0
2136

Политтехнология или Путинизъм преди Путин

Този, заради когото Михаил Зигар е написал тази книга, и чието име откриваме в нейното подзаглавие: „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо” (превод Здравка Петрова, „Жанет 45”, Пловдив), всъщност не е нейният главен герой; ама изобщо не е. Владимир Владимирович се появява за първи път чак на с. 166 и то във връзка с друг второразряден герой от книгата – кмета на Санкт Петербург Анатолий Собчак, който: „За шеф на своя предизборен щаб назначава първия заместник-кмет Владимир Путин” (166). Името на днешния кремълски властител срещаме само още два пъти (общо три пъти), като третия път в особено конфузна ситуация – как губи местните избори: „На втория тур на 2 юни, три дни след дебатите, Собчак изостава с малко по-малко от 2%, събира 45,76%. За Яковлев гласуват 47,49%. // Поражението на Собчак е безпрецедентно. Това е първият случай, когато политик на федерално ниво губи избори с малко проценти, признава поражението си и подава оставка, без да предприема никакви опити да удържи властта” (308). Шефът на предизборния щаб Путин губи, но пък „за един бит двама небити дават”: „Грешките в предизборната кампания на Собчак ще се окажат извънредно важен урок за шефа на неговия предизборен щаб Владимир Путин. Той никога няма да участва в никакви предизборни дебати, никога няма да допусне жена му да бъде дори слабо забележима фигура, винаги ще гледа сериозно на предизборните технологии, никога няма да позволи на средствата за масова информация, най-вече на телевизията, да работят против него и – най-важното – никога няма да търпи нелоялност сред подчинените си” (308). Но това предстои, Путин е все още в миманса, че даже май не и в миманса – направо зад сцената; други са изпълнители на главните роли.

Сред тях се открояват двама – Анатолий Чубайс и Борис Березовски. И още един трети – враг на първите двама, но приятел на Борис Елцин – началникът на неговата охрана Александър Коржаков. Березовски е в основата на обединението на руските олигарси (които по това време, 1996 г., все още не са такива), чиято цел е да не допуснат ръководителя на КПРФ (Комунистическа партия на Руската федерация) Генадий Зюганов да спечели изборите през юни; Чубайс пък е организаторът на кампанията, която да предотврати тази – както се струва на мнозина, смъртна опасност за Русия. Михаил Зигар описва създалата се ситуация: „Тези избори ще станат преломни в историята на Русия. Привържениците на президента ще положат всички възможни и невъзможни усилия за запазването на свободата и уж ще удържат победа. Но в крайна сметка ще получат точно противоположното на това, за което са се борили” (7). Или, казано с думите на Виктор Черномирдин, бивш директор на „Газпром”, по онова време министър-председател на огромната страна (за когото, между другото, Зигар пише със симпатия): „Искахме да стане по-добре, а излезе както винаги” (27). Авторът проследява подробно предизборните маньоври и действия на Елциновите привърженици – на моменти даже прекалено подробно, чак досадно; но всъщност, от друга страна, този му подход е оправдан, защото явява пред читателя едни специфични за руската политика процедури на политтехнология – техника на манипулиране и заглавичкване на общественото мнение с цел постигането на определен политически резултат – нещо, което е до съвършенство овладяно от сегашния режим. Зигар представя схватката за властта като на игра, нарича я „фарсов приключенски роман” и прибягва до „Тримата мускетари” на Александър Дюма-баща, за да охарактеризира своите герои (макар че – подозирам, към това сравнение го подтиква не книгата, а прочутият филм от 1978 г. „Д’Артанян и тримата мускетари” със знаменитата „Песничка на мускетарите”: „Пора, пора порадуемся на своем веку…”, „Време е, време е да се порадваме на своя век…”): „Елцин ще е крал Луи ХIII, генерал Александър Коржаков – кардинал Ришельо”. За Чубайс Зигар определя ролята на Атос, а Березовски е не кой да е, а Милейди, понеже „вечно омотава всички с обаянието си”. Генадий Зюганов пък бил Бъкингамският херцог.

Ролите са раздадени, започва фарсът…

Христо Карастоянов обаче, известният български писател, не е докрай съгласен с тази жанрова квалификация, допълва я: „Работата е там, че през цялото време, докато четях тази книга, все не можех и не можех да се отърва от усещането, че това е не просто добър роман, а е добър роман от любимия ми жанр „Алтернативна история” (в сайта „Площад „Славейков”). И дава за пример „Faterland” на Робърт Харис, „Остров Крим” на Василий Аксьонов и „Заговорът срещу Америка” на Филип Рот, в които романи съответно Хитлер не е загубил войната – първия, Крим е останал белогвардейски – втория, Чарлз Линдберг е фюрер на САЩ – третия. Българският писател прави важен извод: „Усещането ми наистина беше за „алтернативна история”, но някак наобратно! Сякаш ние живеем в алтернативната (съчинената!) история, а реалността е била някъде там, отвъд картинките”. А изводът е важен, защото политтехнолозите, успели да запазят президентския пост на Борис Елцин, правят това по начин, който по-късно Путин и неговата шайка ще използват по блестящ начин – създаването на измислена реалност или – нека заема от Христо Карастоянов хубавата дума, използвана от него, – „съчинена реалност”. В този свят на путинизъм преди Путин всичко може да се превърне в истина; и най-голямата фантасмагория може да мине като най-действителна действителност, докато истината, фактите, случките могат да бъдат извъртяни така, че да излязат най-нагла и възмутителна лъжа. Политтехнологията сиреч е такова политическо действие, за което няма проблем да нарече и представи черното като бяло и бялото като черно. И няма значение, че обкръжението на Елцин е извършвало всичко това с идеята, че то е добро дело и пази Русия от комунизма; никакво значение няма, тъй като няма цел, която да оправдава средствата, следователно нечестните средства по необходимост водят до порочна цел. Като вероломна война например.

Когато „Всички са свободни”, изходът е само един – никой не е свободен…

P.S. Прочее, ние, българите, също станахме жертва на политтехнолозите, сред които е и покойният вече генерал Леонид Решетников, натресъл ни друг един генерал, наш си – негова изшлайфана марионетка, образцов емотикон, за български президент. Свидетели сме на подобни политически проекти сума ти: атакисти, итенейци, възродители, възходници… Само че българският народ е мъдър и, за щастие, не се втурва урбулешката подир такива грандиозни измами и измамници. Е, не че няма и слепци, но в сравнение с гражданите на потъналата в лъжи Руска федерация те са пренебрежимо малко – 7–8, максимум 10%. А войната в Украйна ги прави и ще ги направи още по-малко. Колкото и българските продукти на политтехнологията да се стараят за обратното…    

Жалки, жалки политтехнолози, всуе се морите – слава Богу, България не е Русия!…         

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияТворчество и действителност
Следваща статияТраурно слово за Екатерина Йосифова