Начало Книги Просто различен поглед
Книги

Просто различен поглед

4558
© Бюрхан Керим

Разговор с Бюрхан Керим, носител на наградата за дебютна литература „Южна пролет“ за романа „Лавандуловото момче“.

Честита награда! Какво освен признание за думите ти донесе тази награда?

Кредит на доверие, за да продължавам нататък в същия дух.

Кажи ми за цената на тази награда – какво ти струваше да напишеш най-добрия дебютен роман в България за последната година?

Нищо не ми е струвало. Прекарах доста безсънни нощи в неописуеми мигове на осенение и хамалско тракане по клавишите. И редакции. И редакции.

Ти самият съзнаваше ли, че си много добър писател и къде преди наградата намираше потвърждения за това?

В гимназията няколко пъти съм получавал похвали, но не съм ги възприемал като нещо изключително, просто другите не биха отделили това „излишно“ време, за да пишат. Аз и сега не го мисля за талант, „нормален“ човек няма да виси от полунощ до девет сутринта срещу белия екран, за да напише един-единствен ред. Но да не скромнича излишно, подозирал съм, че чувствителността ми с доста работа може и да произведе интересни неща.

Роман за какво е „Лавандуловото момче“?

Наскоро една моя леля го прочела и каза, че за нея това е „Просто различен поглед над действителността“ и мисля, че е най-простото обяснение на съдържанието. Иначе аз съм се опитал да сблъскам интуицията за чудо с реалността, която непрестанно заличава човешки ценности и неистовата нужда от различен, много по-интензивен живот. Когато ежедневието ти е скучно, споменът става убежище, фантазията създава миражи и тогава можеш да заживееш в паралелни действителности и да се почувстваш отново цял.

Мнозина ще те припознаят в лавандуловото момче – ти ли си това?

Все още не съм убеден дали главният герой действително е лавандуловото момче или просто се е припознал в такъв измислен (от него или не) персонаж. Мисля, че по логиката на събитийността, на ситуации, които довеждат до узнавания и познание за човека, всеки може да се припознае в него, дори и Юсуф, дори и аз.

Понеже романът е и за българските турци – очакваш ли и етнически читателски вот на доверие, и на недоверие? 

Казват, че съвременният човек е разпаднат на много Аз-ове и май наистина е така. Докато аз „пишехме“ този роман, по-мъдрият в мен настояваше за една безусловност, когато пиша за Хава, а не Ева – звучеше някак по-истинско. А мениджърът прегърна същата тази идея, защото роман за българките турци в големия литературен пейзаж звучеше даже „екзотично“. Не знам резултатът какъв отзвук ще произведе, но и не ме вълнува особено. Не съм се занимавал нито с политическата, нито със социалната страна на нещата.

Не си бил роден по време на „възродителния процес“ – кой ти разказваше за него и какво?

Всички мои близки, родени преди 90-а. Историите са различни, травмите големи, но интересното е, че огорчението е отстъпило път на смирението, омразата – на прошката, не обвиняват и не роптаят, грешката не е конкретно човешка, а политическа. А последиците от този политически гаф, по един или друг начин, ги понасяме всички на територията на тази страна, вече повече от трийсет години.

Предполагам, че театърът много ти помага, когато пишеш?

Да, помага. Надявам се да продължавам да ги редувам, не си представям едното без другото. Литературата отключва въображението, а театърът – живия импулс.

Романът ти ни показва и съзерцанието като ценност. Какво от твоето детство пазиш като много скъп спомен?

В романа съзерцанието освен ценност е и действие, наблюдавайки материята извън теб, ти разгадаваш и акумулираш смисъл. Споменът ми не е за съзерцанието, но все пак е мил. Като малък обичах да се катеря и все да стоя нависоко, всички се плашеха, а само дядо се биеше по гърдите и казваше „Той не може да падне“. Понякога и сега ми се иска да вдигне ръка и да ми повтори същите думи. 

Как близките ти прочетоха твоя роман? Какво ти споделиха след прочита?

За съдържанията почти не сме говорили, но впечатленията са общо взето, че добре редя думите.

Много висока летва постави с дебютния си роман – страхуваш ли се, че следващият трябва да е поне толкова добър колкото  „Лавандуловото момче“?

Човек трябва да се страхува за по-основателни неща. Никой не очаква от мен да пиша, аз се занимавам с театър, това е облекчаващо. Когато измисля нещо по-добро, тогава ще го напиша и издадем.

Мислиш ли вече за „Лавандуловото момче“ като текст за предстоящ филм или театрална постановка?

Не знам, не мисля. Не си представям текста да се обърне в реплики и да произведе нещо интересно. В крайна сметка това си е литература, писано е да се чете, нямам излишни изкушения. Но кой знае?

Какъв си ти извън публичния ти образ – извън писането, извън театъра? В какво вярваш, за какво се бориш, на какво се надяваш?

Онзи ден на репетицията една от актрисите побутна колегата до нея и ме посочи: „Виж го какъв е радостен и жизнен, а иначе се прави на пенсионер“. Личният ми живот е свързан със същите хора, с които правя театър или говоря за литература, извън това засега ми е самотно и там наистина не знам какъв съм.

Бюрхан Керим завършва актьорство за драматичен театър и режисура в сценичните изкуства в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През годините на следването посещава лекции по драматургия и прави първи опити за драматургично писане и сценични адаптации на белетристични текстове, част от които реализира в свои постановки. „Лавандуловото момче“ е неговият дебютен роман.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии