Нюрнберг е стар имперски град в Бавария с богата история още от времето на Свещената Римска империя. В новата история оттам започва възходът на националсоциализма в Германия и той се превръща в център на нацистката идеология. По тази причина разрушеният от бомбите град символично е избран за място, където да бъдат съдени нацистките престъпници. Трибуналът в Нюрнберг поставя началото и принципите на международно наказателното преследване на военнопрестъпници.
Това е темата на новия филм „Нюрнберг“ на режисьора Джеймс Вандербилт – историческа драма от висока класа. На него беше посветена колонката ми миналата седмица. Той провокира интереса ми и открих друг филм на същата тема, за който не знаех нищо – „Нюрнбергският процес“ (Съдът в Нюрнберг). Той е кинокласика с два Оскара, номиниран е за още девет, удостоен е с много други награди, но въпреки това не е познат у нас, защото не е прожектиран по нашите екрани. Името на неговия режисьор Стенли Крамър говори достатъчно за каква епична продукция става дума. А причината да не стигне до нашите кина е желязната завеса – той излиза по световните екрани през 1961 – годината, през която е издигната Берлинската стана, а сюжетът му засяга началото на студената война, когато нацисткият Райх е победен, а между съюзниците назряват първите конфликти. В тези условия на нарастващи разногласия между тях започват съдебните процеси срещу нацистките престъпници. Тъй като филмът не премълчава и нововъзникналия идеологически сблъсък, това е достатъчна причина той да бъде укрит от българския зрител.
За разлика от филма на Вандербилт, където героите са исторически лица, в реконструкцията на Стенли Крамър образите са измислени персонажи, макар зад тях да стоят реални личности и събития от Третия райх. Първото нещо, което прави впечатление в класиката на Крамър, е големият брой филмови легенди, които той е събрал пред камерата – Марлене Дитрих, Джуди Гарланд, Спенсър Трейси, Бърт Ланкастър, Максимилиан Шел… А режисьорското и актьорското майсторство превръщат един на пръв поглед камерен сюжет в епична историческа и психологическа драма.
Съдебните процеси имат две основни цели – да бъдат наказани виновниците за войната и да се извърши денацификация на германското общество. Втората цел е много по-мащабна и по-трудна. Тя опира до един от основните принципи в правото и в обществените отношения – за личната и колективната вина. Националсоциалистическата партия има милиони членове, на нейните митинги стотици хиляди френетично приветстват фюрера, десетки хиляди обслужват дейността на концлагерите. А след края на войната всички се оправдават, че не са знаели за престъпленията, които са се извършвали в държавата. Във филма главният съдия Дан Хейууд (Трейси) се сближава с германско семейство и ги пита приятелски как са живели по времето на Хитлер. Дори не ги пита дали са знаели какво се е случвало в страната им. Не ги обвинява, просто ги пита, докато те го черпят със сладкиши. Те са гузни, навеждат глави, мълчат, споглеждат се тревожно, заобикалят въпросите. Тези реакции сами по себе си подсказват, че чувстват вина. Основателят на аналитичната психология К. Г. Юнг казва: „Въпросът за колективната вина е очевиден за психолога и един от най-важните факти на терапията ще стане довеждането на немците до признание на тази вина“. Двамата съпрузи не намират сили да признаят вина, въпреки че не са заплашени от наказание. Предпочитат да повтарят, че са обикновени хора. Казват, че не са знаели за лагерите. А и да знаели, какво са можели да направят.
Така се поставя важният въпрос за обикновените хора, какви са те, кои са. Извинението „не знаехме“ е измислено именно за обикновените хора и те го поемат като много удобно. Сигурно не са знаели подробностите, садизма, с който се е извършвало изтреблението, но това е нещо различно. Когато злодеянията са станали масови, писъкът на жертвите е достигал до всички. Не са знаели само тези, които не са искали да знаят. Тези, които съзнателно са отхвърляли истината. Съзнателно са предпочитали лъжата. Или са приемали пропагандата, което е едно и също. Като не са знаели за геноцида над евреите, кой се е облагодетелствал от отнетите еврейски имоти? Кой се е настанявал в домовете на „изчезналите“ евреи? Милиони германци не са се питали дали е справедливо, следвали са закона и не са се питали дали той е справедлив. И после идва удобното оправдание, че са обикновени хора.
Природните бедствия също вземат жертви. Но ние търсим морална отговорност, когато злото се причинява от човек. В нацистка Германия злото придобива гигантски мащаби и режимът придобива садистичен характер, защото е установена държавна система на насилие. Само някои от лидерите в Райха са били маниаци и садисти. Но зверствата са станали възможни със съучастието на хиляди други и заради мълчанието на милиони. Те са приветствали Хитлер с изпъната ръка, защото е направил Германия силна, спрял е хиперинфлацията, построил е аутобани. Съдът на историята поставя на едното блюдо на везната аутобаните, а на другото жертвите. На тази везна се извършва денацификацията на „обикновените хора“.
Но освен тях има и други. Героите във филма на Крамър са съдии. Съдиите от трибунала съдят колеги-съдии, които са злоупотребили с правото и са го поставили в услуга на тоталитарната държава. Мотивите на всеки от тях да го върши са различни. В крайна сметка резултатът е един и същ.
Максимилиан Шел получава Оскар за блестящото превъплъщение в ролята на адвокат Ханс Ролф, който защитава нацистките съдии. Той толкова пламенно провежда тяхната защита, че започва да защитава и системата, на която те са служили. В амбицията си да защити достойнството на германския народ започва да оправдава извращенията, вършени под политически натиск. Стига и по-далеч, като изтъква, че и в демократичните страни са извършвани подобни престъпления и настоява да покаже снимки на овъглени тела от Хирошима и Нагасаки и така да прекрати процесите и да върне достойнството на германците. Този похват се използва и до днес. Защото и до днес е трудно да намерим отговор на дилемата коя опасност е по-голяма – Хитлер или Хирошима?
Най-силното изобличение срещу Фюрера и неговия райх произнася обвиняемият д-р Ернст Янинг (Бърт Ланкастър), който постепенно се е включил в нацистката машина с намерение да възпира разрастването на злото. Светът насърчава Хитлер, като го оставя да завладее една след друга съседните страни. Но с това опасността не намалява, а се увеличава. Тоест светът мълчи по същия начин, както са го правили „обикновените хора“ в Германия и блестящият юрист д-р Янинг. В началото на процеса той мълчи, както е мълчал по време на нацизма и не се е противопоставял на неща, с които не е бил съгласен. Едва в края на процеса (и на филма) започва да говори и произнася най-болезнените истини. „Единственият начин да спасим Германия е като признаем вината си.“ Американците не се гордеят с Хирошима. Демократичните системи, за разлика от тоталитарните, дават възможност грешките да бъдат признавани и поправяни.
За да бъде поправена една грешка не е достатъчно тя да бъде само осъдена, необходимо е да бъде осъзната и призната. Д-р Янинг изрича обвинения към своите колеги на подсъдимата скамейка и накрая към самия себе си, като се нарича най-лошия от всички, защото е знаел към какви хора се присъединява.
Когато е сниман филмът, някои от осъдените все още излежават присъдите си. Както в частното право, и на този съд мнозина не признават произнесените присъди за справедливи. Трибуналът няма претенциите на Божествен съд. В заключителната си реч на главен съдия Дан Хейууд казва: „Действителната страна подала жалбата в тази съдебна зала е цивилизацията“. Затова установените в онази зала принципи и до днес са в основата на международното наказателно право. А филмът обективно се вглежда в различните гледни точки и увлича зрителите да правят същото. Това е неговото „отрезвяващо послание към света“, защото зрителите също са обикновени хора.
