксенофобски, антималцинствено и еврофобски настроените българи, вместо за откровено национал-популистки партии (които иначе харесват), да гласуват за ГЕРБ – партията, успяваща като никоя друга да съчетае национал-популизма с усещането, че ще „ни пази“ от враждебните сили по неафиширан и „хитър“ начин. Всъщност, макар да минава (навън) за „проевропейска партия“, едва ли някой знае съвсем точно колко от национал-популисткия вот на българите се „крие“ във формацията на Борисов.

Но нима тази „предпазливост“ на българите и „щастливата“ парцелираност на експлоатиращите ксенофобско-евро-скептичните им настроения политически партии у нас към днешния ден може да ни успокоява? От сбора на процентите, получени на последните евроизбори от всички национал-популистки формации (и от „скрития“ в ГЕРБ национал-популистки вот) става ясно, че тези настроения са масови у нас и оцветяват, макар и не-очевидно най-ярко политическия ни „пейзаж“. Но значи и биха могли в бъдеще да размият политическите разлики между днес твърде многобройните политически субекти, които ги олицетворяват (и които само поради тази си многобройност не могат да ги овладеят напълно).

Ще ми се накрая да кажа няколко думи и за специфичните причини, поради които не постигна особен изборен успех толкова старателно извършваното през последните две години от Корнелия Нинова и нейните задкулисни ментори „консервативно превъоръжаване“ на БСП. Да, не може да има никакво съмнение, че електоратът на тази „столетна партия“ споделя масово всички и ксенофобски, и антималцинствени, и еврофобски настроения, разпространили се сред българите. Нещо повече, той ги споделя далеч преди всички други, които ги усвоиха по-късно. Това „гуру“-тата на „орбанизирането“ на Нинова забелязаха съвсем точно. Онова обаче, което те не отчетоха е, че електоратът на бившите комунисти има в себе си един дълбоко залегнал своеобразен „аристократизъм“, който базисно не му позволява да се вижда неразличим сред много други. Защото повече от всичко – носталгично и твърдоглаво – той държи на съхраняването на старо-комунистическото водачество на партията си. А ето, именно то – трябваше да отчетат лидерите на БСП – започна да се губи в процеса на „консервативното превъоръжаване“ – приближи и почти сля „бесепарите“ с многобройните „патриоти“, „традиционалисти“, православни „зилоти“ и т. н. и така в края на краищата… демотивира „ядрото“. Зазвучаването в БСП на различните актуални „консервативно“-европейски визии като „Европа на отечествата“, „Вишеградска (не-Брюкселска)“ Европа също не ентусиазира нейния електорат, който по-скоро „не ще никаква Европа“ и държи партията да си остане – въпреки неизбежното съобразяване с днешните реалности – „партията на едното време“. Още повече, че – и това лидерката ѝ също трябваше да отчете – този електорат е почти напълно остатъчен – най-многобройни сред избирателите на БСП, според данните продължават да бъдат хората над 70 години. Новите „консерватизми“, възникващи сред българите, ги тласкат към различните „патриоти“ от последното десетилетие, а не към БСП. Това е тъжната истина за възмечталите да превърнат Нинова в „българския Орбан“ нейни евразийски кукловоди.

И тъй, още веднъж – нищо от казаното по-горе за „подводния“ политически пейзаж на България не може да ни успокоява. Той – трябва да си дадем сметка – в голямата си част стремително се де-европеизира и фашизира през последните година-две и това че този процес не е очевиден на повърхността се дължи само на твърде многобройните, както видяхме, партии, които се мъчат да го обсебят, както и на специфичните, не можещи все още да се преодолеят ментално-политически различия на електоратите им. Инак – кафявото вече прозира изпод разнообразните им цветове.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВсичко това е любов
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“