Пристрастни прочити
В края на всяка календарна година настъпва времето на всевъзможни анкети, оценки, обзори. Отчитаме се сякаш към отминалите дни, даваме им знак, че не са били напразни.
Моите поне не бяха напразни – четох и съпреживявах поезия, модерна, класическа, българска, преводна. Радвах се, пристрастявах се, вълнувах се и затова ми се иска да „заразя“ и други със световете на четири поетични книги, които представих на различни места и пред различни аудитории през отминаващата година. Самите книги са много РАЗЛИЧНИ като поетика и сигурно ще се запитате, защо ги сгласявам в квартет – защото освен че са силни и въздействащи, обитават общата автентична тревожност, която владее и нас, и въздуха, който всекидневно дишаме.
Подреждам книгите по реда на излизането им:
„Хляб, любов и други ангели“ от Станислава Станоева е насъщно важна книга, осмелим ли се да потънем в горчивината и силата на думите ѝ, думи, които не се боят да гнездят в раните на нашето съвремие и едновременно с това да са милостиви – сякаш ни подават ръка, за да се изправим. Да останем изправени въпреки.
Книгата на Станислава е поделена на три цикъла, привидно обособени, те изграждат целостта на нейния свят. Свят, който е въвлечен в носталгията по детството и неговата невинност, вгледан е в природата и всяка живинка, която я съставлява, завладян е от стихията на морето и е разбунтуван срещу обезчовечаването, което си причиняваме. Сложен свят, казано иначе.
Съкровените спомени-сбогувания с майката и бащата, с напуснатия дом, вглеждането в спрелите му часовници назовават крехкостта на копнежа да останем завинаги и деца, приютени в обичта на отминалото, опазени от някой ангел, бдящ безмълвен по кръстовищата над изплъзващия се живот. Много запомнящо се е това усещане за невъзвратимост в първия цикъл „Албум“, изящната му тъга се просмуква и ни завладява, озарява ни по особен начин. Сами ще се убедите, ако прочетете „Зашиване на раните“, „Падаща звезда“, „Преброяване на нещата“ – ще спра дотук с изброяването.
Цикълът „Карта“ бих нарекла ядро на книгата, и не само защото е в средата, в центъра – досещате се каква е температурата в ядрото на планетата ни. Та и тук имаме тази нагнетеност на висока температура, на изкрещяни предупреждения, на апокалиптични картини, едно горно до на болката по слепотата и безогледността, с които човекът и човечеството се самоунищожават. В „Карта“ сякаш няма невинни – трагическият патос е повличащ, разтърсващ и мисля, че всеки истински поет поне веднъж трябва да се обземе от силата на този патос. Най-интересното е, че не само „Естествен интелект“, „Последно комюнике от мира“, „В очакване на Апокалипсиса“ изричат високо и ясно заплахите и драматизма на съвремието, а че този драматизъм най-болезнено се долавя в картините на мъртвия гларус или черната котка, сякаш несловесните същества го обозначават с удвоена сила, защото са им отнети думите. „Пух“ и „Смъртта на черната котка“ са стихотворения-преддверия към друго изключително стихотворение – „Жесток свят“.
Третият цикъл в книгата е наречен „Мъглявина“, вгледан е едновременно в космоса и в човека, защото „в една молекула ДНК / има толкова атоми, /колкото звезди в една галактика. / Вселени във Вселената“. Това е цитат от стихотворението на Станислава „Езикът на живота“.
Тя владее, ще се убедите, и повече езици – езика на природата, езика на спомена, езика на прозренията, езика на страданието.
Преди няколко години, когато след откровени упреци, настойчиви съвети, прагматични разяснения на близки приятели и на дъщеря ми най-сетне склоних да се впиша във Фейсбук пространството, едно от първите неща, които прочетох там, бе стихотворението „Любовно“ на Станислава Станоева, която тогава не познавах лично. Толкова ми хареса, така съзвучно със себе си го почувствах, че си казах – Фейсбук може да се окаже и добро място. Поне за поезията. Споменавам този факт с убеждението, че истинската, смислена, вълнуваща поезия може да бъде открита навсякъде.
„Крепости срещу страха“ от Амелия Личева е и моя книга, защото откривам опита си в нея – емоционалния, духовния, житейския.
Веднъж, както си чаках на опашката пред Спиди, ме видя една професорка, като че ли и приятелка, и някак пътьом ми заяви: „Седем“ е най-зрялата ти книга. Не онемях съвсем, успях да отвърна: „Ще се постарая следващата ми да не е презряла“. Кой знае защо това определение „зряла“ ме накара да се почувствам малко обидена. Но едно друго определение от непозната авторка, което прочетох в сайт за книги, ме обиди истински: „Седем“ е доста приятна книга!
Не и не, недопустимо е така формално да се лепят оценъчни етикетчета по поетични книги. Дадох си дума, че никога няма да си служа с подобни определения – камо ли за „Крепости срещу страха“. Поезията, особено автентичната, дълбока и многоказваща поезия, е сложна и ни примамва с възможността да я преброждаме заедно с тревожните ѝ и несвършващи въпроси, да търсим двойните дъна, да пребиваваме като чувствителни съучастници в чуждия словесен свят.
Ще повторя, че „Крепости срещу страха“ е и моя книга – дали защото се уча до безкрай да чакам, додето усвоявам „живеенето с пълни сетива“? Или защото поделям и споделям моралните тревоги между страниците ѝ? Не са ми спестени и надвисналите над всички ни страхове, за които рядко се говори така открито, даже остро. Поетичната книга на Амелия е едновременно предизвикателна и проповядваща, много от стихотворенията в нея бих могла да нарека вълнуващи „лирични трактати“ за страха и преодоляването му. Не, всъщност за множеството страхове, различни са в „Нежива“, „Оптика на далечното“, „Откъде това насилие“ и „И пак войната“ – но да ги разпознаеш, назовеш, да ги „опаковаш“ в думи означава и да ги разобличиш, а то е половината от пътя – другата половина е да преизпълниш с търпелива мъдрост нишите, които страховете издълбават в теб, в нас. Както Амелия го прави в „Да чакаш“, в „Рожден ден“, в „Ще мога да строша това огледало“.
Стихотворенията, които вече нарекох „лирични трактати“, имат особеното излъчване на познание, което аргументирано спори със света на насилието в „Оспоримо безстрашие“ и обезличения дигитален свят в „Твоята математика“ и „Дигитална нищета“, затова и тази книга не е „доста приятна“ – тя крещи срещу разпадащата се обществена тъкан, сочи тревожните рани в нас и наоколо, пръска на парчета илюзорните ни самонадеяности и кухите актуални лозунги. Не разчита на метафори, а на силата да изричаш истината в упор. Затова и „Трагедията е за предпочитане“ – урокът на древните гърци, е преподаден, но ненаучен. Ето тук е мястото да кажа колко културни натрупвания и знаци са вградени или се притаяват, или са много видими зад „крепостните стени“ на тази книга.
Нещо много същностно: „Крепости срещу страха“ е плътна и различима книга, плътна, защото говори с послания, огън, идеи, мисъл и емоция, а не разчита на остроумни или интелигентски хрумки, на бързозаписани изречения, дошли от вятъра или от натрупаните прочити на поезия. Та затова е и различима, с ясно лице и глас, който не просто ни говори, а ни казва, провокира, тревожи, предупреждава. Именно предупреждава – мога да я нарека и книга на предупрежденията. Когато назовава все по-открояващите се драми на съвременността като безсъдържателния нарцисизъм, загубата на памет, опростачаването, насилието, тя влага и патоса на оценката, на съпротивата, на осъждането. Но с овладян гняв, защото как иначе би успяла да издигне с думи крепости срещу страха, които да защитават и нас?
„Птица със страх от високото“ от Катя Димитрова е книга, която не се страхува да кръжи във високото, въпреки предизвикателното си, ярко заглавие.
Мнозина навярно вече са я прочели и са се убедили, че стихотворенията във втората книга на Катя Димитрова са едновременно продължение на плача ѝ по всички жени преди нея, но и издигане в друго, по-високо ниво на изящния ѝ, фин драматизъм, на крехката ѝ, но категорична прозорливост.
В новата си книга Катя поставя три акцента: върху тялото и неговата неотделима болезненост от духа, върху детството, към което мнозина млади автори напоследък имат тягата да се завръщат, макар и недокрай пораснали, и към случващото се в съвременността с нас и наоколо.
Мисля, че вглеждането на Катя Димитрова в трептенията, болките и несъвършенствата на тялото е приносно като тема. Защо? Защото разгула и пошлостта на телесното и плътското сякаш станаха доминантни в последните години, залети сме отвсякъде и непрекъснато от всевъзможни телеса, усъвършенствани до уродливост, от какви ли не обезобразени и преувеличени телесни части, които унизяват красотата и превръщат женствеността в жалко и покупко-продажбено показвачество.
Думите на Катя, назоваващи тялото, сякаш се възправят като броня срещу самостойността на плътта. Те търсят и назовават целостта на човека, който е единна, неразделна, сложна машинария, и потвърждават първозданността на Божието творение, в което душата не просто има значение, но е вдъхната от самия Бог. Съвременният живот изисква твърде много от нас в своята стресова бързотечност и задушени в тази безмилостна прегръдка, ние често забравяме взаимозависимостта между тяло и душа – но поетът затова е поет, за да ни припомни важното и същностното човешко единоначалие. Прочетете само „Съм и не съм“, „Сбогуване с принципа“, „Мета(физика)“, „Терапия“, „Опит за летене“ и сами ще се убедите как стиховете на Катя ви изпълват с болезнената си и окуражаваща сила да бъдете душа и тяло едновременно, да се осланяте на храброто си самопознание с мъничко ирония и много честност.
„Живот в градините на детството“ е вторият цикъл в книгата и завръщането в тези градини е назовано с мекота, озарение и цветност, без обаче да се пропускат и нараняванията и драскотините на патриархалния уют, на миналото, което винаги ни застига с погрешните си уроци. Но и тук думите и стиховете на Катя Димитрова не крещят и не обвиняват, а с деликатна предпазливост ни посочват „на какво не сме научени“, преговарят травмите като зараснали вече рани, защото си заслужава да ги осмисляме…
„Срещата с града“ като че ли съдържа най-голяма горчивина, но е обяснимо – социалните картини доста безапелационно се разплискват край нас, подсещат ни, че сме в контекста и на други, твърде жестоки съществувания и „че не всичко, което блести е злато“. Това е само поантата на едно от много силните стихотворения – „Има и такава Коледа“, но има и още поанти, които не просто впечатляват, а тревожат, досягат сетивата, ума, емоционалната и социалната ни чувствителност, припомнят ни, че всичко зависи от всекиго. В тази трета част на книгата са и някои от най-личните стихотворения на Катя, най-безапелационните ѝ самовглеждания и признания като „Идилия“, „Да се помолим да е временно“, „Изглежда лесно“.
Ще кажа и кое ми се струва най-същностно: Катя преодолява леснината на ефектните метафори и словесни еквилибристики, надниква в дълбокото и гради стихотворения, които изразяват и нас, нейните съвременници, заразява ни с тръпния си копнеж да останем във високото на думите въпреки всички свои страхове.
„Земята на големите грешки“ от Катерина Василева е дебютна книга. Тя излиза, след като Катерина спечели миналогодишния конкурс за млада поезия „Веселин Ханчев“. Забележителното в случая е, че книгата се помни от пръв прочит – може да ти хареса или не, може да те спечели или подразни, но няма как да я забравиш. Нещо като челен сблъсък – с различните нюанси на последствията. Можеш да се почувстваш вътрешно изпотрошен, може да си вбесен или пък да откриеш любовта, тя понякога започва именно така. Затова се налага и препрочитането на книгата и причините са много.
Първата е, че Катерина говори така категорично и безапелационно в стиховете си, сякаш проповядва. Всъщност и проповядва една висока, безкомпромисна, безапелационна нравственост, ясни и чисти възгледи за случващото се в съвременността и сякаш думите ѝ изискват и от теб, читателя, да се позиционираш там, където са нейните морални ориентири.
Втората причина е, че думите на Катерина са толкова автентични, колкото и болката ѝ, която тук и там е изкрещяна, но най-високо е изкрещяна в стиха „Писна ми да ме лъжат!“ от стихотворението „От два до четири не се вдига шум“. Но инак болката е споделена осезаемо, настръхнало, всеобемащо в целия първи цикъл на книгата – и когато говори за миналото, което все още не съумяваме да прочетем, разберем, проумеем в „Археолози“, и когато изтръпва от съдбите на четирите мъртви жени. Думите едва ли някога ще надвият и надвикат насилието, но насъщно важно е да ги произнесем, да започнем да ги произнасяме в младостта си. „Атлантида“, „Имена“, „Виновните“ са имена на стихотворения, към които се завръщаш поне няколко пъти – и всеки път си задаваш въпроса „Защо сме/сте такива?“ „Не виждате ли хората какви ги вършат, как се избиват помежду си, разчленяват се, чертаят граници, измъчват, изтезават?“
Третата причина да препрочетем книгата е причина-въпрос: Защо е толкова гневна Катерина в своите стихотворения? Защо извежда на разходка не кучето, а гнева си? И не само в първия цикъл на книгата – в цялата книга. Гневът ѝ се разплисква, съди, сочи, озъбва се измежду думите, седи пред телевизора, блъска се в рекламите, пък и в нас, защото сме такива, безчувствени, обръгнали, примирени, апатични… изобщо хора от земята на големите грешки.
Няма да изреждам повече причини, само ще подчертая, че моралната несмиримост на Катерина я държи в абсолюта на тревожността за хората, за съдбата на душите им и за съдбата на света, „този аквариум за обречени тропически риби“, който „се бели като мандарина, като кожа след изгаряне“ или пък е каспийски бряг за 500 мъртви тюлена. Свръхчувствителността към заплахите и катастрофите, които ни обграждат и люлеят отвсякъде и във всеки момент, понякога превръща стихотворенията на Катерина от лирични предупреждения в актуална публицистика, но тя самата е достатъчно интелигентна, за да се досети за този тънък лед, по който се движи и който понякога разтопява със спомен за своя обичан дядо, комуто е посветена книгата.
Има и стихотворения, които Катерина безмилостно е посветила донякъде на себе си или пък на своето поколение: „Автономия“, „Неудобство“, „Виновните“. Струва си те също да бъдат препрочитани, преоткривани, тълкувани и осмисляни – както и всички общокултурни знаци, литературни препратки, цитати, скрити и явни кодове, вградени в целостта на „Земята на големите грешки“. На добър час, в тази поетична книга-предизвикателство!
Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор на седем поетични книги, сред които: „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Работи повече от петнайсет години като главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“. Член на журито, връчващо Националната награда за поезия на името на Константин Павлов.
