Начало Идеи Гледна точка Под сянката на тоталитаризма
Гледна точка

Под сянката на тоталитаризма

3227

Ивайло Знеполски, „Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“, „Сиела“, ИИБМ, НБУ, 2023 г.

В една лекция върху политиката от 1955 г. Хана Арент дава израз на интуиция, която определено подтиква към размисъл: Политиката почива върху един факт: човешката множественост. Бог е създал човека, а хората са човешки, земен продукт на човешката природа. С други думи, въпросът „що е политика“ препраща единствено в полето на човешкото и е белязан от развитието на нашата цивилизация от сътворението на света. Изводът на Арент е, че преходът от Единия към многото променя много неща. Множествеността е шанс за съвместност, но и заплаха от изолация. И тъкмо изолацията (която не е просто самота) тя извежда като много важно понятие в най-мащабното си изследване – „Произходът на тоталитаризма“, писано през същите тези години. Изолацията като деструкция на човешките отношения, отвъд които се разгръщат „тоталитарната пустиня“ и „подвижните пясъци“ на (само)унищожението, заплашващи да погълнат човешкия род.

Спомних си тези идеи от лекциите на Арент, провокиран от най-новата книга на Ивайло Знеполски „Тоталитаризмът“ – кръстосан прочит на теориите на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон за националсоциализма и болшевизма. Изследването на проф. Знеполски е наистина впечатляващо – както по мащаба си, така и по прецизността на анализа си.

То започва с един съществен въпрос – дали понятието тоталитаризъм не е на път днес да изгуби значението си, доколкото медии и коментатори го използват все по-често в днешната ситуация, както по отношение на страни с устойчива демокрация, така и за страни от бившия съветски блок, тръгнали по пътя на демокрацията? С други думи, дали радикалното зло не помръква при всекидневна словоупотреба, обозначаваща баналността на всяко злосторство?

Още тук е редно да споменем, че изборът на автора върху тримата теоретици не е никак случаен. Хана Арент е основният анализатор на тоталитарната система, макар десетилетия наред да е пренебрегвана и подценявана като политически философ (включително заради съвместяването в анализите си на нацизма и комунизма). Ерик Вьогелин, който е непознат в България, е на практика първият, който изследва още през 30-те години на ХХ в. „тоталитарния феномен“. След което заминава за САЩ, където петтомникът му „Ред и история“ има академичен успех. Въпреки това идеите на Вьогелин, разминаващи се с левия дискурс и извеждащи на преден план проблема с „политическите религии“, определено се разминават с мейнстрийма. Що се отнася до Реймон Арон, той се самообрича на академична „изолация“, след като отхвърля „марксистката вълна“ през май’ 68.

В увода си Ивайло Знеполски уточнява причините, поради които самият той не се спира на класическото изследване на Збигнев Бжежински/Карл Фридрих „Тоталитарна диктатура и автокрация“ (1956), замислено най-вече като помагало за студенти в началото на Студената война.

И тримата автори, на които е посветена книгата, са може би най-известните изследователи на тоталитарната държава, но по някакъв начин идеите им дълго време са оставали в периферията, а трудовете им са били силно подценявани. Нещо, което е особено показателно за Хана Арент, чиито книги в Германия почти не се цитират чак до 80-те години (заради критиката ѝ на комунистическата доктрина). В книгата на Ивайло Знеполски откриваме смайващ цитат от може би най-емблематичния днешен ляв мислител, какъвто е Юрген Хабермас, който на въпрос защо никога не е писал върху сталинизма, отговаря: „Не съм мислил, че това е важно“.

И все пак, защо тоталитаризмът предизвиква такъв разнобой от интерпретации?

Отговор донякъде ни дава самият Реймон Арон, който в своя студия върху Хана Арент, озаглавена „Същността на тоталитаризма“ (1954), пише следното: „Тоталитарният феномен допуска множество интерпретации, защото има множество причини. Методът, който се опитва да улови същността, не е нелегитимен, но при условие че не пренебрегва спомагателните методи, тъй като с това би забранил може би най-важния въпрос: какво е обещаващото траене на тоталитаризма? Дали е временен, или патологичен спътник на някои трансформации? Джордж Оруел в своята книга „1984“ внушава една социологическа теза: единствената партия, авторитарната бюрокрация, държавната ортодоксалност, инвестиционните планове и лишенията за всички, психологическата обусловеност на жертвите са способни да образуват една идея с индустриалното общество“.

И тук проличава съществената разлика в подхода на тримата автори, изследвани в книгата на Ивайло Знеполски.

За Арон анализът на тоталитаризма е немислим без вписването му в самостойна икономическа система (военната индустриализация в нацистка Германия и в СССР). Хана Арент пък предлага срез на „тоталитарния феномен“, сходен с този на лука: „В неговия център, в един вид празно пространство се намира Вождът; каквото и да прави, интегрирайки политическото тяло както в авторитарната йерархия, или потискайки поданиците като тиранин, той го прави отвътре, а не отвън и отгоре“.

Преди да стане идеология, тоталитаризмът е спонтанно движение, което скоро си намира теорията. За болшевиките това са законите на Историята (по Маркс), за нацистите – законите на Природата (по Дарвин). Което, както проницателно изтъква Арент, превръща идеологията не в средство за убеждаване, а в оръжие. И нещо още по-интересно. Тя е сред първите, които забелязват, че нацистите мразят комунистите, но уважават „искрената им убеденост и готовността им да се жертват в името на своята кауза“. Ивайло Знеполски формулира тази нейна теза по следния начин: „Идеалният поданик на тоталитарното управление не е убеденият нацист, нито убеденият комунист, а човекът, изгубил способността да различава факта от измислицата (реалността на преживяното), истината от лъжата (критериите на мисълта)“. И вече сме в свят на постистината…

Оттук и способността на тоталитарните режими силно да редуцират реалността – да опростяват до крайност или да изкривяват случващото се, следвайки един-единствен аспект на своята „истина“. А това сплотява масите чрез образа на врага, превръщащ се в изкупителна жертва. Тоталитарната идеология първо съблазнява, сетне манипулира, а накрая всява страх, само и само за да задържи своя „въображаем свят“. В този смисъл само една крачка дели тоталната пропаганда от масовия терор. Или, както настоява цитирания в книгата Клод Льофор, при тоталитаризма „властта на дискурса и дискурсът на властта се сливат“.   

Ето защо нацизмът и болшевизмът тръгват от различни предпоставки, но стигат до принципите на една и съща организация. Формата на пирамидата на властта е една, принципите на тоталитарната пропаганда са идентични, една и съща е дори тезата за „партийността“ в живота и нейното отражение в изкуството. Всеки, живял поне за кратко в единия или другия режим, може да го потвърди с ръка на сърцето. Желю Желев, тръгвайки от схемата на Карл Фридрих и Хана Арент, но използвайки опита си от българската ситуация, остроумно разгръща този паралел в своята инкриминирана книга „Фашизмът“ (публикувана и иззета през 1982 г., но писана още през 1967 г. под заглавието „Тоталитарната държава“). От онези години във Философски факултет на Софийския университет пък витаят легенди как доц. Бернард Мунтян на упражнения по марксизъм-ленинизъм четял на студентите фрагменти от „партийни изказвания“ и питал кой е техният автор. Студентите гадаели дали става дума за Жданов, или за Сталин, а се оказвало, че цитатите са от Гьобелс или Алфред Розенберг.   

И при двата сходни „феномена“ имаме фасадни организации и симулирана реалност. И още: 1) фронтови или присъдружни организации, 2) симпатизанти, 3) партийни членове, 4) бойни групи (прерастващи впоследствие в репресивни органи), 5) антураж на Вожда – на Хитлер или на Политбюро на КПСС. А Партията е тази, която взема всички решения.

Всички тези характеристики, подробно описани от Хана Арент като „признаци на тоталитаризма“, я подтикват да стигне до извода, че тоталитаризмът е непозната досега форма на управление; че при националсоциализма и болшевизма си имаме работа с един „безпрецедентен режим“.

И именно тази нейна теза разпалва огромна полемика. Според Вьогелин подобно разглеждане на тоталитарните режими е „склонно да придаде на историческата каузалност аурата на фаталност“. Самият той не е съгласен с подобно историческо предопределение и смята, че хората сами решават как да постъпят в подобна ситуация.

По-интересно е второто възражение на Вьогелин срещу Арент, което той полага в дългосрочна перспектива, воден от убеждението, че нищо не се появява на „празно място“. Вьогелин не търси причините за тоталитаризма само в Държавата-нация на модерността, а далеч по-назад – в сектантските движения от късното Средновековие и в апокалиптичните бленувания на един Йоахим Флорски, които са в основата на „обрата“ на XIII в. За него тоталитаризмът не е „безпрецедентен“ от гледна точка на предхождащи го събития и феномени, доколкото в основата си това е едно гностическо разбиране за черно-белия характер на доброто и злото.  

Реймон Арон (поне в статиите, които открих цитирани в книгата на Ивайло Знеполски) е по-уклончив в критиката си срещу Хана Арент. Той (с уговорки) приема термина „безпрецедентност“, доколкото появата на тоталитаризма не се припокрива изцяло със социалните и икономическите дадености. Намира за „възхитителни“ анализите на Хана Арент на тоталитарната институционалност (за Вожда, отчуждението, самотата на индивида, неизбежния терор и пропагандата). Но Арон смята, че тя не определя „принципа“ на тоталитарния режим, което прави тезата ѝ противоречива. Защото тоталитаризмът не е нито монархия, нито република. И ние продължаваме да не знаем какво представлява той.

През годините много от тезите на Реймон Арон от основополагащото му изследване „Демокрация и тоталитаризъм“ (1965) са обект на критика от страна на левите френски интелектуалци. Падането на Берлинската стена обаче показва, че той (както впрочем Арент и Вьогелин) са били прави в най-главното. Те разкриват обречеността на тоталитарната система. Ала особено впечатляващи за мен бяха изводите в неговата последна лекция „Свобода и равенство“, изнесена в Колеж дьо Франс, цитирана в книгата на Ивайло Знеполски.

В нея Арон се спира на кризисните процеси в демокрацията, подхранвани от недоверието в нея и от неразбирането на нейните институции. Така под „сянката на тоталитаризма“ избуяват „мутанти“: популизъм, ляв и десен екстремизъм и различни прояви на нихилизъм. Не виждам по-точна диагноза на днешната ситуация.  

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора