Начало Идеи Гледна точка Призраците на марксизма
Гледна точка

Призраците на марксизма

Тони Николов
12.06.2014
1904

TNikolov

Щом заговорят днес за „марксизъм”, човек неминуемо се сеща за призрака от „Комунистическия манифест”, дето неуморно бродеше из Европа, но си оставаше призрак. Глобалната криза на капитализма даде сетен шанс на „марксизма”. След краха на световните борси през 2008-2009 г. наистина се заговори за „реванш на Маркс”, който така и не се състоя.

Причините са много и най-различни. Но най-очевидната е, че марксизмът днес е призрачен повече от всякога. Пролетариатът – субект на Историята според Маркс – от десетилетия гледа в посока, коренно различна от тази на „марксизма” (86 % от френските работници гласуваха на евроизборите за ксенофобския Национален фронт на Льо Пен!). Ако тези трудещи наистина са „субектът на Историята”, то Маркс за пореден път би следвало засрамено да наведе глава, а пък всички нас определено не ни чакат добри дни.

За да намерят изход от „клопката”, теоретици на „новото ляво” като философа Ален Бадиу предпочитат да говорят за „комунистическата хипотеза” (2009 г.), която обаче включва всевъзможни революционни движения от Френската революция до 90-те години на ХХ в. Въпросът е дали въобще е допустимо – дори на теория – да се съизмерват с „марксизма” толкова разнородни движения и идеи, повечето от които се изключват едни други. Още по-начетените марксисти с ирония ни препращат към книгата „Призраците на Маркс” (1993 г.) на Жак Дерида, в която той остроумно полага основите на цяла марксистка „призракология” (l‘hantologie): всички знаят, че Маркс е мъртъв, че класическият марксизъм е „мъртъв” и това като че ли налага аналогия между „комунистическия манифест” и „Хамлет”. Сцената непрестанно е обитавана от призраци, „трупът” все се разлага, но ето че падат все нови и нови жертви, чиито трупове някой трябва да изнесе нанякъде. Замисълът на „призракологията” като „спектрална графика” е повече от ясен. Той иска да ни покаже, че „марксизмът като хипотеза” продължава призрачно да витае и все се завръща, друг е въпросът как и защо. А още по-голямо съмнение, погледнато най-вече от Източна Европа, буди тезата, че в никакъв случай не може да се слага знак на равенство между „комунизма” и „ГУЛАГ”. Защо да не може? Никой от „новите леви” не дава ясен отговор на този въпрос, освен в рамките на методологическата забележка, че такова твърдение би било „елементарен редукционизъм”.

Добре, да приемем предизвикателството. Нека си представим следната „комунистическа хипотеза”, в която „марксизмът” днес продължава призрачно да броди с два прожектора в ръце, единият насочен към миналото, другият – към бъдещето, а тези прожектори са неговата легенда и неговата утопия. И какво имаме в резултат на всичко това? Картината е плачевна: работническата класа във Франция, както казахме, гласува за ксенофобите, английските лейбъристи дотам са затънали в „третия път” към капитализма, че отдавна не помнят кой е „първия”, да не говорим за „идейния принос” на Сергей Станишев към европейския социализъм, който може да се „редуцира” най-вече до „плоския данък” и колаборирането с „кафява” и „русофилска” партия като  „Атака”.

Ако това е бъдещето на „марксизма”, от сцената комай ще трябва да бъдат изнесени още не малко исторически трупове.

Истината е, че Маркс почина преди сто и тридесет години, но „марксизмът” продължава да си съществува като „лява практика”. Макар на хоризонта да не се очертават никакви нови и то значими леви теоретици след Херберт Маркузе, Ернст Блох или Дьорд Лукач.

Това по теорията. А за да се върнем към практиката, нека припомним, че „марксизмът” близо половин век си беше „държавна идеология” в половин Европа и то под формата на тоталитарно-полицейска държава. Независимо от твърденията на Маркс, че „свободата е осъзната необходимост”.

Така „марксизмът” престана да бъде просто доктрина, той се превърна в менталност, деградира да празен набор от пропагандни клишета и „принадени артикули” като тениските с гламурния лик на Че Гевара.

Ала тъкмо провалите на „марксизма като философия” са най-показателни. На учението, което по формулата на Ленин „беше всесилно, защото е вярно”, ако човек изобщо може да намери по-идиотска формулировка.

И все пак, къде са противоречията?

Първо, още в централния парадокс на марксизма – в опита да се рационализира Историята чрез пагубна конкретизация на Хегеловата диалектика. Така и най-големият действителен кошмар може да бъде обяснен като разумен – една стъпка ни дели от методичните престъпления на сталинския ГУЛАГ или кървавите безумия на Пол Пот в Камбоджа, базиращи се на Доктрината, на „всесилното учение, което винаги е вярно”. А щом е вярно, значи е правилно! В soft-вариант стигаме до всички „концепции” за „реалния социализъм” в източния блок или за „развитото социалистическо общество” (имаше и такова), от чиито последици не можем да се отървем до ден днешен. До всички тези проекти, писани с поглед в небето, които трябваше да ни кажат кога ще бъде построен комунизмът и за които у нас си спомня само оредяващият електорат на БСП, когато на първи май извади от гардероба излинелите сака със значки за ударник в социалистическото производство. Цялата тази „грядуща утопия” обаче бе градена върху костите на милиони хора, чийто брой така и никой не знае – 70-80 или 120 млн. души в цял свят, ако прибавим и незнайните жертви на китайската лагерна система „Лаогай”.

А ето и вторият парадокс на „марксизма”: от близо век Историята непрестанно го опровергава, но той не се предава, като отново и отново се опитва да я надмогне.

И тъй като „всесилното учение” се поизпари още през 70-те години на ХХ в., то „реалният социализъм” изнамери две други патерици, които упорито не захвърля и в посткомунистическия свят: той продължава да се опира на раздутата „бюрократична държава” и охотно прибягва до услугите на национализма. Как по-кратко да опиша „проекта Орешарски”, видян от „Позитано”? Видян от ДПС, той със сигурност е друг – едно корпоративно-капиталистическо начинание…

Но за да се върнем към класическия „марксизъм”, е редно да подчертаем, че неговата призрачност е винаги негативна: „марксизмът” бленуваше за „безкласова държава”, а наля основите „на тоталитарната власт”; щеше да помирява човека с него самия и да преодолява „отчуждението”, а тръгна да премахва цели класи (и милиони хора) за по-сигурно. И то с такъв размах, че най-злокобният виц, който съм запомнил от времената на „реалния социализъм”, е следният: „Защо емблемата на марксизма е сърп и чук?”. Отговорът гласи: „Защото това е най-сигурната защита. Врагът първо се удря с чука, а докато пада, за по-сигурно го подкосяват и със сърпа…”

Трето, поне според Маркс, пролетариатът (тоест работническата класа) трябваше да отвори за човечеството портите към бъдещето. Италианският режисьор марксист Елио Петри даже озаглави един свой филм по следния начин  – „Работническата класа отива в рая” (1971 г.)

Получи се съвсем друго. На Запад, още през 60-те години, трудът се оказа подстъп към развлечението и консумацията. Оказа се, че „марксизмът е материализъм”, доколкото мечтата на всеки работник е да се превърне в дребен буржоа – да си има собственост и да потребява все повече и повече.

Универсалните идеали, доколкото все още ги има или ги е имало, май по-скоро са отредени на „елиминираните класи”.

Затова светът на труда днес се люшка между двата „полюса на крайността”: между крайната десница (ксенофобска, консуматорска и агресивна) и крайната левица (търсеща преразпределението и отъждествяваща неравенството единствено с бедността).

И накрая, не бива да изпускаме от очи и настъпилите необратими промени в икономиката, които Маркс е нямало как да предвиди пред сто и тридесет години. Днес над 60 % от икономиката в глобалния свят се пада на „новите технологии” и „интелигентните сектори”. Растежът на обществата е следствие не на мишци, а на мозъци. Отдавна изчезнаха „огняроинтелигентите” – карането на влак, както и на метро, е високотехнологична дейност, която няма нищо общо с пушеците и рисковете от туберкулоза през XIX в. Експертите са категорични, че далеч по-застрашена в днешното консуматорско общество е всяка касиерка в супермаркет, която, според статистиките, прехвърля през ръце поне пет тона на смяна, ала никой не й го признава…

Включително „новите леви”, които не откриват нищо „героично” в касиерката, още по-малко пък я възприемат като този субект на Историята, който „няма какво да губи, освен веригите си”.

И това, твърдя отново, е основният проблем на днешния „марксизъм”.

Пролетарият не се оказа „читав”, той се обуржоази пред очите ни или пък бленува да се обуржоази, дори когато е „пауперизиран”. Да не говорим за засилващите се ксенофобски тенденции сред трудещите се, които пазят работните си места от мигранти, пришълци и всякакви навлеци.

Студентите също не изиграха ролята, която им отреждаше Херберт Маркузе след май 68. Днес младите в голямата си част са конформисти, които най-вече съжаляват за това, че няма как да живеят като родителите си и ужасно се боят да не загубят нещо от придобитото „вчера”. Друга част от тях – както видяхме на последните протести в България – изобщо пък и не искат да чуят за утопии, обагрени в кръв.

Какво остава тогава? Зададох този въпрос преди години на известния френски ляв социолог Ален Турен, който мрачно отсече – „Все ще се намери „субект на историята”. Търсихме го на Изток – в Полша със „Солидарност”, но не се получи. Продължаваме да го търсим в Латинска Америка. Но вече се надига фигурата на мигранта – на човека, който няма какво да губи, на човека в несигурност, т. нар. Прекариат, който ще наследи  класическия Пролетариат.”

Дали? В крайна сметка Маркс и марксистите след него толкова пъти са грешали, че ужасно са заприличали на Буржоата, често осмиван от основоположника на „всесилното учение”, на Буржоата, който искал да спре Историята, а сам се превърнал в неин пленник. Оказва се, че историята не спира, че тя няма край (дори по Хегел, четен от Фукуяма и Кожев), колкото и там да витаят разни призраци. От време на време само изнасят от сцената някой пореден идеологически труп и действието продължава.

Докога? Никой не знае.

Cialis евтини и доставка

Тони Николов
12.06.2014

Свързани статии

Още от автора