Гледна точка

Ной

3973

„Спасеният език“, Die gerettete Zunge, 1977, книга на Елиас Канети. „Светът на думите“, ИК „Ерго“ 2022, стихосбирка на Роман Кисьов. Асоциацията не е произволна, нито самоволна, хеле пък безпричинна: Русе е градът, „в който премина една голяма част от живота ми“, споделя поетът. Произволна не е, но и единствена не е: спасеният език се оттича и влива в света на думите, за да се получи фразеологичното пълнословие: езикът се спасява в света на думите. Точно както Ной спасява животинския свят в своя дървен ковчег от всемирния потоп…

Роман Кисьов потвърждава моята интуиция. Признава в интервю на Бояна Андреева за програма „Хоризонт“ на БНР: „Да преодолявам страха и доколкото мога да помагам и на други да преодоляват страха, защото страхът е най-лошият съветник, намалява жизнените сили, които са вложени в нас – имунната система не само на биологично ниво, но и като дух, като справяне и борба с предизвикателството, което идва към всеки един от нас. // Нямам спасителни пояси. Има спасителен кораб, Ноев кораб. И това е Творецът, източникът на живота, Творецът с главно „Т”, който ни дава жизнено дихание, който се грижи за много неща, които ние докрай не оценяваме, или един повече, друг по-малко. Които трябва да преосмислим. Самият живот, самата сила, вложена в живота, е моят спасителен кораб”.

Спасението обаче не е внезапен акт – единствено Бог спасява отведнъж. На Ной му е трябвало време, за да измайстори ковчега, и цяла година, докато акостира на Арарат; на Роман също му трябва време, за да акостира на Обетованата земя. Следваме го по оставените от него знаци, оставените от него спасителни знаци:

  1. Свидетелят

Ной е свидетел, свидетел на разпасаното поведение на потомците на Адам и Ева. Роман Кисьов също е свидетел, свидетел на разпасаното поведение на потомците на Ной. И въобще не се бави, мигом се заявява като такъв; с други думи, самоопределя се, самоназначава се за свидетел. Че е така, личи от стихотворенията, подбрани от него за този първи раздел на последната му стихосбирка: това са стихотворения, в които личното местоимение Аз преобладава – то е навсякъде и отвсякъде свидетелства. Стихотворенията са 18 на брой, но в тези 18 стихотворения местоимението Аз срещаме цели 80 пъти – ако разделим, ще получим честота от 4,44 (имайки предвид символните стойности на числото 4, дали пък не нарочно Роман Кисьов не е търсил точно такава честота? И пак точно заради това разделите в стихосбирката да са също 4?). Някой по-свитичък и по-скромничък сънародник дори би се подразнил от такова его-самоизтъкване, няма обаче да е прав: свидетелят трябва да се манифестира, да се демонстрира, да се съобщи, приобщи и обобщи, а това няма как да стане, ако не се самопосочи. И единственият начин да се случи като свидетел, е да използва, натрапливо да използва местоимението 1 л. ед. ч., Аз: за да му обърнем внимание, да се приближим и чуем гласа му. Защото – това е парадоксът на всеки свидетел, той гледа, за да каже; вижда, за да говори. Тоест, пропускайки средния член: вижда, за да бъде чут. Да бъде чут, че призовава: „Аз призовавам за свидетели на моята душа / слънцето луната облаците птиците / звездите ветровете планините / моретата реките“… Свидетелят жертва очите си, за да му принесем в жертва ушите си:

Пилигрим на светлината

Аз видях Смъртта.

И потъвах, и потъвах в дълбини.
А над мен бучаха мътните води.
Три дена престоях
във гроба от вода.
На третия
тялото ми се превърна във кивот
и изплува на повърхността… 

И се понесох аз върху потопните води,
и следвах неотлъчно гълъба на Духа…
За да спра на Арарат. 

И стъпил върху Новата земя,
аз поех към своя роден дом – Ветил,
за да преклоня глава
пред Живота: аз –
пилигрим на Светлината.

Ной говори от високо, Ной говори на всички и ако тези всички искат да го чуят, трябва да замълчат. Само тогава Ной започва да говори и – говорейки, постепенно се смесва с тия отдолу, за да стане един от тях. Защото знае – неговият глас е задължително да бъде чут, но не защото е неговият глас, а защото това е гласът, който ще отпрати човеците към Гласа на Бога: „Бог ми е свидетел: / аз съм свидетеля на Свидетеля!“ 

Свидетелят свидетелства, но не за да се изтъква, а за да открови:

  1. Вярата

Гласът на свидетеля е вертикален глас – глас, който идва отгоре. Той се носи към земята и призовава да бъде чут, да бъде послушан. Ной обаче не е послушан, Ной е пренебрегнат от своите съплеменници: чут е едва тогава, когато пороите тръгват да се сипят от продънилото се небе. Гласът на свидетеля е като този Господен дъжд: когато не е чут навреме, бива чут току преди гибелта. Но ако си наострил уши преди това, спасен си. Както са спасени животните, които Ной извиква да се приютят в ковчега. Но какви са животните? – безсловесни, иначе казано – донякъде мълчаливи, безгласни. Тоест, за да чуеш свидетеля, който ретранслира гласа на Бога, трябва да замълчиш. Вярата е мълчалива, вярата се демонстрира и се вижда в тишина; тишината е очевидчеството на/за вярата. Молиш се мълком, не виком. Вторият раздел от стихосбирката „Светът на думите“ в този смисъл също е свидетелство: той акцентира върху тишината, за да изяви, да покаже, да посочи очертанията, фигурата на вярата. Не я извайва тепърва, тя е изваяна; просто трябва да я извади от сумрака на думите, на бъбрещото слово, което е неспособно да слуша, а е способно единствено да бръщолеви. Условие за вярата е тишината, трябва да замълчиш, за да усетиш как отеква вътре в теб Божието слово. Или, както казва Майстер Екхарт: нищо да станеш, както и Бог е нищо. Неслучайно монасите дават обет за мълчание – единствено така те могат да чуят Господа, да общуват с него. Роман Кисьов изразява необходимостта: „Гласове // Отвъд“; замлъкваш тук, за да чуеш отвъд – музиката Му:

Музиката

Музиката преди всичко!
Музиката – не толкова в поезията
а музиката на живота
Да различаваш музиката на дните и годините
защото всеки ден
и всяка една година от нашия живот
е музика неповторима –
със свое собствено звучене… 

Да чуваш и познаваш Музиката на Живота
във живота свой – тайнствената и величествена
Музика на сферите която се явява неочаквано
посред какофонията на злободневието
посред воя на вопиещи духове
и стоновете на жадните души
Музика извираща от Извора небесен
като Глас от много води –
токатата на Светлината
изгряла в мрака на ентропията
и на мировата скръб… 

Музиката на 2020-а бе фуга на смъртта
смъртта е световен маестро
твоята златна коса Маргарете
косата ти пепелен прах Суламит
пепел и прах пепел и прах
и гроб в небесата там има простор… 

Музиката преди всичко!
Да различаваш поезията в живота
и да слушаш непрестанно
Небесния концерт
посред пепел и прах
посред пепел и прах
във всички свои земни дни

Слушаш непрестанно музиката на отвъд, за да я пренасочиш, да я разпространиш, да я разсееш и посееш в света, който – сега прах и пепел, който обаче ще се преобърне в твърд и цъфтеж. Тишината е условие това да се случи, тя е обогатената съставка, която ще осигури плодородието, ще засее душата с благодат и милост. След което ще напъпи, ще се разпукне, ще излъчи небесно благоухание, което ще се разстеле по целия свят, за да го доближи до Бога, да наближи Бога, да го сближи с Бога, защото: „Небесният Ключар / стиска в длан ключа / и чака“…

Вярата мълчи, но не понеже няма какво да каже, а понеже иска да чуе:

  1. Думите

Да ги чуе и да ги поеме в шепите си. Интересно действие: свидетелят говори отгоре, вярата поема отдолу, за да разпръсне думите. Като семе да ги разпръсне: те трябва да поникнат, да паднат не на камък, нито на спечена глина, а на угар, че да поникнат. Поезията на Роман Кисьов не е херметичен вакуум, поезията на Роман Кисьов е съобщителен инструмент, механизъм за сближаване. Редосеялка: движението се трансформира от вертикално в хоризонтално, идва сеячът-поет, за да посее и да чака богатата реколта. Той напредва из браздата, с широк замах разхвърля семената-думи, надявайки се, че те ще намерят благодатната почва, за да избуят обилно и най-вече – с плодове, с много плодове. А плодът на думите е, когато те се вмъкнат дълбоко в душата на човека и там преобразуват тази душа от огрубяла, освирепяла, оглупяла в нежна, милостива, умна. Целта на поезията е точно това: да пречисти душата, да я облагороди и възвиси. Поетът е думоделецът, призван да извърши това:

Поетът ІІ   

Засявам аз пустините със думи,
аз – роденият от Словото предвечно,
синът на Мечтата – о, Мечтата –
моята Майка безначална, вечна,
вече е по-млада от мене,
а аз съм толкова стар,
че не помня своите години…
Аз помня само пътищата през пустините,
в които сея думи…
Пустините засявам аз,
аз – брат на облака,
поклонник на дъжда…
И не отмествам поглед никога
от своята Звезда-Денница…
И не обръщам гръб на Слънцето…
И следвам неотлъчно своя вятър,
проправящ нови пътища пред мене,
сред пустините,
в които сея думи…
Под жежкия пясък на века
моите думи бавно покълват…
притихнали във тишина,
моите думи се молят за дъжд
и очакват небесните жетвари.

Ниви и градини създава поетът – ниви и градини за словото, за думите, в които то, словото, те, думите, да израства/т буйно, бурно, будно; вдъхновяващо. И той крачи през думите-класове, както Ной крачи през лозето си, гали плодовете с ръце, радва се и сърцето му се смее: да, изпълнил е предназначението си, защото: „Поетът може / с пет стиха / хиляди да нахрани“. И тази храна ги дарява с цялата си щедрост, с живот, с истински живот, с непомерен живот; живот вечен и несвършващ…

Думите израстват и връзват чудодеен, вълшебен плод:

  1. Другият живот

И тук движението се променя, за да достигне нов обрат, нова серпентина на поетическата визия: първоначално беше вертикално, отгоре надолу – призивните настоятелства на свидетелстването; след което застина в почти мъртва точка, за да поеме и изяви същността на вярата, потъвайки в тишината и мълчанието; после изведнъж пое към хоризонта, хоризонтално, за да засее словото и този нивелиращ ход предполага също потъване надолу, до дълбините на земята, за да извлече от нея жизнени сили и да избуи с пълното естество на поетическото слово; и ето – избуяло е, тръгнало е нагоре – успоредно на най-първото движение надолу, словото се е устремило към своя първичен източник – небето, Бога, универсума… Прочее, ковчегът на Ной се движи горе-долу по същия начин: първо е облят от Господния дъжд, после се носи по водите на Потопа – пуска гарван, пуска гълъб, гълъбът донася маслиновото клонче – готово да израсне в дъгата на завета, когато се спира на планината Арарат. Постигнато е единението, поезията е преобразувала света в светлина.

Градината на тайните

Нощта си бе отишла,
но Денят все още не беше настъпил.
И аз тогава влязох
в Градината на тайните…   

Беше тежко да се диша:
вдишвах душите на мъртвите,
а издишвах ангели.
На небето светеха сърца
вместо звезди…   

Белият жрец се приближи
и каза:
Твоето сърце е паднала звезда…
То е пълно с тайните мечти
на мъртвите…
Ти имаш мисия: да записваш
мечтите на мъртвите…
Слушай сърцето си!   

И аз започнах да записвам
онова което ми диктуваше сърцето…
А Градината на тайните
засвети
с неземна светлина…

Животът е продължен, смъртта е отменена – поезията е изпълнила предназначението си: да вдъхне дъх, да освети свят. Ной е спасил живота във всичките му форми, поетът е спасил духа във всичките му форми. И вече може да си отдъхне – на Арарат…

„Светът на думите“ – Ковчегът на завета, Ковчегът на спасението…

Роман Кисьов – Ной, патриархът и спасителят… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора