Андрес Неуман предлага амбициозен литературен проект: диалог между големия класически роман и авангардните повествования. Откъс от романа „Пътешественикът на века“ (изд. „Рива“).
Нищо не е реално във Вандернбург, град, някъде между Прусия и Саксония, изпълнен с мистерии и с една характеристика, която го прави неповторим – местоположенията в него неизменно се променят. Романът „Пътешественикът на века“ от Андрес Неуман (изд. „Рива“) разказва за престоя на чужденеца Ханс на това въображаемо място. Съвсем реалистичен обаче е контекстът, който подхранва историята и дава развръзка на всяко действие: от обществените порядки на епохата до философските и литературни дебати, които заемат голяма част от разказа.
Вандернбург, както подсказва и името му, е „движещ се град”. Тази привидна мобилност го превръща в герой на романа, той също се развива и променя – сезоните го „събличат” и „пременяват в нови дрехи”, гражданите му го отхвърлят и обичат едновременно, докато центърът и границите му магически се изместват, без да се съобразяват с посоките на света. Всеки ден градът е различен, всеки ден желанието на хората да си тръгнат от него и необходимостта да останат, са все по-силни. Историческият и политическият фокус на романа е концентриран в петъчните Салони, където най-силно се усеща осмислянето на настоящето чрез миналото.
„Пътешественикът на века“ е амбициозен литературен проект: прочит на ХІХ век през погледа на ХХІ. Диалог между големия класически роман и авангардните повествования. Мост между историята и дебатите на нашето глобално настояще: другостта, мултикултурализма и национализмите, еманципацията на жените.
Роденият през 1977 г. в Буенос Айрес Андрес Неуман е преподавател по латиноамериканска литература в университета в Гранада. Син е на аржентински музиканти, преселили се в Испания, когато Андрес е на 14 години. Неуман завършва в Гранада средното си образование и учи в тамошния университет, където днес преподава. Писател, есеист, поет и преводач, той е носител на наградата Hiperión за поезия, финалист за наградата Herralde и е обявен за един от най-добрите млади разказвачи в Латинска Америка. Романът „Пътешественикът на века“ му донася наградата Alfaguara, наградата на критиката и е избран сред петте най-добри романи за 2009 г. на испански език от критиците на Ел Паис и Ел Мундо.
Андрес Неуман има 11 стихосбирки, 5 романа, 5 книги с разкази, 3 книги с есета. Много от стиховете в „Пътешественикът на века” са негови собствени преводи.
„Пътешественикът на века“, Андрес Неуман, изд. „Рива“, 2016 г., превод от испански Лилия Добрева
Пътешественикът на века
Андрес Неуман
В памет на майка ми, която звучи и ехти.
На баща ми и на брат ми, които я слушат с мен.
Чудати старико, да тръгна ли
с теб?
Искаш ли да следваш песента ми
със звука на твоята латерна?
ВИЛХЕЛМ МЮЛЕР/ ФРАНЦ ШУБЕРТ
Европа, докато влачиш дрипите си,
ще дойдеш ли някой ден, ще дойде ли този ден?
АДОЛФО КАЗАЙШ МОНТЕЙРО
Растенията имат корени,
мъжете и жените имат крака.
ДЖОРДЖ СТАЙНЪР
ВАНДЕРНБУРГ: движещ се град, разп. прибл. между бивш. държ. Саксония и Прусия. Стол. на бивш княж. със с. име. Сев. шир. и дълж. Неопред. поради дв. (…) Хидрогр.: р. Нулте, неплавателна. Икон. д-ст: отгл. пшеница и текст. инд. (…) Въпреки свид. на хронисти и пътешественици, не е откр. точното му местополож.
1. ТУК СВЕТЛИНАТА Е СТАРА
Сту-де-но ли ви е?, извика кочияшът с накъсан от друсането на файтона глас. Доб-ре съм, бла-го-да-ря!, отговори Ханс, треперейки от студ.
Светлината на фенерите се размазваше в такт с препускането на конете. Колелета плюеха кал. С риск да се счупят, осите се извиваха при всяка яма на пътя. Конете издуваха челюсти и изпускаха облаци от устата. Над линията на хоризонта кръжеше мътна луна.
Вандернбург тъкмо се беше очертал в далечината, някъде на юг от пътя. Но, помисли си Ханс, както обикновено се случва в края на изтощителен ден, този малък град сякаш все се отместваше от тях. Над купето небето натежаваше. С всеки удар на камшика, студът набираше смелост и притискаше контурите на нещата. Мно-го ли оста-ва?, запита Ханс, подавайки глава през прозорчето. Наложи се да повтори два пъти въпроса, докато кочияшът най-после го чу сред грохота и сочейки с камшика, извика: Виж-да се ве-че! Ханс не разбра дали това означаваше, че скоро ще пристигнат или че никога не се знае. Тъй като беше последният пасажер и нямаше с кого да си говори, затвори очи.
Когато отново ги отвори, съзря каменна стена и сводеста порта. С приближаването Ханс забеляза нещо необичайно в якостта на зида, нещо като предупреждение за трудността да се излезе от него, а не да се влезе. Под приглушената светлина на фаровете различи силуетите на първите сгради, приличащите на люспи, плочи на покривите, заострени кули, орнаменти като гръбначни прешлени. Изпита чувство, че влиза в наскоро изоставено селище, в което чаткането на копитата и подрусването на колелата върху паважа отекват прекалено силно. Всичко беше толкова спокойно, че изглеждаше сякаш някой ги шпионира, като сдържа дъха си. Дилижансът зави зад един ъгъл и звуците от конския галоп станаха по-глухи – сега пътят беше черен. Пресякоха улицата на Стария казан. Ханс различи полюшваща се желязна табелка. Каза на кочияша да спре.
Кочияшът слезе от капрата и щом стъпи на земята, придоби объркан вид. Направи две-три крачки, погледна краката си и се усмихна на себе си. Погали хълбока на първия кон, пошушна му думи на благодарност, на които животното отговори, като изпръхтя. Ханс му помогна да развърже въжетата на покривалото, да издърпа мокрия брезент и да свали куфара му и един голям сандък с дръжки. Мъртвец ли носите вътре?, оплака се кочияшът, като пусна сандъка на земята и потри ръце. Мъртвец ли?, усмихна се Ханс, не един, а няколко. Кочияшът се изсмя гръмко, но сянка на тревога пробяга през лицето му. И вие ли ще прекарате нощта тук?, запита Ханс. А, не, обясни кочияшът, аз продължавам до Витенберг, знам там хубаво място за пренощуване, а пък и трябва да превозя едно семейство до Лайпциг. После, като погледна скришом скърцащата табелка, добави: Сигурен ли сте, че не искате да продължите още малко? Благодаря, рече Ханс, тука е добре, имам нужда от почивка. Както желаете, господине, както желаете, отговори кочияшът, като се прокашля на няколко пъти. Ханс му плати, отказа рестото от монети и се сбогува с него. Зад гърба му се разнесе изплющяването на камшика, проскърцването на колата и чаткането на отдалечаващите се копита.
Когато остана сам с багажа си пред странноприемницата, усети бодежи в гърба, трептене в мускулите и бръмчене в слепоочията. Още чувстваше друсането, светлините сякаш още мигаха, а камъните се движеха. Ханс разтърка очи. Запотените стъкла не позволяваха да се надникне в странноприемницата. Почука на вратата, на която още висеше коледното венче. Никой не отвори. Опита със заледеното чукче. Натисна вратата и тя се отвори. Различи коридор, осветяван от висящи на кука маслени светилници. Усети топлата благодат на дома. В дъното на коридора се чуваше пукането на искрите от огъня. Ханс затътри с усилие куфара и сандъка. Спря се под светлината на един светилник, като се опитваше да се стопли. Стресна се, като забеляза господин Цайт, който го наблюдаваше иззад плота на рецепцията. Тъкмо щях да дойда да отворя, изрече той. Ханджията се раздвижи бавно, сякаш бе притиснат между плота на рецепцията и стената. Шкембето му приличаше на барабан. Миришеше на непрани дрехи. Откъде идвате?, попита той. Сега идвам от Берлин, отговори Ханс, макар всъщност това да няма значение. За мен има значение, господине, прекъсна го господин Цайт, без да подозре, че Ханс имаше друго предвид, и колко нощи смятате да останете? Предполагам една, каза Ханс, не съм сигурен. Когато разберете, отвърна ханджията, моля да ми съобщите, трябва да знам кои стаи ще са свободни.
Господин Цайт взе един свещник. Поведе Ханс по коридора, после по едни стълби. Ханс гледаше как тантурестата му фигура изкачва всяко стъпало и му хрумна със страх, че може да се стовари върху му. Цялата странноприемница миришеше на горящо масло, на сяра от фитилите и на смесица от сапун и пот. Изкачиха се на първия етаж и продължиха нагоре. Ханс се учуди, че стаите изглеждат необитаеми. На втория етаж, ханджията се спря пред врата с изписан с тебешир номер седем. Като успя да си поеме дъх, заяви с гордост: Седмицата е най-хубавата. Извади от джоба си връзка ключове на силно изтрита халка и след няколко неуспешни опита и порой проклятия на сподавен глас, се озоваха в стаята.
Със свещник в ръка, ханджията проправяше бразда в тъмнината, докато стигна до прозореца. Отвори капаците с изпукване на дървото и облачета прах. Светлината от улицата беше толкова слаба, че вместо да освети стаята, се разтопи в полумрака. Сутрин се огрява от слънцето, обясни господин Цайт, гледа на изток. Ханс напрегна взор, присвивайки очи. Различи маса и два стола. Кушетка, върху нея сгънати вълнени одеяла. Калаена вана, ръждясало нощно гърне, леген на триножник, кана. Камина от тухла и камък, с толкова малък корниз, че изглеждаше невъзможно да се постави върху му какъвто и да било предмет (само „тройката“ и „седмицата“ имат камини, съобщи с гордост господин Цайт), няколко приспособления отстрани: маша, лопатка, почернели щипци, проскубана метличка. В камината се виждаха два овъглени пъна. На стената срещу вратата, между масата и ваната, една картина привлече вниманието на Ханс, стори му се, че е акварел, макар че не можа да го разгледа добре. Още нещо, заключи с тържествен тон господин Цайт, като приближи свещника към масата и прокара ръка по нея – дъбова е. Ханс поглади с удоволствие масата. Забеляза свещниците с лоените свещи, а после и ръждясалата газена лампа. Вземам стаята, рече Ханс. Усети как на минутата господин Цайт го освободи от сюртука му, закачайки го на един от пироните, стърчащи близо до вратата – това беше закачалката.
Жено, извика ханджията, сякаш изведнъж се бе разсъмнало, жено, идвай, гост! Чуха се крачки по стълбата. Зад вратата се показа обемиста жена, облечена в памучна пола и престилка с огромен джоб между гърдите. За разлика от мъжа си, госпожа Цайт се движеше стремително и с лекота. За минута смени чаршафите на леглото с други, не така жълти, измете набързо стаята и слезе да напълни каната. Щом я донесе, Ханс започна да пие жадно и продължително, почти без да си поема дъх. Ще му качиш ли багажа?, подхвърли господин Цайт. Тя въздъхна. Съпругът й реши, че тази въздишка значи „да“, кимна на Ханс и се запиля по стълбите.
По гръб на леглото, Ханс опипа с пръстите на краката колко са груби чаршафите. Като притвори очи, му се стори, че чува драскане под дъските на пода. Докато унесът го завладяваше и вече нищо нямаше значение, си каза: Утре си събирам нещата и отивам другаде. Ако беше приближил свещ до тавана, щеше да открие големите паяжини между гредите. В паяжините едно насекомо бдя над съня на Ханс, плетейки нишка след нишка.
Събуди се късно с празнота в стомаха. Слабо слънце трептеше по масата, разливаше се по столовете като сироп. Ханс се изми в легена, отвори куфара и се облече. После се приближи до картината и се увери, че е акварел. Рамката му се стори прекалено претенциозна. Като откачи акварела, за да го разгледа, откри огледало на гърба му. Отново я закачи с огледалото отпред. Напълни легена с водата, останала в каната, отчупи парче от сапуна, извади четката, бръснача и есенциите. Избръсна се подсвирквайки си, като сам не знаеше какво.
Докато слизаше по стълбите, се размина с господин Цайт, който носеше тетрадка и изкачваше стъпалата все едно ги броеше. Господин Цайт го помоли да плати нощувката, преди да закуси. Правилата на къщата, обясни той. Ханс отиде до стаята и се върна с точната сума плюс един грош бакшиш. Връчи парите на ханджията с иронична усмивка. Вече на партера, се заразхожда с любопитство из странноприемницата. В дъното на коридора видя обширна стая с огнище и тенджера на огъня. Срещу огнището беше разположен диван, който, както установи Ханс, потъваше, щом някой седнеше на него. От другата страна на коридора имаше врата, различна от останалите, и Ханс предположи, че зад нея е жилището на семейство Цайт, до едно коледно дръвче, украсено с непривично за семейството изящество. Откри и заден двор с нужници и кладенец. Използва един от клозетите и се върна облекчен. Тогава бе привлечен от вълна аромати. Приближи се с бърза крачка и видя госпожа Цайт да реже бяло цвекло в кухнята. Като безстрастни пазители, от тавана висяха бутове шунка, наденици, парчета сланина. Тенджера с яхния вреше на огъня. Редиците тигани, черпаци, котлета и тенджери блестяха и разчупваха утринта на радиални пространства. Късно идвате, сядайте!, нареди госпожа Цайт, без да вдига очи от ножа. Ханс се подчини. Обикновено сервираме закуската в салона, продължи госпожа Цайт, но по това време, по-добре хапнете тук, че не мога да оставя огъня. По продължение на плота бяха разположени зеленчуци, мариновано месо, картофени обелки. Кранче капеше върху камара от съдове. Отдолу бяха натрупани кошници, пълни с въглища, цепеници дърва, пляка. В дъното, между делви и стомни бяха наблъскани чували със зеленчуци, ориз, брашно, грис. Госпожа Цайт избърса ръцете си в престилката. Разряза с един замах на ножа франзела хляб по дължина и я намаза с желе. Постави чаша пред Ханс, напълни я с овче мляко, добави догоре и кафе. Ще искате ли яйца?, попита тя.
Спомняйки си снощното мъртвило, Ханс се учуди от трескавата деятелност на Вандернбург, от оживлението, обхванало сега улиците му. Въпреки че в суматохата се долавяше известна премереност, за Ханс бе очевидно, че градът е гъсто населен. Повървя без определена посока. На няколко пъти реши, че се е изгубил по стръмните криволичещи улички, но всеки път се завръщаше на същото място. Направи му впечатление, че кочияшите във Вандернбург избягваха да спират, за да не наранят бърните на конете и му отпускаха не повече от секунда, за да пресече пътя им. По време на тази разходка забеляза, че завесите на прозорците ту се повдигаха, ту се спускаха. Ханс се бе опитал да се усмихне любезно, застанал срещу някои от тях, но сенките се отдръпваха на мига. Лек снежец се опита да оцвети в бяло въздуха, но мъглата го погълна. И гълъбите, кръжащи в небето, също извръщаха глави, за да го разгледат. Замаян от непрестанните криволичения на улиците, с набити от паважа крака, Ханс се спря да почине на Пазарния площад.
Пазарният площад бе мястото, където се събираха всички посоки във Вандернбург, центърът на градската му карта. В единия край се намираше кметството с червения си покрив и заострена фасада. В противоположния край пък се издигаше Вятърната кула. Първото, което се набиваше в очи, бе квадратният часовник, звучно отмерващ часа над площада. Най-впечатляващото на кулата пък бе стрелата на ветропоказателя, която потреперваше, скърцаше и блуждаеше във висините.
Освен сергиите с храни, където хората пазаруваха, на този площад се стичаха и селяни от околностите с каруци, натоварени с продукти. Други предлагаха услугите си като надничари за сезонната работа. По причина, която Ханс не можеше да проумее, търговците хвалеха стоките си тихо и пазарлъците се правеха почти на ухо. Купи си плодове от една сергия. Помота се още малко и се позабавлява да брои пердетата, които помръдваха при преминаването му. Когато вдигна поглед към часовника на Вятърната кула, си даде сметка, че за малко бе изпуснал вечерната пощенска кола. Примирен, описа още три-четири спирали, докато отново се озова на улицата на Стария казан. Нощта се бе спуснала изневиделица.
Прекосявайки в мрака улиците на Вандернбург, между покрити с плесен сводове и редките фенери, Ханс отново бе обхванат от усещанията, завладели го при пристигането му. Осъзна, че хората се прибират забързани, едва ли не притичват нервно до домовете си. На тяхно място спокойно се разполагаха котки и кучета и се сдърпваха помежду си за пръснатите наоколо остатъци от храна. Точно преди да влезе в странноприемницата, докато си даваше сметка, че коледният венец го няма, Ханс чу рефрена на нощния пазач, който завиваше на ъгъла с качулка на главата и дълга пръчка с блед фенер на върха й:
Хайде по домовете си, хора, хайде,
камбаната на църквата удари шест пъти,
бдете над огъня и над лампите си!
Благословен да си, Господи! Благословен!
Господин Цайт го посрещна изненадан, сякаш бе очаквал гостът да изчезне, без да предупреди. В хана всичко отново бе тихо, макар че на минаване покрай кухнята, Ханс съгледа шест мръсни чинии, натрупани на камара на плота, от което заключи, че има още четирима гостенина. Тази сметка, не беше точна: докато се отправяше към стълбата, слаб силует прекрачи прага на жилището на семейство Цайт, носейки коледно дръвче и кутия със свещи. Представям ви Лиза, дъщеря ми, намеси се госпожа Цайт, преминавайки забързано през коридора. Господин Цайт, заклещен между плота и стената, забеляза настъпилата тишина, и се провикна: Лиза, поздрави господина! Лиза отправи празен поглед към Ханс, сви леко рамене и влезе в жилището, без дума да обели.
Семейство Цайт имаха седем деца. Три от тях се бяха оженили, две бяха умрели от дребна шарка. С родителите бяха останали Лиза, най-голямата, и Томас, още дете, със склонност към акробатически номера, който скоро връхлетя в салона, докато Ханс вечеряше с кифлички и хляб с масло. Ти кой си?, запита Томас. Аз съм Ханс, отвърна Ханс, а Томас отсече: Тогава не знам кой си, после с мигновено движение грабна една от кифличките му, направи пирует и изчезна по коридора.
Когато чу крачките на Ханс по първите стъпала, ханджията се напрегна да освободи шкембето си и го запита дали възнамерява да си тръгне на сутринта. Ханс вече беше решил, че точно така ще направи, но настоятелността на господин Цайт го накара да се почувства изгонен и само за да му противоречи, отвърна, че още не знае. Ханджията сякаш се зарадва извънредно много на отговора, даже прояви неочаквана любезност и го попита дали се нуждае от нещо за стаята. Ханс му отговори отрицателно и му благодари. Виждайки, че господин Цайт не се помръдва, добави с приятелски тон, че с изключение на Пазарния площад, улиците на Вандернбург му се сторили доста тъмни и спомена за газовото осветление на Берлин и Лондон. Тук нямаме нужда от толкова светлина, отсече господин Цайт, като повдигна панталона си, имаме силен взор и уредени навици. Излизаме денем, спим нощем. Лягаме си рано, ставаме на съмване. За какво ни е газ?
Легнал по гръб на кушетката, прозявайки се от умора и объркване, Ханс си обеща съвсем сериозно: Утре си събирам нещата и заминавам.
Нощта лаеше и мяукаше.
На върха на Вятърната кула, пробивайки мъглата, ветропоказателят сякаш щеше да излезе от пантите.
След нова разходка по скрежа, Ханс изпита абсурдното чувство, че планът на града се разбърква, докато хората спят. Как можа да се изгуби чак дотам? Не си го обясняваше: кръчмата, в която беше обядвал, се бе появила на противоположния ъгъл, а не на този, който паметта му сочеше; железарската работилница, която трябваше да се намира като завие надясно, изникваше, огласяна от ударите на чука, отляво; тази стръмна пътека, която несъмнено по-рано слизаше, сега изведнъж се явяваше по нанагорнището; малък пасаж, който си спомняше, че е пресякъл и водеше към булеварда, изведнъж завършваше в задънена улица. Предизвикан в самочувствието си на пътешественик, след като договори с кочияша място за следващия дилижанс за Десау, Ханс се заинати да идентифицира уличките, които прекосяваше. Тъкмо обаче констатираше, че е успял два-три пъти и се поздравяваше със задоволство, когато отново изпадаше в обезсърчение, защото пак се бе загубил. Единственото място, което неизменно се появяваше, беше Пазарният площад, където той безпогрешно се озоваваше. Там се намираше сега Ханс, докато чакаше тръгването на дилижанса и се опитваше да запечата в съзнанието си посоките на света, превърнал се в слънчев часовник, чиято стрелка хвърляше сянка върху паважа. В този момент видя уличния музикант с латерната.
С посребрена брада, движейки се едновременно трудно и някак деликатно, сякаш като тътреше крака си въобразяваше, че танцува, музикантът стигна площада, като теглеше латерната и оставяше следи в оформящата се снежна покривка. Следваше го черно куче, което с инстинкта си за ритъм, поддържаше неизменно една и съща дистанция, спазвайки спиранията, клатушканията и почивките на господаря си. Старецът бе навлякъл кафеникав шинел и се бе наметнал с протрита пелерина. Спря се в единия край на площада. Разположи нещата си с изключително старание, като че се подготвяше тържествено за това, което щеше да последва. Когато се настани, взе очукания чадър, привързан към дръжката на количката, и внимателно го разтвори над инструмента, за да го предпази от суграшицата. Този жест трогна Хан и той се спря, за да изчака изпълнението на музиканта.
Старецът не бързаше или пък се наслаждаваше на момента. Под гъстата му брада се долавяше усмивка на съучастничество с кучето му, което го наблюдаваше навирило триъгълните си уши. Латерната не беше много голяма, стигаше малко над кръста на стареца, затова той трябваше да се навежда, за да я пусне. Количката бе боядисана в зелено и портокалово. Дървените й колелета някога са били червени. Покрити с лайсни, които едва успяваха да ги поддържат, за да не се разпаднат, те не представляваха окръжности, а бяха придобили друга форма – неравна, очукана от времето, през което бяха бродили по пътищата. Челната страна на инструмента бе украсена с пейзаж, нарисуван с детски наивитет, изобразяващ река и дървета.
Когато музикантът пусна латерната, нещо изскърца при допира си с друго нещо. Ханс не изпитваше съжаление, че напуска това място, предпочиташе да мисли за предстоящото пътуване. Като чу обаче звуците на латерната, металическото й повествование, усети, че в дълбоко в душата му някой, предшествал го, се изпълва с трепет. Остави се на мелодията, която се носеше като лист от вятъра, и усети нещо твърде необикновено: почувства, че чувства, видя се отстрани как се вълнува. Ушите му чуваха, защото латерната свиреше, а латерната свиреше, защото ушите му чуваха. На Ханс му се струваше, че музикантът не толкова свири, колкото напомня. С неуловима ръка и изтръпнали пръсти, той движеше манивелата, а опашката на кучето, площадът, ветропоказателят, светлината, пладнето не спираха да се въртят, защото когато мелодията привършваше, ръката на музиканта подновяваше музиката с прецизността на часовникар, без да прави пауза, без да допуска дори и миг тишина, и всичко продължаваше да се върти, и вече не беше студено.
Връщайки се обратно, Ханс с учудване забеляза, че никой не обръща внимание на музиката, раздаваща се от латерната. Пешеходците отминаваха без да поглеждат, свикнали с неговото присъствие или пък прекалено забързани. Най-сетне, едно дете се спря пред латерната. Старецът го поздрави с усмивка, на която детето отговори стеснително. Две огромни обувки застанаха зад развързаните му връзки и тих глас произнесе: Не се заглеждай в господина, не виждаш ли как е облечен? Не го притеснявай, хайде да вървим. Пред стареца блестеше паничка, в която от време на време някой хвърляше медна паричка. Ханс забеляза, че и онези, които проявяваха това зачитане, също не се спираха дори за миг да послушат мелодията, правеха го като че даваха милостиня. Латернаджията обаче не губеше съсредоточеността си, а ръката му ритъма.
В началото Ханс просто съзерцаваше стареца. После, като пробуждайки се от сън, изведнъж осъзна, че той самият също съставлява част от сцената. Приближи се внимателно и опитвайки се да изрази вниманието си, се наведе да му остави награда, двойно по-голяма от онова, което имаше в паничката. Тогава музикантът, за първи път откакто беше дошъл, повдигна глава. Отправи му открит поглед, с кротка радост и продължи да свири, все едно нищо не бе станало. Ханс си помисли, че старецът не е спрял манивелата, защото е разбрал, че той се наслаждава на музиката. С по-практичен усет, кучето на музиканта обаче сякаш сметна, че известен протокол е уместен –притвори очи, все едно слънце го бе заслепило, отвори извънмерно уста и показа дългия си розов език.
Когато латернаджията си позволи почивка, Ханс реши да го заговори. Поприказваха малко, там на площада, на крак, прогизнали от неспиращата суграшица. Споменаха студа, цвета на дърветата на Вандернбург, разликата между мазурката и краковянката. Ханс бе запленен от внимателните обноски на музиканта, а на музиканта се понрави дълбокият тембър на гласа на Ханс. Поглеждайки към часовника на Вятърната кула и пресмятайки, че му остава час преди да се върне в странноприемницата, за да си вземе багажа и да изчака дилижанса, Ханс покани музиканта на чашка в близката кръчма на площада. Музикантът прие с поклон и каза: В такъв случай, ще трябва да ви представя. Запита Ханс за името му и добави: Франц, представям ти господин Ханс, господин Ханс, представям ти Франц, кучето ми.
Ханс остана с впечатлението, че музикантът го следва така, сякаш тази сутрин го е очаквал. Насред пътя старецът се спря, за да поздрави едни просяци. Размени с тях няколко изречения, които издаваха известна фамилиарност, и на сбогуване им даде половината от съдържанието на паничката си, после поднови крачка без повече церемониалности. Винаги ли правите така, го запита Ханс, като посочи просяците. Какво? – запита латернаджията – Това с парите ли? Не, не бих могъл да си го позволя, днес им дадох това, което вие ми дадохте, за да видите, че не приемам поканата ви от корист, а защото сте ми симпатичен.
Когато пристигнаха пред вратата на Централната кръчма, старецът нареди на Франц да го чака навън. Влязоха, като внимаваха с латерната, Ханс вървеше отпред, а музикантът – зад нея. Централната кръчма беше пълна. Печките, фурната и тютюневият дим образуваха задушевна среда, в която гласовете, вдишванията и миризмите някак застиваха във въздуха. Струйките дим, които изстрелваха пушачите, придобиваха форма на ребра – звяр от пушек разкъсваше посетителите. Ханс се намръщи. Като се стремяха да не повредят инструмента, с труд се добраха до свободно местенце пред бара. Латернаджията се усмихваше разсеяно. Ханс, чувствайки се по-неудобно, приличаше на принц, който шпионира простолюден карнавал. Поръчаха пшенична бира, чукнаха се, притиснати от двете страни, и продължиха да разговарят. Ханс спомена, че вчера не е видял музиканта. Онзи пък му обясни, че през зимата всяка сутрин е на площада, но не следобеда, защото било студено. Ханс все така имаше усещането, че основната тема още не е засегната, че двамата разговаряха, сякаш вече са си казали всичко, без да го споменат изрично. Поръчаха още две бири, а малко след това, още две. „Колко е хубава!“, рече старецът, а брадата му бе покрита с пяна. През халбата, Ханс се усмихна широко.
Кочияшът дойде и пита за вас, съобщи господин Цайт, почака малко и си тръгна ядосан. После, замислен, сякаш правеше твърде сложно заключение, възкликна: Днес вече е вторник! В същия дух, Ханс отговори: Точно така, вторник е! Господин Цайт като че остана доволен от нещо и го попита дали ще поостане още време в странноприемницата. Ханс се поколеба, този път без преструвка и отговори: Не ми се вярва, трябва да отида в Десау, но тъй като си бе върнал доброто настроение, добави: Макар че кой знае…
Потънала в дивана, поруменяла срещу огъня, госпожа Цайт кърпеше чорапи с неимоверно голям размер. Ханс се запита дали бяха нейни или на господин Цайт. Като го видя да влиза, тя се изправи. Съобщи му, че вечерята е готова и го помоли да не вдига шум, защото децата току-що си били легнали. В същия този момент, като че ли за да я опровергае, в стаята тичешком връхлетя Томас с шепа оловни войничета. Като се озова лице в лице с майка си, се спря и застина треперещ, на един крак, другият – малък и блед, вирнат във въздуха. И със същата скорост, с която бе влетял, изчезна в обратна посока. Някъде в дебрите на жилището на семейството се чук трясък на врата. Последва го мигновено писклив младежки глас, който изкряска името на Томас, както и глухо роптаене. По дяволите, промърмори през зъби ханджийката.
Легнал на кушетката, с полуотворена уста, като че ли чакаше капка да му падне от тавана, Ханс се замисли: Разбира се, утре, най-късно в другиден, си събирам нещата и се махам. Докато се унасяше, му се стори, че бегли стъпки се носят по коридора и се спират пред стаята му. Дори му се причу и забързано дишане оттатък вратата. Не беше обаче сигурен. Може би бе собственото му дишане, все по-дълбоко и по-дълбоко, собственото му дишане, собственото му, собственото…
Ханс бе отишъл на Пазарния площад заради латернаджията. Бе го заварил на същия ъгъл, в същата поза. Като го видя да идва, старецът бе направил знак на кучето и Франц бе дошъл да го посрещне, движейки опашката си като метроном. Обядваха заедно топла супа, твърдо овче сирене, хляб с пастет от черен дроб и няколко бири. Музикантът бе приключил работния си ден и сега двамата крачеха през Крайречната алея към Високата порта – границата между градската част на Вандернбург и заобикалящите го поля. След като се бе възпротивил, когато Ханс плати обяда, старецът бе настоял да го покани на следобедна закуска в неговия дом.
Вървяха един до друг и се изчакваха взаимно, когато старецът се спираше, за да си поеме дъх, или Ханс се забавяше, докато разгледа живописна уличка, или когато Франц се шмугваше тук и там, за да се облекчи. И тъй както си говорим, каза Ханс, как се казвате? Ами, виж какво, започна да му говори на „ти“ старецът, името ми е грозно и тъй като никога не го споменавам, вече и не си го спомням. Наричай ме просто „латернаджията“, най-хубавото име, което имам. А ти, как се казваш? Ханс, отговори Ханс. Това вече го знам, но как е името ти? Ханс, повтори Ханс, като вече се смееше, Добре, добре, все едно, нали? Франц, моля ти се, може ли да не опикаваш всеки камък! Днес имаме гост, дръж се както подобава. Стъмва се, а още не сме пристигнали. Ето така, така те искам.
Преминаха през Високата порта. Излязоха на по-тесен, землист път и полята се откриха пред тях равни и побелели. Ханс видя за първи път безкрайната шир на равнината, която описваше буквата U на юг и на изток от Вандернбург. В далечината различи поясите на земеделските насаждения, пустите пасища за добитъка, засетите жита в леденото си очакване. В края на пътя различи дървен мост и лентата на реката, а най-отзад борова гора със скалисти хълмове. Тогава именно Ханс, учуден че наоколо не се виждаха никакви къщи, се запита накъде ли го водеха. Отгатвайки мислите му и засилвайки объркването му, латернаджията пусна количката на инструмента си, хвана Ханс за ръката и изрече: Пристигнахме.
Ханс изчисли, че от Пазарния площад бяха изминали повече от половин левга. Ако можеше да изкачи скалистите хълмове зад боровата гора, щеше да съзре безбрежната шир на полята и целия град. Щеше да различи главния път, по който бе пристигнал първата нощ – той минаваше през източния край на града и в този момент по него се движеха няколко дилижанса на север, към Берлин, и на юг, към Лайпциг. В противоположния край, на запад от полето, пореха въздуха перките на вятърните мелници в близост до текстилната фабрика, чийто тухлен комин тровеше небето. В оградените парцели, миниатюрните фигурки на селяните се бяха пръснали тук и там, захванали се с обработката на почвата. Мълчалив свидетел на всичко това, Нулте протичаше криволичейки в равнината. Нулте беше анемична река, недостатъчно пълноводна за плаване. Водите й изглеждаха немощни и примирени. Охранявана от две редици тополи, тя браздеше долината, като че искаше помощ. Видяна от високото на хълмовете, приличаше на струйка вода, носена от вятъра. Бе повече възпоминание за река, отколкото истинска река. Реката на Вандернбург.
Преминаха по малкото дървено мостче над Нулте. Единствено боровата гора и скалистите хълмове се простираха пред тях. Ханс не се осмеляваше да зададе никакъв въпрос, отчасти поради възпитание и отчасти защото всъщност нямаше никакво значение къде се намираха – харесваше му да разглежда околностите на града. Прекосиха боровата гора почти по права линия. Вятърът бучеше през клоните, музикантът отговаряше на бученето с подсвирване, а пък Франц – с лай. Когато стигнаха в подножието на първите скали, Ханс си каза, че единствената възможност бе да продължат през скалите.
За негова изненада, тъкмо това и направиха.
Латернаджията се спря пред една пещера и започна да разтоварва количката. Франц влезе тичешком и излезе с парче херинга между зъбите. Първото, което си помисли Ханс, бе, че е нелепост, второто – че всъщност е чудо. И че отдавна никой не го бе удивявал толкова, колкото този старец, който сега отново му се усмихваше. Влизайте, изрече старецът, протягайки ръка в жест за „добре дошъл“. Отговаряйки му с театрален реверанс, Ханс се отдалечи на няколко крачки, за да огледа по-добре околностите на пещерата. Ако човек добре се вгледаше и напълно се абстрахираше от понятието за къща, не можеше да се отрече, че пещерата имаше идеално разположение. Бе заобиколена от борове, достатъчно на брой, за да омекотят въздушните течения и дъждовете, без да пречат на достъпа до нея. Намираше се недалеч от завоя на Нулте и водата бе винаги в изобилие. За разлика от други зони в подножието на хълма, лишени от зеленина и мочурливи, входът на пещерата бе украсен с буйно пълзящо растение. Сякаш да потвърди заключенията на Ханс, музикантът каза: От всички дупки и пещери на хълма, тази е най-гостоприемната. Като се наведе, за да влезе, Ханс установи, че вътрешността запазваше доста по-приятна, отколкото бе предполагал, температура, макар и да бе твърде влажно. Старецът запали малко прахан и после лоени свещи. Интериорът се освети и музикантът започна да му показва всяко кътче на пещерата, сякаш беше палат. Голямо предимство на дома ми е, че няма врати, заобяснява старецът, така с Франц можем да се наслаждаваме на панорамата, без да ставаме от леглата си. Както виждаш, стените наистина не са много гладки, но тези грапавини придават своеобразие и създават забележителна игра на светлините, и то какви светлини! (старецът извиси глас, въртейки се с изненадваща ловкост: свещта в ръката му изрисува плавен кръг по стените, за малко да угасне, но успя да запази пламъка), а и освен това, как да кажа, предоставят множество кътчета, където човек може да се усамоти или да заспи защитен. Това за усамотяването (прошепна той, като намигна) ти го казвам заради Франц – малко е досаден и все иска да знае какво правя, понякога се държи сякаш той е господарят на дома. Все едно нищо не съм казал, да продължаваме! Ей там е дъното на пещерата, нищо особено, но ако се вслушаш внимателно – каква тишина, чува се само шумоленето на листата. А, за акустиката, нека ти кажа, че ехото е впечатляващо, ако пусна тук латерната, звучи сякаш си изпил бутилка вино на един дъх.
Ханс го слушаше запленен. Въпреки че влагата, полумракът и мръсотията в пещерата го отблъскваха, си помисли, че би било прекрасна идея да прекара тук следобеда, че и вечерта. Старецът запали огнището с малко жълтуга, суха трева и парчета вестник. Франц бе слязъл до реката да пие вода и се бе върнал вледенен, с настръхнала козина и избледнели петна по краката. Съзря огъня, дотича до него и за малко не си подпали опашката. Ханс се разсмя. Музикантът му подаде дамаджана с вино, която пазеше в един ъгъл. Едва тогава с избуялия пламък на запаления огън, Ханс видя цялата височина на пещерата, както и особената й мебелировка. При входа въже пресичаше пещерата от едната до другата й страна с прострени на него дрехи. Под въжето имаше чадър, забит в земята. До чадъра – 2 чифта обуща, едните доста износени с топчета хартия вътре. Подредени по големина и опрени на стената, се мъдреха керамични съдове, чинии, празни шишета с коркови тапи, медни канчета. В един ъгъл бе разположен сламеник, отгоре сбиротък от чаршафи и натрупани мръсни парчета вълнен плат. Около сламеника, като от прекатурена тоалетна масичка, бяха разпилени купички, ножици, дървени кутийки, парченца сапун. Връзка вестници бе закрепена между две издатини на стената. В дъното бяха струпани кутии от обувки, пълни с игли, винтчета и много части, принадлежности и инструменти за поддръжката на латерната. В центъра, безукорно чисто, като по чудо появило се, блестеше килимче за латерната. Не се виждаше нито една книга.
Температурата в пещерата беше станала различна – в радиус от половин метър около огнището въздухът се бе постоплил и галеше кожата; сантиметър по-нататък, зоната бе студена и направо смразяваше всичко. Франц изглеждаше заспал или вглъбен в процеса на загряването си. Ханс потри ръце и духна в тях. Намести баретата на главата, нави шала около врата и повдигна реверите на сюртука си. Взря се в протрития и излинял шинел на стареца, в разхлабените шевове, в олющените копчета. Хей, не ти ли е студено в този шинел?, запита Ханс. Ами, вярно, не е това, което беше – отвърна старецът. – Но ми напомня хубави моменти, а това също топли, нали?
Огънят тлееше.
