В книжката на изд. „Силует“ са подбрани стихотворения и песни за деца от испанския поет Федерико Гарсия Лорка (1898–1936). Преводът е на Елена Стоилова, илюстрациите на Елена София, съставител е Николай Тодоров.
Федерико Гарсия Лорка, един от най-големите испански поети и драматурзи на XX век, е роден във Фуенте Вакерос, в семейството на заможни земевладелци. През 1909 г. семейството му се преселва в Гранада, където младежът влиза в местните артистични кръгове и през 1918 г. издава първата си стихосбирка.
През 1919 г. Лорка заминава за Мадрид. Впоследствие напуска университета, за да се посвети изцяло на изкуството на поезията и драматургията. Сприятелява се е Луис Бунюел и Салвадор Дали, става звезда в артистичните кръгове, водеща фигура на испанския авангард. Един от т.нар. Поколение ’27, група испански писатели, художници, музиканти и други хора на изкуството. През 1928 г. излизат „Цигански балади“, които му носят широка известност. Лорка е и художник, пианист, китарист и композитор, автор и на пътеписи, импресии, поеми в проза и др. В поезията и пиесите му андалузкият фолклор е претопен през сложни сюрреалистични техники. Убит на 19 август 1936 г. от националисти по време на Гражданската война.
ПЕЙЗАЖ
Обърканата вечер
облече хладнина.
И вси децата виждат
зад мътните прозорци
как се обръща в птици
и жълтото дърво.
И вечерта простряна
покрай реката скита
и ябълкова руменост
трепти по керемидите.
СЕДЕМ ЧАСЪТ
Първата звезда.
Всичко гледа към Венера
и тя като момиченце,
което пада в кладенче,
трепери ли, трепери,
и сякаш пита:
„Ще ли дойда утре пак?“.
АВГУСТ
Август.
Противостоения
на праскова и сладост,
и слънцето сред вечерта
като костилката на плод.
И царевичният кочан
запазва недосегната
усмивката си жълта и корава.
Август.
Малките си хапват
хляб тъмен и луна благата.
НЯМОТО ДЕТЕ
Детето дири си гласа.
(Държи го кралят на щурците.)
Дълбоко в капчица вода
днес дири си гласа детето.
Не да говоря аз с гласа,
а за да сторя с него пръстен
да носи моята смълчаност
на своето най-малко пръстче.
Дълбоко в капчица вода
детето диреше гласа си.
(Гласът пленен е надалеч,
нахлузил риза на щурец.)
ТРЕПЕТ
В мътната ми памет
със спомен от сребро
лежи в росата камък.
В полска шир без връх
езерце светлее
и изворче заглъхва.
ПРЕЛЮДИЯ
Тополите си тръгват,
но дават отражение.
Тополите си тръгват –
но дават ни ветреца.
И вятърът повит е
надлъж под туй небе.
Но даде от гласа си
в поречния ехтеж.
Сред спомените ми
светулчен свят се спуска.
Напира сърчице
и никне в мойте пръсти.
ЛАЙКА
Жълтите
полета.
Рой девойки бързи
по друмите си шетат.
